Имитацията може да се раздели на четири типа: а) адекватно копиране на действителността, б) нарочно изопачаване на действителността, в) имитация, прикриваща липсата на оригинал, г) имитация, представяща себе си за действителност.
Първата имитация би могла да се сравни с картина на художник реалист или дори на някой, който не се придържа към принципите на очевидния реализъм, но е убеден, че представя същността на изобразяваната реалност много по-истински от наивния реалист. Вторият вид имитация е несъмнено карикатурна, но карикатура, опитваща се да изкриви описваната действителност не за да подчертае неявните смиели, а за да обслужи нечии интереси. Идеологиите са типичен пример за имитация от втория вид, стремяща се преднамерено да представи изопачен образ на действителността, отговарящ на скритите интереси на имитатора – класови, корпоративни, лични – и игнориращ интересите на онези, за които идеологията е предназначена.
Имитациите от трети и четвърти вид според Бодриар се отнасят към същинските симулакруми. При имитацията от трети вид ни се представя явна измислица или реалност, за която се подразбира, че е изключение. В описанието на Бодриар на първия вариант отговаря Дисниленд, а на втория – скандалът Уотъргейт.
Дисниленд представлява симулакрум, защото скрива факта, че сериозен и истински оригинал всъщност липсва, всичко е измислица, следваща определени правила. Що се отнася до Уотъргейт, то това, съгласно тезата на Бодриар, е нарочно раздухан скандал, за да се отграничи нормалното и моралното в политиката от неморалното и недопустимото. Симулакрумът в случая прикрива факта, че в политиката неморалността и задкулисните афери не са изключение, а повсеместна практика. Милионите потребители на масова информация си възвръщат надеждата, че справедливостта е надделяла, че съществуват гаранции за морална политическа игра на демократично избраните представители в името на техните избиратели. Подобна роля на симулакрум изпълнява и борбата срещу корупцията в страните от третия свят и в държавите в преход. Корупцията в тези части яа света не е порок, който може да бъде премахнат с настойчивост и подходящи мерки. Корупцията е същността на политическата и социалната реалност, затова изнасянето на скандални данни за отделни корумпирани управници или държавни служители и вайканията, че срещу тях не се вземат строги мерки, са само симулакрум, прикриващ всеобхватния характер на корупцията.
Четвъртият вид имитация е налице, когато не може да става и дума за различаване между действителност и симулация. Симулацията се представя за реалност и тя наистина е неразличима от реалността, защото я създава (симулира) в съответствие с определен код. Полученият симулакрум не е нито истинен, нито неистинен. Той е извън обхвата на кореспондентната теория за истината, защото не се съотнася с реалността, нито пък следва логиката на реалността. Симулакрумът създава собствена хиперреалност, подчинена на собствена „логика“. Тази „логика“ „изцяло променя традиционните основания на истината и неистината, тъй като не разчита на обективна реалност, а се основава на кодове и модели. Тя не се интересува от съотнасяне с референт и от истинността, а разчита на съблазън, желание и ефимерност, с една дума, използва код. Наличието на код подсказва, че симулакрумът се подчинява на своеобразна кохерентност, въпреки че излиза напълно извън обсега на кореспондентната теория за истината. Тази кохерентност е доста странна, защото е изпълнена с противоречия и други абсурди, но въпреки това, или именно поради това, успява да организира единството на симулакрума.
Симулакрумът преобръща не само логическите структури, но и всички морални и естетически норми. Всички велики хуманистични критерии за ценност, принадлежащи на цивилизацията на моралното и естетическото съждение, се стопяват в нашата система от представи и знаци. Всъщност, симулакрумът изгражда своята „логика“ върху деформирането на тези норми.
Обектите на симулацията, т.е. хората, адресати на масовата комуникация, рекламата и политическите кампании, вече не биват заблуждавани или мамени в класическия смисъл на тези термини. Вплетени в тъканта на симулацията, превърнати в елементи на нейния код, те самите изграждат симулираната реалност. Първата стъпка по този път е да ни се внуши, че сме в центъра на света, че ние самите дърпаме конците на комедиите и трагедиите, в които сме въвлечени. Затова става все по-ясно, че съдбините на хората са и трябва да са в техните собствени ръцете. На участниците в симулакрума нищо не им се налага насилствено, те дори не трябва да бъдат убеждавани, а по свое желание с готовност се впускат в разгръщането на механизма на симулакрума. Те самите са в механизма, пуснат от deus ех machina. Всеобщото избирателно право, правото на мнение, което да стане публично достояние, правото да правиш свободен избор в супермаркета – всичко това не противоречи, а е жизнено важно условие за осъществяването на симулакрума. „Вече го няма изискването за подчинение на модела или на погледа на надзирателя, напротив, „вие сте моделът, вие сте мнозинството“…Такъв е последният етап на социалното отношение на нашето съвремие, което вече не принадлежи на убеждението, за разлика от класическата епоха на пропагандата, на идеологията, на популяризацията, а е епоха на сдържането: „вие сте информацията, вие сте социалното, вие имате думата и т.н.“
Първата жертва на колапса на всекидневното разсъдъчно мислене е причинноследствената връзка и свързаният с нея логически принцип на достатъчното основание. Разликата между причина и следствие е изтрита, но не така, че те взаимно да си влияят, а така, че се оказва невъзможно нещо изобщо да бъде определено като причина, а друго като следствие. Тук се откриват широки възможности за действие на софизма aequat causa effectum, при който следствието се схваща като причина. Що се отнася до принципа за достатъчното основание, то не може да се говори вече за никакво основание в разбирането на симулакрума: ако подменяме все още здравите си мебели с други, имащи по-привлекателен дизайн (разбира се, при положение, че имаме средства за това), то дали новият дизайн е точно такъв, за да ни харесва, или мебелната фирма е „открила“ най-подходящия дизайн и затова, нейната продукция ни харесва? В първия случай собственият ни вкус се явява основание за избора, а във втория – дизайнерското внушение е водещо. Разбира се, можем да се опитаме да разрешим възникналото затруднение като приемем, че нашите естетически склонности и художественият вкус на дизайнера се преплитат и раждат привлекателния вид на новите мебели. Тази правдоподобна теза не е нищо друго освен рационализация в рамките на симулакрума. Всъщност, купуваме си нови мебели (при наличието на достатъчно добри стари), защото логиката на потребителското общество изисква да се създават и задоволяват все нови и нови потребности – в противен случай механизмът на това общество задължително ще спре да работи.
Подобни рационализации не могат да бъдат преодоляни и кодът, привеждащ симулакрума в движение, не може да бъде видян, ако не погледнем на симулакрума отвън (което е почти невъзможно и което противоречи на самата същност на симулакрума).
Кодът на симулакрума се разгръща така, че да осуети напускането на симулакрума и да наложи представата за симулираната реалност като единствено възможна реалност. Рационализациите, служещи за адаптация към симулакрума, изглеждат напълно правдоподобни. Необходимо е да се случи нещо изключително, за да се прокрадне съмнението, че нито „стройната“ логика, нито псевдодиалектиката на противоположностите обясняват нещо, свързано със същинската действителност, управляваща симулакрума, т.е. с кода.
Странна ситуация би се разкрила и пред някой, който би се опитвал да си обясни защо Международният валутен фонд (МВФ) настоява пенсиите в страните, разчитащи на неговата помощ, да се задържат под жизнения минимум: 1) На самите пенсионери може да им изглежда, че правителствата, които са на власт, провеждат недалновидна или предателска политика спрямо интересите на пенсионерите. На тях или им остава надеждата, че някое следващо „социално“ правителство ще оправи нещата, или не им остава нищо друго освен да махнат с ръка, потвърждавайки традиционното „всички са маскари“. 2) От гледна точка на най-радикално настроените граждани, които нямат никакви съмнения, че всички беди, сполетели тази част на света се дължат на комунистическите режими, чиито най-отявлени привърженици са пенсионерите, могат да решат че МВФ е преценил адекватно, че мнозинството пенсионери са претърпели непоправими ментални увреждания през годините на социализма, което ги прави напълно неспособни да приемат новооткрилата се перспектива на свободно демократично развитие. Оттук естествено се налага заключението за това, че те трябва да бъдат деликатно отстранени от сегашната политическа сцена. Позицията на МВФ да ги държи с доходи, непозволяващи на пенсионерите продължително време да покриват нуждите си от храна, отопление и лекарства, е мирен начин за разрешаване на даденото противоречие, при това без ограничаване на човешките права на тази група от населението. 3) Според идеологията на самия МВФ, по-високите пенсии биха допринесли за бюджетен дефицит, който от своя страна би довел до повишаване на инфлацията и торпилиране на усилията за извеждане на страната от криза.
Ако, обаче, напуснем симулакрума, в който обитават облагодетелстваните от МВФ, ще стане ясно, че и трите, посочени обяснения, не са нищо друго освен nоn causa pro causa, т.е. представяне на нещо, което не е причина за причина, а това само спомага за разгръщане на кода на хиперреалността. Същата ситуция, видяна от непредубедена гледна точка ще се разкрие в съвсем различна светлина, показваща, че политиката на МВФ не е свързана нито с политическите пристрастия на пенсионерите, нито с напредъка или упадъка на икономиката, в която те живеят, нито пък с корумпираността, некъдърността или безхаберието на управляващите. Както изисква „логиката“ на пазарната икономика, движещият интерес на всяка институция с материална цел (а именно такава е МВФ) е печалбата. Ако приемем тази предпоставка, не е трудно да направим извода, че МВФ, като заемодател на определена икономика, е заинтересован да получи главницата и „договорените“ лихви в „договорения“ срок. Оттук следва, че всички разходи за пенсионно осигуряване, медицинско обслужване, образование и т.н. противоречат на принципите на пазарното стопанство и поради тази причина трябва да бъдат сведени до минимум.
Независимата оценка би доказала, че в лоното на симулакрума всички правдоподобни решения, които притежават убедителността на очевидни истини, нямат никаква практическа стойност. Поради това и гражданската активност често пъти се оказва без особено значение. Кого избираме – лилави, пембени или на раета – ефектът ще е все един и същ (понякога наистина се стига до иронична развръзка, както в случая с демократичния избор на нацисткото правителство през 1933 г.). Това е неизбежно, просто защото такава е логиката на симулакрума: „това вече не е логиката на божественото провидение, а на предшестването на моделите, но тя действа също толкова неотменно. Поради тази причина явленията не притежават вече смисъл. Не че те сами по себе си са станали незначителни, просто те са били предшествани от модела, с който тяхното появяване съвпада.“
По същия начин, онова, което ни се съобщава в медиите, не е нито информация, нито диалог, а непрекъснато изработване и осъществяване на кода. Цялата среда, в която живеем, е организирана така, че да ни следи и наблюдава, или, по-скоро, да се самонаблюдаваме и самоконтролираме. Ние се отразяваме в кода на симулакрума, като му вдъхваме живот и енергия.
В пост-индустриалното общество кодът на симулакрума се превръща в основна ценност, която застава в центъра на борбата между властта и опозицията. В тази борба, без да подозират, се включват и милионите граждани. Но те не просто вдъхват живот на симулакрума, превърнал се в техен привичен дом, а заплашват да го направят толкова всеобхватен, че да залее и отнесе самите властници. Властта добре осъзнава, че тя отдавна не се държи на съществените отношения между причина и следствие, че тя е симулирана, както всичко наоколо, и черпи ревелентността си от кода на симулакрума. Тя, обаче, пребивава в постоянен стрес, че симулираният й характер ще излезе наяве и ще се разбере, че тя, всъщност, няма реалност. Затова властта вижда като своя основна задача да имитира принцип на реалността. Властта предпочита да има опозиция, тя дори има необходимост от нея и затова по-скоро би приела опитите за своето насилствено сваляне, отколкото да допусне разкритието, че зад фасадата на властовите знаци не стои нищо. „Докато заплахата за властта е идвала от реалността, тя се е възползвала от възпиране и симулация, разрешаващи всички противоречия посредством производството на еквивалентни знаци. Днес, обаче, когато опасността се задава откъм симулацията (властта да бъде разтворена в игра на знаци), властта залага на реалността, залага на кризата, на обновяването на изкуствените социални, икономически и политически залози. За властта това е въпрос на живот и смърт.
В политически смисъл властта симулира своята реалност преди всичко като опасност властта да бъде отнета и да премине в други ръце. В тази връзка да разгледаме например интерпретацията на Уотъргейт от Бодриар. Властта е заинтересована да симулира принципа на реалността и в икономическата сфера. Това се осъществява най-сполучливо в хипермаркетите и моловете, които не са просто места за пазаруване, за консумиране, а центрове, където се създават и разпространяват нови обществени отношения, основаващи се на сериите от продукти и услуги, на кръговостта и на зрелищността. Всичко това са знаци на кода, чрез които властта поддържа принципа на реалността и прикрива всякакво съмнение, че самата тя е симулирана.
В. Иванова
* Заглавието е от книгата на Александър Гънгов „Логика на измамата“, 2004 г.