За периода от 2000 до 2010 г. в България са се самоубили общо 11 646 души, като това са само фаталните случаи – опитите са няколко пъти повече. Това поставя страната на 32-ро място в света. От 2000-ната година насам случаите намаляват, но тази тенденция трае само до 2009, когато броят на опитите започва отново да нараства заедно с икономическата криза.
Финансовите затруднения са една от основните причини за самоубийствата. Най-главната причина все пак са психичните проблеми, но те  са стимулирани от неща като финансовата криза, увеличаващата се безработица и духовното обедняване.

Въпреки  потресаващата статистика показваща средно трима сложили край на живота си на ден, през последните седмици инцидентите сякаш зачестиха. Освен увеличената бройка част от тях смениха метода на извършване. Повечето медии отразиха само част от тях, при това доста бегло. Представяха основно самозапалванията (за съжаление не са само те) и то не всички – в един ден по три различни медии имаше различни цифри на самозапалилите се до този момент. Никой от „загрижените“ политици не предложи национален траур чак до смъртта на Пламен Горанов – единственият по-широко отразен от медиите. Често опитите бяха изкарвани като семейни скандали или извършени от алкохолици и психично болни – обикновени битови инциденти. A самозапалването е ненадежден и изключително болезнен начин за самоубийство и се използва преди всичко като форма на протест, а не от хора с психични заболявания.
Още по-лошо е, че самоубийствата не са единствени. Например задлъжнелия на банките Тепавичаров от Пловдив, който уби жена си и децата си преди да се след това се самоуби. Няколко дни преди него имаше подобен случай и в София.

Вълната от самозапалванията започна по-рано от протестите. Още през януари 51-годишния Мехмед Кеналиев от село Кочан се самозапали, след като дълго време останал безработен. Малко по-рано 42-годишният Пламен Петков се самоубил в присъствието на децата си, защото се опасявал да не загуби работата си.
Първото от „протестните“ самозапалвания беше това на Траян Маречков във Велико Търново. Той се запали още на 18-ти февруари и почина от раните си малко след това. За него почти никой не чу. Беше изкаран като луд и обвинен, че е безработен. Наистина е бил без работа от няколко месеца, но нито е бил психично болен, нито семейството му е тънело в мизерия (според сегашните стандарти).
Траян с нищо не е показвал намеренията си преди инцидента. Участвал е в протестите срещу високите сметки. Последните му думи преди да изпадне в безсъзнание били: „Писна ми от този живот!”. Неговият акт не беше от отчаяние. В предсмъртното си писмо той заявява, че умира за народа, семейството и България с надеждата, че стандартът ни ще се подобри.

Вторият самозапалил се е Пламен Горанов от Варна, запалил се на 20-ти февруари. Умира на 3-ти март, въпреки че преди това заявява, че не е искал да се самоубива. По време на запалването носи плакат с надпис „Оставка на Киро и целия Общински съвет“, който бързо бива прибран от служител от общината. Докато е горял Пламен е викал „Киро, Киро, днес трябваше да съм в Анталия…”. Той се обявява срещу кмета на Варна и групировката ТИМ още на предишния ден на протестите. Поради големия отзвук кметът на Варна дори си подава оставка (след повече от десетилетие във властта). Пак заради същия отзвук на 6-ти март е обявен национален траур, който е и единствен въпреки другите подобни случаи.
В памет на Пламен е издигната грамада от камъни пред общината във Варна, която властите безуспешно опитват да премахнат.

Само ден след смъртта на Пламен Горанов във Варна за 24 часа има три фатални самообесвания, сред които и млада майка на тримесечни близначета. Основните причини отново се оказват бедността и трудния живот.
На 26-ти февруари в Раднево, в сградата на общината се запалва Венцислав Василев. Има пет деца, но нито той, нито съпругата му имат трайна работа. Помощите на семейството са спрени преди две години, защото продават няколко декара ниви. Преди да се самозапали ВиК-Стара Загора заплашвала Венцислав със затвор, заради неплатена сметка на стойност 433 лева. На 10-ти март той почива от раните си и се превръща в поредната жертва на любимата ни власт, без която не можем.

Четвъртият самозапалил се е Димитър Димитров. Той гори на 13 март до президентството в София. Бил е ковач, но от две години е безработен. Недоволен е от „съвременните общински изисквания и бюрократи без душа“, заради които работилницата му е затворена.  Няколко седмици преди инцидента е претърпял инфаркт. Въпреки тежкото му състояние той оцелява и към днешна дата е в болница и се стабилизира.
Поредната жертва е 59-годишния Симеон Симеонов от Бобов дол. Съкратеният миньор се самозапалил пред очите на сина си. Малко преди отчаяния акт се обадил на жена си ѝ казал, че се чувства безполезен за себе си и за семейството си, и не вижда смисъл да живее. Закаран е в болница и животът му е в опасност.
Междувременно Цветелин Страхилов от Кюстендил скача от балкона на апартамента си, в който в това време се намира единствено двегодишното му дете. Скокът завършва трагично и Цветелин почива едва на 39. Той също нямал постоянна работа.

Още един безработен баща прави опит за самоубийство на 20-ти март в село Ситово. Докато го транспортирали до болницата, Тодор Йовчев обяснил, че се е самозапалил от отчаяние. Два дни по-късно умира.
Списъкът на самозапалилите се е наистина дълъг, въпреки че покрива само малко повече от месец. Общият брой на опитите за самоубийство през този период ще доближава триста. Но тези цифри не са просто статистика – това са хора докарани до ръба на отчаянието. Единственото избавление те виждат в смъртта. Но допускат голяма грешка – наказват себе си за чуждите грехове. И изоставят другарите си по съдба, които не са стигнали дотам да посегнат на живота си.

Вместо да се самозапалват, могат да запалят тези, които го заслужават. Да се преборят за това, за което са достойни – да водят нормален живот и сами да решават съдбата си. Някои от тях се жертваха в името на този идеал. Сега от нас зависи да доведем тяхната кауза до край.