Другари от чужбина ни помолиха да им изпратим своя анализ за случващото се в България. Без да навлизаме в детайли, опитахме да съставим своето виждане за развоя на събитията и факторите, които ги определят. Опитахме се също да обобщим нашето виждане за задачите, които стоят пред анархистите днес.

Няколко месеца хиляди хора излизаха по улиците на градовете, обикновено в неделя, за да изразят недоволството си. Нямат „представители“, нямат „искания“, просто са недоволни и желаят промени към по-добро. Правителството си подаде оставката. Новите парламентарни избори са обявени за 12 май.
Целият този процес неизбежно протича под влиянието на няколко фактора, които задават рамките му и определят потенциалното му развитие.
Всичко, което се случва (или би могло да се случи) в България е силно зависимо от „международните“ фактори и по-конкретно, от планетарните центрове на властта. Нашата страна изглежда представлява интерес предимно за правителствата на САЩ, Русия и страните, доминиращи ЕС. Показателно в това отношение е, че в часовете преди да подаде оставка, министър председателят посети американското посолство и говори с Путин по телефона.
Всички видове власт в България (официалните – законодателна, изпълнителна и съдебна, и неофициалните – икономическа, медийна и престъпна) са упражнявани от хора, произхождащи по един или друг начин от „партията кърмилница“ и нейните „органи“. Макар да не представляват „единен фронт“, различните групировки са обвързани помежду си и имат немалко общи интереси, сред които и запазването на статуквото, позволяващо им да „живеят като нормални хора“ на гърба на повереното им 7-милионно стадо.
Сред българският народ представата за алтернатива на статуквото се изчерпва с диктатура, подобна на съществувалата преди 1989-та година. Властта (в различните си видове) успешно е потиснала всякакви опити за представяне на обществено-политическа визия, която да не попада под неин контрол. Не само анархистите отсъстват от „общественото пространство“, отсъства дори самият въпрос за организирането на обществото по начин, различен от добре позната представителна демокрация.

Разбира се, роля играят и множество други фактори, които ще споменем по-нататък, като все по-достъпната Интернет среда и укрепналото „гражданско общество“. Но на този етап техният ефект изглежда ограничен в рамките, определени от по-съществените фактори, изброени по-горе.
Протестите започнаха като поредната инициатива на групичка (или по-точно групички) хора, с претенции да изрази народното недоволство, но малка надежда за подкрепа сред населението. Съществуват редица такива групички, създадени под „крилото“ на разните видове „неправителствени“ организации, политически и дори откровено мафиотски структури, ангажирани с протестиране за различни популистки каузи – природозащитни, синдикални и др. В България така нареченото „гражданско общество“ се финансира повече или по-малко открито от правителствата и корпорациите „на Запад“ и, рядко, „на Изток“. Малцината инициативи „отдолу“ са маргинализирани чрез елементарен финансов филтър. Много малко са тези групички, които нямат явни връзки с правителствата, корпорациите и мафията – такива имаше в „Окупирай София“ и протестите против определени приватизационни сделки. Но в случая не е важно кои точно групички застанаха зад първите протести, въодушевили изненадващо много (дори за организаторите) хора да излязат на улицата. Скоро след това ролята на организиращи звена бе поета от професионалистите.

Първоначално ситуацията изглеждаше почти революционна – низините не искат повече така, а върховете не могат да предложат промяна. В последствие се оказа, че повечето хора „от низините“ не са достатъчно отчаяни за нещо повече от „не искаме“, а върховете предложиха промяна – оставиха стадото без овчар. Постепенно съставът на протестиращите се променяше – делът на хората със затруднения в плащането на сметките отстъпваше за сметка на делът на недоволните от политическото статукво. Без да претендираме за статистически представителна информация, по наши наблюдения протестиращите бяха предимно закъсали дребни собственици, служители свързани с опозиционните партии, сравнително добре платени работещи в частния сектор, наемни работници от сферата на услугите, които имат мегдан да припечелват от бакшиш или да доработват на частно от същия род занимание, пенсионери, ученици, студенти. В огромната си част това не бяха пролетарии от производството или хора от по-ниско социално равнище, като перманентно безработните.

С развитието на протестите те съвсем се изгубиха.

Заедно със съставът на протестиращите се променяха и исканията им. Първоначалните искания, издигнати от организаторите, бяха за държавна намеса за намаляване на цената на тока. Бяха обявени за нежелани представителите на политическите партии. Постепенно намесата на различни „организиращи“ фактори доведе до искания за „национализация“, „изгонване на чуждите капитали“, „граждански контрол“ и пр. Създадоха се не една и две партии и движения „на протестиращите“. Протестите в столицата бяха окупирани от няколко националистически партии и с помощта на криминални лумпени, „конкуренцията“ бе отстранена физически. Скоро след това протестите в столицата (и оттам – в другите градове) практически приключиха, броят на хората, излизащи да протестират, намаля от няколко хиляди до няколко десетки души.

Прекият ефект от протестите остана оставката на правителството, безспорно обслужваща интересите на опозиционните партии. Проблемът, който извади хората на улицата, продължително влошаващото се социално положение, не намери разрешение извън рамките на демонстрираната „загриженост“ на политиците. Така протестите бяха напълно овладени от защитниците на статуквото, макар да спомогнаха за размествания сред тях. След 23 години „демокрация“ българският електорат не се научи да иска нищо повече от „кръгла маса“, „велико народно събрание“ и „граждански контрол“.

Най-сериозният директен фактор за развитието на протестите бяха действията на политическите кръгове, стоящи в опозиция на правителството, но контролиращи значителна част от икономиката (включително и репресивния апарат) в страната. Основното средство, чрез което властниците от различните групировки се опитваха да влияят на масите от протестиращите, бяха медиите. Дори за хора, присъствали на протестите, представянето на медиите беше решаващо за оформянето на отношението им към тях. Решаваща роля за развитието на събитията по време на самите протести играха фашизирани банди, контролирани от полицейски и партийни групировки, недопускащи отклоняване на процеса от допустимите рамки. Идейната импотентност на различните „организатори“ или „лица“, окончателно сложи край на надеждите на хората за постигането на нещо по-различно от поредния изборен цирк.

Изборите са на 12 май, недоволните вече си избират правилната партия, която да ги „оправи“. По всичко изглежда, че националистическите партии ще се представят по-силно от обикновено, но сериозни размествания няма да има. Въпреки засилената предизборно популистка реторика, едва ли можем да очакваме значително подобряване на социалното положение на хората. Но едва ли можем и да очакваме подобни масови прояви на недоволство поне преди следващата зима. Ако новите (най-вероятно стари) управляващи предприемат по-„драстични“ мерки от рода на национализиране на предприятия, повишаване на социалните разходи, подтискане (легално или нелегално) на различните „алтернативни“ групички, може да успеят да озаптят недоволството дори за няколко години. Но факторите, които описахме в началото, ограничават подобни действия и едва ли можем да ги очакваме без сериозни пропуквания в глобалното статукво.
Предстоят ни години на все по-тежки социални проблеми, прикрити под булото на безидейност и апатия. Добра илюстрация на отчаянието и безидейността, които царят сред хората, са самозапалванията от последните дни.

Предвид нищожните сили, с които разполагаме, не можем ниго да организираме, нито да повлияем на ново протестно движение, което да застраши статуквото. Нашата цел в момента може да бъде единствено създаване на здрава революционна организация с потенциал да повлияе на подобен процес в по-далечно бъдеще и популяризиране на идеята за социална революция като единствена алтернатива на статуквото. А единствената основа, върху която може да се създаде тази организация и да се прави тази пропаганда, е ясна програма за разрушаването на институциите на властта в близките десетилетия и за създаването на самоуправляващи се структури, които да осигурят добруването на хората. На този етап изграждането на такава програма е най-тежката, но и най-важната задача пред анархисткото движение, не само в България, но и по света.