Анархизмът за мен все още не е алтернатива, прилича на остра форма на хейтърство и толкоз. Не дава решения.“
(„Хейтър“ е поредният американизъм, проникнал в модерния български език от модерния американски жаргон (от hate (англ.) – мразя). Използва се като пълен синоним на „злобар“, но е по-„яко“, защото идва „от там“. Преди два века подобен неологизъм – „нихилизъм“ – също толкова нелепо е лепван на анархистите. – б. ред.)
Разбира се, че сме хейтъри. Мразим съществуващия ред, в който 90% си скъсват задниците, за да могат
1% да живеят като във фантастичен филм. Само че ние, „хейтърите“, за разлика от много други хора, които също го мразят, не се примиряваме с него. Защото вярваме, че има нещо по-добро, а вярваме, защото сме го виждали – в отношенията между хората, в отношенията помежду си.
По-правилно е може би да се каже, че не демонстрира решения. Самите решения са принципно ясни. Не сме ги открили ние, анархистите ги повтарят повече от сто години. Голямото, необратимото решение, се нарича анархия. Дотогава: токът ти е скъп – няма да си го плащаш, нямаш пари за хляб – ами вземи си, палели ти горите – подпали им чергата.
При все това, ние не демонстрираме решения. Защото, да си го кажем направо, няма какво да демонстрираме. Решенията, методите, които са работели по времето на възхода на анархизма, днес са мъртви.
Тока всички си го плащат. Гладните не крадат за себе си, а за тарторите. Тия, дето им палят горите, ходят да се молят на правителството да им позволи да си ги угасят. Решенията, които предлагаме, остават на хартия, минават през главите, в най-добрия случай като красиви утопии, и от тях не остава нищо. Затова изглежда, че „не даваме“ решения.
Тъпи ли са хората? Лоши ли са ни решенията? Не. Тогава защо това, за което призоваваме, не се случва?
Защото тези решения не са за тези хора. Не може човек, който не познава съседите си и е скаран с повечето от тези, които познава, от утре заедно с тях да спре да си плаща тока. Не може да кажеш на един циганин, когото единствено тартора пази от полицията, да започне да краде за своя сметка. Не може на някой, на когото държавата му плаща, за да протестира срещу нея, да му кажеш да спре да се занимава с глупости и да строши няколко оградени с полицаи тикви. Тоест, можеш, но няма да хване дикиш.
В наши дни няма разстрели и политически затворници. Няма Закон за защита на държавата. Защото няма нужда от тях – държавата е вездесъща в сърцата и умовете. Разбира се, това е постигнато с манипулации, репресии, често с физическо унищожение на идеологическия враг (няма нужда да разполагаш със закон срещу някого, за да го очистиш). Основното оръжие за влияние върху съзнанието обаче е икономическо.
Няма алтернативна икономика, в която да избягаш от държавата. Ако искаш „да живееш като човек“, трябва „да спазваш правилата“. В наши дни в „развития свят“ неподчинението на държавата вече не ти носи решение на материалните въпроси – не можеш да вземеш нечия земя (като американските „пионери“) или нечии пари (като българските „хайдути“). Икономически по-ефективно е да си живуркаш според правилата, които са ти спуснати, рискът да изгориш не съответства на потенциалната печалба. Затова и хората не го правят – не че не се сещат, просто няма ефект.
Разбира се, винаги може човек да плюе на икономиката, на стандарта на живот и на сигурността си, в името на свободата. Само че резултатът не е особено обнадеждаващ. Ако тръгнеш с рогите срещу системата, обираш банки и се стреляш с полицаи по улицата, може да се видиш с малко повече пари и да се почувстваш свободен. Няма обаче да си сигурен за бъдещето си, нито пък ще можеш да ходиш спокойно по улиците. Може просто да избягаш, да отидеш в някое село, където полицай не влиза, да купиш няколко декара земя и да си трошиш главата о камъните колкото си искаш. Пак ще се чувстваш свободен, но пак ще си с трудно настояще и мътно бъдеще. От време на време представяме такива примери във вестника, но не ги сочим за пример.
Това, което реално работи в наши дни и сравнително близо до нас, в „развитите общества“, е животът по периферията. Има цели филми, демонстриращи такъв начин на живот. Подобни неща (не знаем доколко, но безспорно вдъхновени от случващото се на запад) се случват и у нас. Родителски кооперативи. Потребителски кооперативи. Хранителни кооперативи. Екоселища. Взаимоспомагателни каси. Социални центрове. Всичко това са опити (за момента в България) за изграждане на общности с алтернативен начин на живот. Тези общности не са в пряка конфронтация със системата, но имат претенции да подпомагат развитието на алтернативни отношения. Някои от тях сме представяли, не е проблем да представим и останалите, ако има интерес, но не ни влече.
Причината да не ни привличат тези начинания е, че ако трябва да ги представяме наистина такива, каквито са, те са по-скоро доказателство за собствената си невъзможност.
Откъсването от глобалната икономическа система не може да бъде ефективно. Огромната част от стоките се произвеждат с минимум труд и много технологии, материали и енергия, които трудно могат да бъдат осигурени дори в рамките на една държава (Северна Корея успешно доказва това вече десетилетия). Накратко, не може да бъде икономически успешно едно начинание, което е напълно изолирано от системата. Затова „алтернативните“ начинания на Запад се интегрират икономически в системата, като насочват алтернативността си в друга посока – алтернативно възпитание на децата, екологично чиста храна, алтернативна социална среда и др. Всичко това обаче на практика се заплаща с икономически загуби. Така както един член на „горната средна класа“ би си пазарувал био-храната от реномиран магазин и би получавал удовлетворение от своя „стил на живот“, така и един член на „долната средна класа“ би потребявал био-храни от хранителен кооператив на по-ниски цени и би бил удовлетворен от своя, алтернативен, „стил на живот“. „Долният“ си мисли, че спестява пари, но реално харчи време и пари, с които разполага, за да се храни с био-продукция. Цените на полуфабрикатите в хипермаркета винаги ще бъдат по-ниски от цените на качествената продукция, разпространявана от ръка на ръка.
В България обаче хората нямат допълнителни време и пари, с които да поддържат „алтернативите“. Опитите за създаване на алтернативни практики остават ограничени в кръга на създателите си. Можем да приписваме субективни фактори на всяко начинание поотделно, но обективният фактор е доминиращ – трудно се намират хора с време и пари. Поради това алтернативните практики не успяват да бъдат икономически успешни – те не намират основание за съществуването си извън рамките на хората, които ги издържат заради самото начинание, а не заради прекия ефект от него. Затова начинанията буксуват на едно място и лесно бягат встрани от първоначално очертаната посока.
Друга сериозна слабост на този подход – да го наречем условно „на ръба на системата“ – е неясното му послание. Въоръжени със същите примери, едни хора казват „един друг свят е възможен“, а други „вижте как в демократичните общества всеки кретен може да си живее колкото си иска солидарно“. Разбира се, както посочихме по-горе, въпросът не е толкова в „демократичността“ на обществото, колкото в жизнения стандарт в него. Но оборването на подобни приказки излиза извън темата на материала.
Това, което е работело преди години, не работи днес. Това, което работи на „Запад“, не работи тук. Остава да се обърнем на „Изток“.
Там обаче също се сблъскваме с големи проблеми.
Първо, на „Изток“ трудно се гледа. От една страна, защото медиите непрекъснато ни обръщат главите на „Запад“. От друга страна, защото от „Изток“ трудно излизат „неправилни“ новини.
Второ, на „Изток“ всъщност няма много за гледане. От една страна поради режимите, които не оставят „кретените да си живеят солидарно“. От друга страна поради тоталния идеен контрол на „Запада“. За огромната част от хората на „Изток“ „алтернативата“ е това на „Запад“. Арабските „революции“ много добре демонстрират това. Какво толкова можем да научим от тях, когато те гледат жадно към нас с надежда да научат нещо?
Ние „даваме решения“. Но тези решения не намират почва сред хората, така както в Аляска не растат банани. За тези хора, в този момент, не можем да предложим нищо – те избират самозапалването пред въстанието. Много по-важно е обаче да се разбере, че ние не се борим на някакво състезание на „решения“ като задоволени математици, които доказват теореми. Има ужасни несправедливости и жестоки човешки страдания – днес, сега, в този момент, които трябва да се изкоренят час по-скоро, а за дървеното философстване време ще се намери. Виновниците за несправедливостите трябва да бъдат назовани, хванати за врата и премахнати час по-скоро и последователно и безкомпромисно бити при всеки следващ опит за завръщане.
След известно време хората ще бъдат други – и в прекия, и в косвения смисъл. Преди 7-8 години се опитвахме да научим хората да излизат на улицата. Не успяхме. Ето че една немалка част обаче вече са научени. Текат процеси, които променят хората и начина, по който те възприемат света. Икономиката се глобализира и тепърва ще става ясно, че повечето от проблемите ни не могат да бъдат решавани от местните политици. Тогава посланието за световната социална революция ще звучи по-истински. Кризата бавно, но сигурно, се задълбочава и за държавата ще става все по-трудно да гарантира живуркането на хората. Тогава прякото действие ще става все по-малко упражнение по анархизъм и все-повече средство за оцеляване. Комуникацията и миграцията растат и все-повече хора виждат, че „Западът“ не може да предложи нищо повече от безкомпромисна експлоатация на „Изтока“. Решенията, които предлагаме, които са предлагали нашите другари преди век, изглежда постепенно идват на дневен ред. Наша отговорност е да ги поставим в съвременен контекст и да ги обясним достъпно на хората. Оттам нататък изборът е техен.
Златко