Нека разгледаме разделението между десните и левите. Днес то е загубило значението си. Не защото няма какво да захрани политическо разделение, дори едно много обширно политическо разделение, а защото и двете страни приказват едни и същи неща.

Корнелиус Касториадис

Малко известният (уви!) в България философ, икономист, и социален критик Корнелиус Касториадис, нарича една от последните си книги “Послепис на незначителността”.  В серия от интервюта той излага своето виждане за тоталното изчерпване на политическата класа, която е превърнала разликите в окраските (червени, сини и др.) в политически маркетинг, слабо свързан с някакви реални политически, икономически и социални алтернативи. Всички партии прегръщат неолибералния капитализъм, който пък от своя страна прегръща тях с тоталното срастване между икономически кръгове и обслужващата ги власт, а “изборът” на гражданите се превръща във фиктивен акт на легитимиране на властта веднъж на 4 години. Представителната демокрация е необходимият фарс, който диктатурата на статуквото (по никакъв начин не само български феномен) трябва да приеме, за да осигури своето господство.

Не си спомних тази статия случайно. Родният политически философ, народопсихолог, икономист, мъж и човек от народа Бойко Борисов, се постара да ми я припомни. Радвайки се, че кабинетът “Орешарски” ще изпълнява програма, идентична с тази на ГЕРБ, бившият главен и богопомазан пожарникар (небезизвестен и като наркотрафикант), ненадейно направи прекрасен портрет на сегашната политическа система. Тя не само не предлага алтернативи, но не го и крие, а “социалисти” и “десни” могат да бъдат различени единствено по козметичното използване на тези две понятия. Идейната незначителност, че направо нищожност, е несъмнено олицетворение на тяхното паразитно съществуване и най-голям парадокс заради всеобщата липса на критично мислене спрямо легитимността на властта на тази малка група от хора, а и на властта в този й вид като цяло.

“Хващам си самолета” беше най-популярната фейсбук реакция след обявяването на резултатите от изборите. Всеобщите униние и ярост, обаче, не бяха основателни, да не кажем, че бяха по-скоро забавни, отколкото драматични. Нерядко изразената изненада от резултатите беше сама по себе си изненадваща. Изненада – от какво? Ярост за какво? Очаквахте промяна? От къде и от кого? Кое точно беше разочароващото и новото този път? С типичният “това го има само в България” стил, рисуващ картини на благоденствие и управленска мъдрост “на запад”, много българи за пореден път предпочетоха да се заблудят, че промяна може да се случи с избирането на някой нов, различен, с друг цвят и по-добър пиар екип. Опитът, обаче, показва друго – подмяната на политическия елит в система, в която той продължава да е елит, не води до нищо, освен до промяна на отбора крадци с друг такъв. Може би разочарованите трябва да се запитат дали следващите избори ще бъдат различни и ако не, каква друга промяна е възможна извън тази парадигма. В противен случай, филмовата лента на неолибералната капиталистическа безалтернативност ще продължи да се върти със същите обороти, с които повтаря едни и същи лица и клишета в последните 24 години. Колко още ще се върти обаче, в една страна, загубила над 1,5 млн. души население за две десетилетия, докато останалите едва оцеляват насред руините от това, което някога е било социална, образователна и здравна система, при това със заплати достойно допълващи цялостния облик на бананова република?

Опцията Терминал 2, разбира се, винаги съществува. След първоначалното опиянение от “добре подредения” запад, обаче, повечето емигранти бързо виждат, че розовите очила не пасват на повтаряната с години легенда за реките от мед и масло, а политиците навсякъде са точно такива, каквито са и българските. Кризата на представителството не е българско явление и по същия начин, по който в България мнозинството хора не се чувстват представени от нито една от политическите партии, това се случва и навсякъде другаде. Срастването на корпоративни интереси и държавен апарат за сметка на гражданите, може би стряскащо явно на родна почва, е много по-значително в страни като Великобритания и САЩ, където обаче последствията плаща целият свят. Полицейщината, свързана със запазването на натрупаните привилегии и статукво, може да е стряскаща в България, но в страни като Испания, където активисти могат безпроблемно да изкарат няколкото години в затвора за статуси във фейсбук, нещата започват да бият на откровен фашизъм. Застрояването на Пирин и Иракли е наистина болезнено за повечето българи, но Терминал 2 може да ги пренесе само на места, където подобни неща или вече са се случили или сега по чисто колониален принцип заводите, курортите и т.н, са изнесени в бедния глобален юг, където обаче, много хора плащат с живота си за замърсените с петрол питейни води или превърнатите в пустиня девствени гори.

Изходът е някъде другаде. Изходът е там, където започнаха протестите тази пролет, но не и там, където свършиха – с избори, които най-вероятно повече послужиха на тези, срещу които протестирахме, отколкото им навредиха. България успя да се отърси от многогодишното проклятие да бъде страната, където нищо не се случва, а границите на обществената поносимост достигат плашещи стойности, докато политическата класа безчинства безнаказано. В интерес на истината, страната не просто се отърси от тази си слава, но и постигна много за кратък период от време – масовите граждански мобилизации успяха да забавят или спрат разрушаването на някои от малкото останали диви места по Черноморието и планините, внасянето на ГМО земеделието, въпреки натиска от САЩ, удари на камък, същото се случи и с шистовия газ, а в протестите срещу АКТА, София не отстъпи на света.

Свързването на точките, за да бъде цялостна картината, може би, е въпрос на време. Идеите за пряка демокрация и общество базирано не на идеята за постоянна надпревара и социален канибализъм, а на солидарност и взаимопомощ, бавно и неусетно проправят пътя си, изприщвайки журналисти, експерти и политици, за които логиката на новите социални движения е неразбираема и именно затова опасна и трудно контролируема. Глобалният обхват на този процес и невероятно бързото придвижване на идеи и послания преобразяват страни и региони за броени дни. Експлозиите от свобода, креативност и идеализъм довяват полъх на революционна романтика от единия до другия край на света за минути. Зарядът на тези експлозии се нарича бъдеще, а часовниковият му механизъм тиктака във всеки от нас. Пред това тиктакане сапунените опери на политическия живот, който ни сервират като неизбежен, изглеждат наистина незначителни. Значимото ще дойде от нас – самоуправление, солидарност, равенство…

Чувате ли по-ясно сега?

Тик так, тик так, тик так…