“Ding dong, the witch is dead…”
“We’re gonna have a party, we’re gonna have a party, when Maggie Thatcher dies…”
Популярни песни

„Ще вдигнем купон, ще вдигнем купон, когато Маги Тачър е мъртва“ – крещят студентите в Англия на всеки протест, на който съм присъствал. Дълбоката, неизлечима омраза към „желязната лейди“ е вкоренена в голяма част от обществото на острова, за което нейното управление продължава да бъде незарастваща травма. Докато в България десетки споделяха сълзливи статуси, пращайки Тачър да почива в мир, жертвите на безмилостната й политика, техните деца и внуци, си спомняха как едно поколение беше лишено от достойнство, бито и ограбено от същата. Спомниха си войната за Фолклендските острови, убитите по време на стачка миньори и ирландски революционери. Спомниха си и с радост се поздравиха – да, най-накрая е мъртва.

Купонът

Настроението определено беше приповдигнато, мозина си честитяха по улиците и споделяха радостни статуси. „Чу ли, вещицата е мъртва – пита ме приятел англичанин– баща ми се опита да звънне в Япония, за да кажа на брат ми!“, след което ме покани да изпием няколко бири в чест на щастливия ден. Така започна най-дълго подготвяното парти в историята на Великобритания. Стотици се събраха в различни градове в страната, за да отбележат края на човека, в който много виждат олицетворение на неповторимо социално зло. В лондонския квартал Брикстън, в който Тачър смазва безмилостно черните бунтове в началото на 80-те, се стигна до сблъсъци с полицията, която дойде, за да разпръсне над хиляда лондончани, събрали се с шампанско и музика, за да празнуват. Ливърпул, Лийдс, Бристол, Глазгоу, Единбург и много други градове се присъединиха към всенародната забава. В Северна Ирландия републиканци почетоха момента с тържества, а полицейска кола беше замерена с коктейл молотов по традиция.

„Управлението на Тачър не беше нищо друго освен класова война, жестока класова война“

казва силно развълнуван един от дошлите на партито в Брикстън. В това се крие и може би необяснимата радост на милиони британци – управлението на Тачър беше първата и неумолима крачка на неолибералния капитализъм, в тинята на чиято криза в момента затъва голяма част от света. Тази крачка беше направена с тоталитарно насилие и това беше началото на бавната разруха на най-големите постижения на страната след Втората световна война – евтин и достъпен транспорт, безплатно образование и здравеопазване, социална закрила, дом за всеки и право на синдикална защита на работното място. Именно безцеремонната употреба на насилие срещу мирни протестиращи спечелват на Тачър прякора „желязна лейди“ и проправят пътя за превръщането на Великобритания в полицейска държава, в която тотално наблюдение и контрол над населението са ежедневие, а насилието срещу протестиращи е по-скоро правило, отколкото изключение.

„Винаги трябва да сме наясно с врага отвътре, който е много по-труден за противопоставяне, но и много по-опасен за свободата“

Врагът отвътре са исторически силните синдикати, за които Тачър изрича тези думи през 1984. Няколко поколения британци се борят всячески да установят силни синдикати, които да защитават интересите на работниците. Тачър, представител на консервативната партия, която традиционно е на страната на богатите и индустриалците, превръща борбата с работниците в идеология на режима си. Най-големият сблъсък между тачеризма и работниците е едногодишната миньорска стачка 84/85-та, в която „желязната“ не се поколебава да изпрати тежковъоръжена полиция и армейски части, за да смаже съпротивата срещу затварянето и приватизацията на мините. Почти 12 000 миньори са арестувани, хиляди са бити и малтретирани от полиция и армия, а над 8000 са осъдени от различни съдилища. Едногодишната стачка се превръща в ежедневна война с полицията, която все още е мразена в районите на страната, където хиляди видяха как собствената им държава им обявява война. Следвайки неолибералната крайно-дясна идеология на чикагския икономист Милтън Фрийдман, Тачър започва приватизация на основни индустрии – газ, вода, електричество, преработка на стомана, а в края на мандата си и железниците. Приватизирани, те не само че не отчитат по-добри икономически резултати, но и голяма част от работната им сила, заедно със заплащането на останалите в компаниите, са съкратени. „Желязната“ налага нова данъчна политика, като кулминация на промените е т.нар. пол такса, която такса прехвърля голяма част от данъчната тежест от богатите върху работническата класа. В резултат, центърът на Лондон се превръща в бойно поле, в което за пореден път полицията си поволява „желязна“ тактика, оставяйки над 100 ранени и 350 арестувани. Тачър прави и първото мащабно дерегулиране на Лондонската стокова борса, резултатите от което са повече от явни днес.

„Пиночет е единственият лоялен приятел на тази страна“

Тачър остави след себе си не само омразата на собствените си сънародници. Тя, бидейки крайно-десен радикал, не се поколебава да подкрепи с две ръце един от най-кървавите и жестоки режими в Латинска Америка – този на Аугусто Пиночет. Същият, който превърна страната си в експериментално поле за идеите на своя приятел Милтън Фрийдман и ги наложи с масови екзекуции, изчезвания, измъчване на политически противници и прогонване на хиляди от страната. Тази подкрепа по никакъв начин не променя политическия дискурс на Тачър – тя продължава да се бори за демокрация и свобода в своите речи, яростно осъждащи Съветския съюз. Правителството на Тачър до последно отказва да наложи икономически санкции на Южна Африка по време на апартейда, а тя самата се отнася към Африканския Национален Конгрес до много късен период като към „типична терористична организация“. Не бива да пропускаме „желязната“ политика спрямо Северна Ирландия, където системни нарушения на човешките права, пряка кооперация с лоялистки отряди на смъртта и политическа изолация на про-републиканската партия Шин Фейн, превръщат северната част на острова в едно по-разделено и по-потиснато от насилие място. Особената жестокост на Тачър проличава в нежеланието и за всякакъв диалог с ирландските политически затворници, които вдигат гладна стачка през 1981 г, борейки се за политически статут. Един от тях е избраният за депутат Боби Сандс, който заедно с 9 от своите другари, умира от глад пред жестоката хладнокръвност на британския премиер. Смъртта на стачниците и усилването на Британския полицейски и военен натиск в страната водят до отговор от страна на Ирландскара републиканска армия, която прави неуспешен опит да убие Тачър през 1984. Любопитно, въпреки „съпротивата“ си срещу Съветския съюз, Маргарет Тачър се е разписала в някои от най-тъмните части на историята, подкрепяйки Червените Кхмери в Камбоджа и иракския диктатор Садам Хюсеин.

Вещицата е мъртва, класовата й война – не!

Въпреки че смъртта на Тачър беше предимно повод за радост сред обикновените британци, нотка на реализъм се промъкна в много леви коментари по случая. Да, нежеланата на този, а и сигурно на другия свят, не беше вече тук и единствените, които я оплакваха бяха нейните подобни в политическата и икономическа класи, за които тя така неуморно се труди. Въпреки това, болезненото чувство, че тачеризмът не е умрял с Тачър, не можеше да бъде избегнато, особено няколко дена след като настоящото консервативно правителство оповести нови съкращения на социалния сектор, засягащи най-уязвимите в обществото и обричащи хиляди на бездомност и бедност. Тези промени се случват на фона на клатушкаща се в рецесия Британска икономика, където кризата на банкери и финансисти погълна на 500 милиарда паунда, които бяха платени с масови съкращения в здравеопазване, образование и социална закрила. Вместо да промени курса на британската икономика, кризата от 2008 се превърна в повод за възраждане на крайно-десните неолиберални политики, започнати от Тачър. Въпреки съпротивата срещу тоталното унищожение и разпад на социалната държава, наследниците на „желязната лейди“ са не по-малко решени да продължат своята класова война, в която бедните стават по-бедни, а богатите – по богати. Вещицата е мъртва. но истинското празнуване може да дойде, едва когато нейното наследство бъде погребано с нея, Пиночет, Рейгън, Милтън Фрийдман и тайфата преяли банкери и едри капиталисти покрай тях.

Петър Санчез