Съвременните български писатели изпускат адски много. Когато казвам адски много, имам предвид адски много. Ако антиутопията беше популярен жанр сред тях, то действителността на българското битие би била не само добър източник на вдъхновение, тя би била кладенец, от който можеш да гребеш антиутопична сатира, че да се чудиш къде да я денеш. Един от най-забавните в своето титанично безумие герои на тази антиутопична сатира продължава да забавлява хората, готови да гледат на българската политика като комедия и да плаши тези, които взимат насериозно групата олигофрени (простете нерафинирания език, не храня излюзии, че ще пасне на стандарта на българския журнализЪМ и неговите корпоративни диктатори) в голямата бяла къща на някакъв си жълт площад в София. Това е той, Волен Сидеров. За удобство на драгия читател ще заменим това неприятно за слуха име с “хамелеона” и ще го наричаме така за разнообразие. Разбира се, напълно предумишлено.
Та, “хамелеонът” е играч от класа. Той не само може да напада журналисти и да ги кара да се извинят на българския народ (простете нелучкването в тъмното, но скромния ми опит с наркотиците ми подсказва, че нашият герой надали е такова скокливо петле, ако не шмъркоти разни стимуланти), но е изключително добър и в сменянето на своята окраска. Това му умение е и поводът да се занимаем с него.
Наскоро “хамелеонът”, дали заради масовите социални протести или защото старата му реторика се изтърка, реши да бъде ляв. Левичарството му се изрази в публично хвалебствие на вече бившия венецуелски президент Уго Чавес и прегръщане на думи (дори и на думи доста неуспешно) на модела на латиноамериканската страна. “Хамелеонът” заговори за национализация на златните ни ресусрси и енергоразпределителна мрежа и заяви – “Един Чавес ни е нужен”, явно виждайки в себе си неговото родно превъплъщение. Това беше прекрасен повод за разни позабравени десни шамани да заклеймят и нашия литературен герой, а с него и Чавес, като във втория случай познанията им по въпроса бяха сами по себе си достатъчна причина за смях.
Тук ми се иска да обясня защо паралелът Чавес – Сидеров е нещо като паралелът Мартин Лутър Кинг – Цветелин Кънчев. Чавес е огромна фигура. Само някой, занимавал се с темата последователно, може да разбере неговата значимост в контекста на политиката в Латинска Америка и огромният регионален сблъсък между САЩ, като имперска сила, доминирала полукълбото почти изцяло след изместването на старите колониални сили и народите на Латинска Америка в постоянна кървава борба за собствената си еманципация и свобода.
Фигурата на Чавес изпъква като алтернатива във времена, когато алтернативата не е в менюто на неолибералния обяд, сервиран на Латинска Америка. През 80-те Венецуела е принудена от МВФ и Световната банка да се подложи на жестоки неолиберални реформи (което се случва сега в Гърция, например), което захвърля огромна част от населението под прага на бедността. Мизерията е най-ужасяваща в огромните гета, оформили се около Каракас и други градове. Именно там през 1989 (не само на изток от берлинската стена се случва история тази година) избухва така нареченото “каракасо”, въстанието на бедните. Една сутрин жителите на гетата се събуждат, за да осъзнаят, че билетите за обществения транспорт са поскъпнали с 30%, а горивата със 100% и искрата пламва. Както се случва по традиция, неолибералния капитализъм има само един начин да се наложи и той е насилие. Доста по-страшно от това в по-голямата част от историята на коомунистическия режим в България, между другото. Армията е изпратена в гетата и до 3000 души са разстреляни, много от тях по-късно заровени в масови гробове.
В тази атмосфера Чавес се появява на сцената. Първоначалният му неуспешен опит за преврат го изпраща в затвора, но мнозинството венецуелци го припознават като герой, след речта, в която той поема цялата отговорност за събитията и произнася емблематичното “не успяхме…засега”. Няколко години по-късно Чавес е демократично избран за президент. Останалото е история.
Тук идва паралелът със Сидеров. Чавес е патриот. Чудесно, но това не означава абсолютно нищо. Патриотизмът на Чавес може да бъде разбран само в контекста на Латинска Америка. Неслучайно, всяко едно освободително движение (а и много не такива), използват реториката на патриотизма. Латиноамериканският патриотизъм, обаче, е по-скоро свързан с идеята за борба с империализма и колониализма, с който регионът има печална история. Дали в Куба, където “Patria o muerte” е на всяка трета стена или в джунглите на Чиапас, където Сапатистките бунтовници са обединени в Армия за Национално Освобождение (възприемайки се едновременно като коренни жители – маи, мексиканци, латионоамериканци и жители на галактиката), патриотизъм е противопоставянето на колониалните империи, които и до днес заграбват ресурсите на региона, експлоатират местното население, подкрепят фашистки режими и унищожават околната среда.
Какво не е латиноамериканският патриотизъм на Чавес. Първо, той не е расизъм. Докато “хамелеонът” е главно зает с жестоката си омраза към българските роми и турци (Нека припомним славните му слова от близкото минало: „…Най-после българите ще имат своето представителство в парламента. Там няма да бъдат само педерасти, цигани, турци, иностранци, евреи и всякакви други, а ще има само и единствено българи!“), Чавес е отражение на еманципацията на маргинализираните с векове коренно и черно население на страната. Той самият местисо (смесена раса) с африкански, коренен и европейски произход, не само с гордост споменава този факт, но и предприема някои от най-смелите реформи, за да издигне и еманципира маргинализираните общности, жертва на няколковековен и дълбоко вкоренен в самата структура на Венецуелските държава и общество расизъм. Държавата буквално се преобразява, превръщайки политиките към тези общности в основен приоритет и скоро денят на Африка е национален празник, създават се специални министерства, отговарящи за различните групи, коренното население се сдобива с двуезично и двукултурно образование, а система на квоти им дава представителство в традиционно “белите” институции на страната. Коренното население се сдобива със свой университет, в който се изучава традиционна наука, обичаи и традиции на предколумбовото население на страната. Същевременно, многобройни социални програми правят първите стъпки към изкореняването на бедността и липсата на медицинско обслужване сред тези групи. Представете си сега “хамелеонът” да защити правото на българските турци на двуезично обучение или квоти за роми в българския парламент. Дотук по този въпрос, мисля че примерите са повече от ясни.
Патриотизмът на Чавес не означава омраза към съседите. Докато Сидеров и неговите подопечни “патриоти” бият барабаните на традиционни балкански национализъм, според който всички наши съседи са подли врагове, забили нож в гърба ни в някакъв исторически момент и нуждаещи се от отплата (забравих тези на югоизток, които само чакат повод да ни окупират), Чавес надали би се замислил за подобно нещо. Истината е, че политиката на Чавес направи един от най-големите в новата история на Латинска америка завои във външните отношения на редица страни. Когато Чавес дойде на власт в края на 90-те мисълта за опозиция срещу всесилните интереси на големите щатски корпорации и имеприята сама по себе си, бяха немислими. След него обаче последваха промени в Аржентина, Бразилия, Боливия, Еквадор, Никарагуа и Уругвай, с нова лява вълна от правителства, поставяйки благоденствието на своите народи над директивите на МВФ и Световната банка. Тази лява вълна успя да удържи жестоката съпротива на САЩ, често олицетворяваща се в опити за преват, икономически саботаж, наливане на пари в марионетна опозиция и др, само и единствено благодарение на солидарността на отделните държави. Същата тази солидарност по-късно приема реалнo изражение в създаването на Боливарската алтернатива за Латинска Америка (АЛБА), съюз за икономическа солидарност между 8 държави от областта. Денят, в който Сидеров ще обяви създаването на съюз за икономическа взаимопомощ между България, Турция и Гърция в името на бедното и онеправдано население на трите страни, звучи по-скоро като безсвкусна шега, отколкото като реалност.
Патриотизмът на Чавес не значи хомофобия. Въпреки че правата на хомосексуални и трансексуалните жители на Венецуела са били един от въпросите, за които бившият президент на републиката е изразявал лична симпатия и ангажираност, съпротивата на католическата църква на няколко пъти успява да попречи на приемането на прогресивно законодателство, целящо елиминирането на дискриминацията срещу тях. Въпреки това, съжителството на еднополови двойки е законово признато в страната, макар че за тях не се предвижда специална защита, каквато има в случая на двуполови семейства. Сравнението между маниакалната омаза на Сидеров (който смята за особено обидно да крещи от трибуната на Народното събрание, че някой е гей) срещу ЛГБТ хората и отношението на Чавес към същите, е неуместно.
Последна, но не и по значение, идва природата на хамелеоновата “лявост”. Нашият литературен герой би бил по-скоро шокиращ пример за смяна на оцветки, отколкото за последователност. Разбира се, няма нищо странно в това, човек да промени разбиранията си. Това се е случило най-вероятно на много от нас в ученическите и студентски години, докато в един момент сме били достатъчно образовани и информирани, за да изградим стабилни разбирания за света. Е, “хамелеонът” е друг случай. Той успява да направи няколко резки обрата, които заслужават внимание. В началото на 90-те Сидеров успява по неведоми пътища да се издигне до позиция на главен редактор на вестник “Демокрация”. Като такъв той не само не защитава сегашните си идеи, но напротив – продкрепя войната в залива през 1991, като дори предлага да изпратим контингент на помощ на САЩ, говори със съжаление за недостатъчно развитите ни отношения с Буш-баща и защитава идеята за привличане на големи щатски инвестиции в страната. По същото време “хамелеонът” вижда ДПС като важен елемент за социалния мир в страната. По-късно, може би след курса по теология в Шуменския университет, Сидеров обръща разбиранията си на 180 градуса и яхва вълната на националистическата реакция, която го изстрелва в парламента, а по-късно и на балотаж за президентски избори срещу Георги Първанов. ДПС се превръщат в основен враг, българските роми – в рак за обществото, а бившият “голям свят”, както “хамелеонът” ласкаво нарича САЩ – в окупатори. След като тази песен омръзна на многото отчаяни и ограбени българи, той намери нова.
Сидеров възпя Чавес, усещайки надигащата се вълна на социално недоволство и се опита да инструментализира още една идея, за да осигури мястото си във властта. “Хамелеонът” смени още една мнима кожа в повтарящата се до абсурд битка за власт, нагло флиртувайки е бедността и трагедията на родителите ни, със социалната катастрофа, причинена от повече от 20 години неолиберални политики. Той е прав в едно, което ме кара да мисля, че може би е малко по-умен от някои други политически фигури, доволно завъртащи старата лента. Социален сблъсък ще има. Не само в България, но и в цяла Европа. Неговите огньове пърлят границите ни с Гърция, окървавяват площадите на Испания и Португалия и пълнят аудиториите на университетите в Англия със студенти, искащи да научат повече за Холоуей, Арабската пролет и борбата на колегите им в Чили и Квебек, отколкото за това как да се продадат успешно на “свободния” пазар. В едно Сидеров бърка обаче. Тази вълна идва отдолу и тя няма да става за яхване и обяздване. Тя ще помете цялата помия на сидеровци, бойковци, камеръноцви, рахоевци, ще помете техните полицаи, армии, банки и спекулации. Това е лявата вълна от площадите Синтагма и Пуерта дел Сол, която иска пряка демокрация, мрази расизма, границите и войните, която се надига за всеки онеправдан дали в Палестина или Тибет, която не се притеснява да е гей, би, транс, която не иска бъдещето и да се определя от законите на алчността, които някои наричат “свободен” пазар.
Тази лява вълна е бъдещето. Сидеров няма място в него.