Не трябва да гледаме с носталгия към 1989 г., а с дързост към утрешния ден
На вниманието на тези от протестиращите, които стигат бавно и мъчително до идеята за самоуправление и „контрол над монополите“, вместо за премахването им
По всичко изглежда, че „бурята на протестите“ върви към своя заглъхващ финал, понеже възвестилият и придружаващите я „гърмежи“ са като описаната в „Под игото“ стрелба с черешовото топче, наподобяваща „звук от нецензурния канал на Боримечката“. Наблюдавайки агонията на нашенската „февруарска революция“, която ни изведе на първа страница в световните новини, би трябвало да я кръстим „как ехото заглъхва, когато гръм удари“.
Ще припомним в галоп развоя на протестите, отзад-напред, оставяйки страницата за заключения и поуки отворена, тъй като „бурите в чашата с вода“ все още продължават.
В края на месец февруари, последните информации гласят: вечерта на 28 февруари т. г., на „Орлов мост“ са се събрали 50 души, от които полицията арестувала пет (10%). От тях единият бил на 17 години, „въоръжен с бокс“, а останалите… „криминално проявени“ и ги „настанила“ в първо полицейско управление“. Част от „протестиращите прочели имената на 35-те представители на 35 граждански организации, поканени (от Плевнелиев) да се включат в заседанието на Обществения съвет“, но другите заявили, че се прави опит „да се замени промяната с подмяна“ (както впрочем това става вече от 24 години) и викали „Долу обществения съвет!“
После, въпреки липсата на „консенсус“ между неарестуваните 45 „граждани, шествието им развяло националните флагове“ и минало по жълтите павета, с викове „Българи юнаци!“ Опитвайки се „да блокират“ булеварда край канала, пресичащ паветата, те били изблъскани от полицията, която арестувала още двама – се съобщава от „пресцентъра на СДВР“…
Всичко щеше да бъде смешно, ако не беше жалко
В „революцията“ участвал живо и новоизбраният първи архидоносн…, пардон – първи архиерей Неофит, с псевдоним „Симеонов“. На въпроса на окаяната ни журналистика, светиня му отговорил: „Ще се търсят едни начини, други начини, трети начини, но да има мир и правата да се търсят благоразумно и достойно за съвременното поколение на ЕС и на България“ и добавил, че „страда истински и отчески за протестиращите, които търсили благословията му, а той ги поздравил отдалеч“… След това патриката „подчертал значението на БПЦ за укрепване на морала и духа на българския народ, за поддържане на храмовете и за въвеждане на предмета религия в училищата, което ще бъде от полза за бъдещето на децата…“
Сред дежурните политолози, социолози, психолози и др. „оратори на човешкия род“, които затлачват цялата медийна канализация със словоизверженията си, се появи и истинолюбивият, безкористен и вездесъщ Андрей Райчев, за да ни информира, че „Станишев е истински държавник“ и да предупреди, че малко се плаши от екстремизма на протестиращите, който, ако държавата продължи на същия режим, може да прерасне в бунт“.
Накрая, председателят на народняците от Европейския парламент – Жозеф Дол – е поздравил Б. Борисов за силата му на държавник-реформатор, който е успял да гарантира европейското развитие на България и за решението му да подаде оставка, в името на „националните интереси“.
Макар да твърдят, че протестите са започнали „спонтанно срещу високите сметки за електричество и неприкосновеността на монополите“, печалният край можеше да се предвиди още в благоевградското им начало, когато на сцената излезе „българската Жана д’Арк“. Оказа се, че тя, както и мнозината изпълзели от дупките си „социално слаби“ бизнесмени, мениджъри и др., „запознали се случайно на митингите“, предводители на „гражданското общество“, които медиите натрапваха настойчиво на телезрителите си, са от съюз „СИЛА“ на трактора Алексей Петров. Наред с лозунгите и трикольорите те пробутваха надежди, че протестиращите „ще бъдат оправени и всички ще заживеем нормално“, като опротивелите от 23 години партийни муцуни, се заменят с нови, които щели да работят честно и всеотдайно за народа, а не за себе си, роднини и приятели.
Нищо подобно. За да има каквато и да било надежда за подобряване на дереджето на мнозинството от хората, които плащането на тока и парното запокитва дълбоко под чертата на екзистенц-минимума, трябва категорично и без прекъсване да се върви към демонтаж или направо взривяване на властовите институции. Колко години трябва да минат, за да можем да разберем, че и иисусовци да седнат на началническите кресла, те неизбежно и в съвсем кратки срокове ще станат като всички досегашни „леви“, „десни“ или „центристи“, на които „електоратът“ възлагаше неведнъж надеждите си – у нас от 23 години, а в „първия свят“ вече два века и отгоре.
У нас обаче, след 23 години тълпата стигна до там, откъдето тръгна, или се улови на подхвърлените ѝ въдици за кръгли маси, смяна на политическия модел, велики народни събрания, работещи конституции, мажоритарни избори и в добавка – „контрол“ над властта или „гражданско участие в нея по лотариен принцип или жребий“ на изплувалите от мътните води на организираната престъпност и контролираната спонтанност нови „лидери“, „представители на гражданите“, „експерти“, бизнесмени, синдикални бюрократи, интелектуалци и всевъзможни други босове на мутрите и гангстерите, от които се очаква да формират „новия“ чистичък и почтен политически елит…
За целта се употребява старата изпитана техника на внасяне на смут, на омаломощаване на тези, които гладът и мизерията са изкарали на улицата (превърната в мръсна дума). „Безотговорни“, „неизвестни извършители“ и покровителствани от полицията групи от биячи отстраняват от редиците на протестиращите брутално, със заплахи и сцепени глави всички, които могат да внесат нежелан дисонанс в патриотичните и хаотични демонстрации с подбрани, често лишени от всякакъв смисъл „обединяващи лозунги“ и да нарушат селективното и насочвано недоволство.
Смътните идеи за генерализирано самоуправление се заменят с така наречения „Исландски модел“ и с избиране на „Обществени съвети“ към държавните институции, което е опит да оженят непокълналите още органи на пряката демокрация (за да не употребяваме страшната дума анархия) с властта на държавните институции и законността. В челната колона на една от демонстрациите се мерна транспарант: „Когато държавата е на колене, народът трябва да се изправи!“, вместо да я просне по корем.
Защо надделява сценарият на търсещите промени, за да си остане всичко по старому, като продължи само смяната на клановете, посредством организирани от мафията „честни и демократични избори“?
Защото е лъжа, че „ние сме държавата“
Защото държавата е йерархична организация на властници, насилници, крадци и паразити от висшата управляваща бюрокрация в парламента, в правителството и съда, с намиращите се в тяхно подчинение институции на полиция, армия, правосъдие, прокурори, затвори и други началства на държавната администрация.
Държавата е пазач на богаташите, на привилегированите, на експлоататорите и на едрите гангстери и същевременно е най-едрият монополист сред тях. Всички те заедно са от другата страна на барикадата. Не можем да оженим държавната власт със самоуправлението. Който не иска да проумее тази проста истина, е мошеник или глупак, който не заслужава нищо друго, освен боя от полицията и мутрите. Политиката е метод за овладяване на властта от политическите партии. Вместо „смяна на политическия модел“, е нужна смяна на социалната система.
Искаме контрол над частните монополи и да се самоуправляваме, но забравяме, че монополите са в ръцете на десетината милиардери и десет хиляди милионери, които разполагат със своя стохилядна армия от мутри, „застрахователи“» и охранители с техните мениджъри, експерти, лобита, адвокати и т. н.
Не е нужно тепърва да откриваме самоуправлението. То предполага познания за историята на социалните борби на „нисшите“ класи, революционна организация, психологическа и техническа подготовка, кураж или както казваше Дантон: „Дързост, още веднъж дързост и винаги дързост!“ и програмна яснота, а не „програмно правителство“, тоест:
Разпускане на репресивните, бюрократични и паразитни институции на държавата и замяната им със свободния и доброволен съюз на автономните общини по подобие на Парижката комуна, с работещи комунални съвети за чиито членове са валидни правилата: изборност от общите събрания, снабдяване с императивни мандати, заплати ненадминаващи средната работническа заплата и възможност за отзоваване по всяко време под контрола на въоръжения народ – това е единственият ефикасен начин да се ликвидират паразитизмът, кариеризмът и корупцията.
Експроприация на частните и държавни монополи, предприятия и услуги, на банките и на вносно-износните централи, на снабдителната и разпределителна мрежа, експлоатация на социализираната икономика за сметка на ангажираните в нея въоръжени труженици и намаляване на работното време чрез включване на всички пълнолетни граждани в обществено-полезен труд.
Конфискация на частните и държавни, движими и недвижими имущества и богатства и образуване на обществени фондове за образование, социални грижи и здравеопазване и разпределението им под обществения контрол на въоръжения народ.
Едва с такива дръзки и радикални решения има шанс да се осъществи оптимистичният сценарий, който обезвереният народ отчаяно счита за невероятен, макар и плахо да си вдъхва кураж с мъгляви заклинания за някаква „българска пролет“. Оптимистичният сценарий е съвсем реален – нищо не пречи една българска криза – тази или някоя от неизбежните следващи – да даде началото на последния спазъм на глобалния капитализъм. Съвсем очевидно е, поне засега, че искрите на съпротивата обхващат първо нашия, средиземноморския район на „Старата Европа“, а точно през България – страната с най-тежки социални проблеми на континента – минава най-прекия път на Социалната революция към нейното разгръщане в Източна Европа. Затова обаче събралото се множество (защото народ означава организирано съгласие) не трябва да гледа с носталгия към 1989 г., а с дързост към утрешния ден.
Свободна мисъл