Имах доброто желание да напиша представяне на революционните организации в Китай, които, предвид все по-голямото значение на тази държава в света, биха играли значителна роля в бъдещето не само страната си, но и на всички нас. За съжаление се оказа, че информация за такива организации трудно може да се намери. Затова пък попаднах на материали, които по един или друг начин са свързани с темата и биха били интересни и полезни на читателите, които се вълнуват от въпроса са революционните тенденции в Китай.

Уеб-сайтът Гонгчао представя и анализира работническите борби в Китай през последните години. Когато попитах хората от колектива за евентуалните революционни организации в Китай, получих само… усмивка :). Публикуваме последният им анализ, от април т.г.

Класовата борба в Китай отвъд Голямата лява легенда¹

от приятели на Гонгчао

Увод

В последните години, Китай е свидетел на разрастване на социалните борби на работното място и извън него. Ограничавани от репресиите на държавата и капиталистите, тези борби се случват без ефективно синдикално представителство. Пред лицето на кризата и социалните вълнения, капиталът и държавата реорганизираха своите стратегии по възпиране и създадоха нови форми на посредничество, за да си върнат контрола над процеса на класово пренареждане. Междувременно, работническите активисти и левите академици, които поддържат работническите борби, настояват за създаване на „независими“ синдикати, под влиянието на голямата лява легенда за увеличаването на класовата мощ чрез представителство на трудовата сила в капиталистическата държава. Така те рискуват отново да оправдаят (реформираните) капиталистически структури. За да разберем потенциала за социални борби и стратегическите решения на засегнатите страни, трябва да погледнем към историческото развитие на социалните промени, по-точно, към ролята на (синдикалните) представителства и на интегриращите и умиротворяващи сили на капитализма. В този материал твърдим, че автономните форми на работническо организиране в Китай могат да използват своя потенциал, за да подтикнат към коренна социална промяна, като се предпазят от грешките на движенията другаде.

Глобален контекст

Като резултат от икономическата криза и от глобалните борби през 60-те и 70-те, капиталът промени своята кейнсианска стратегия глобално и започна контраатака чрез бюджетни ограничения, орязване на заплатите и преместване на производствата.² Последното доведе до нови процеси и места на индустриализация, големи преселвания между селата и градовете и пролетаризиране на някои страни в света, по-конкретно на Източна Азия. В старите „основни“ капиталистически държави, бившите социалистически държави в Източна Европа, както и в някои развиващи се страни, старата работническа класа с относително сигурен трудов договор и придобивки беше атакувана³ и се оформи нова работническа класа със сравнително несигурни условия на труд. Все пак, нито атаката срещу старата класова структура, нито създаването на нови индустрии и глобални производствени вериги, успяха в края на краищата да разрешат проблемите на капитала. В този смисъл, кризата от края на последното десетилетие е продължение на кризата от 70-те. Само две години след избухването на световната криза през 2008 г. станахме свидетели на вълна от бунтове, стачки и други форми на съпротива по целия свят. В крайна сметка имаше повече вълнения, отколкото в последната фаза на този глобален социален катаклизъм – края на 60-те и началото на 70-те.⁴ В много от последните борби, активността на обикновените хора, самоорганизацията и социалното недоволство гняв задвижиха социални процеси с повече равенство и повече участие, например, през 2011 г. по време на арабските въстания, испанското движение М15, гръцките въстания и движението „Окупирай“. В същото време, институционализираното „ляво“ – често търсещо функция и роля в държавния апарат – запазва своят интерес и потенциал да оправдае отново една реформирана държава и реорганизирани капиталистически структури. Този държавнически рефлекс засилва организационните и структурните слабости на борбата и свива възможностите за изграждане на бъдеще в настоящето – социална революция.

Предоговаряне в Китай

В Китай, кризата на „социалистическата“ система кулминира през 70-те. Вълната от навдигания и последвалата капиталистическа атака по целия свят по това време доведе до неочакваната дотогава коалиция на Китайската комунистическа партия (ККП) с глобалния частен и държавен капитал. Реформите, които започнаха в края на 70-те превърнаха страната във „фабриката на света“ от края на 90-те. Старата работническа класа бе разрушена чрез преструктуриране и намаляване на държавните предприятия и премахването на „желязната купа ориз“ (социално осигуряване за част от градските работници). В същото време, индустриализацията и преселването от селските към градските райони доведе до установяването на сегментиран трудов пазар и създаването на огромна работническа класа от 200-300 милиона преселници, експлоатирани от чуждестранния и китайския капитал и контролирани и потиснати от държавата чрез стриктни мерки за политически и социален контрол.

Засега процесът на пролетаризиране на преселниците остава някак си недовършен, защото законът за жилищна регистрация (hikou) не им позволява да се установят в града. „Ограждането“⁵, при което селяните от целия свят са загубили земите си и са били принудени да се преселят и да продават труда си в капиталистически работни места, не се повтори в Китай по същия начин. Вместо това, за повечето преселили се работници в Китай, връщането към селото и „тяхното“ парче земя е блокирано от ниските доходи в провинцията, безработицата, липсата на възможности, и субективното предпочитание към „модерния“ градски живот.⁶

Нови борби

Индустриализацията, преселванията и пролетаризирането промениха социалния пейзаж в Китай. Както и другаде, проселванията са процес на принудително движение в полза на капиталистическите цели (да се върши заплатен или незаплатен труд там, където капиталът се нуждае), но също така включва елементи на автономна пролетарска мобилност с цел изоставяне на мизерията, експлоатацията и патриархалните отношения в родното място. В Китай това отпуши продължаващи и в момента борби в социалните отношения на полова, поколенческа и класова основа, борби за повече обществена свобода и контрол върху собствения живот.⁷ Повечето социални борби, които Китай видя през последните две десетилетия, се съсредоточиха около трудово-правни въпроси, корупция, заграбване на земя или екологични проблеми, и бяха водени от работници, селяни и дори хора от „средната класа“. В края на 90-те и началото на този век, старата работническа класа организира големи борби срещу съкращенията и влошаването на условията. Но това само забави процеса, а не го предотврати. По същото време, селяни воюваха срещу корумпирани държавни и партийни служители, кражбите на земя и високите данъци, като принудиха държавата да намали данъците, но много от проблемите в селските райони останаха.

Борбите на новите преселени работници за подобрения се увеличиха от началото на века и достигнаха кулминацията си след 2010 г.⁸ Те бяха описани като „класова борба без класова организация“⁹, защото бяха на класова основа, но организирани автономно, т.е. без никаква институционализирана трудова организация. Вълненията включваха незаконни форми като неразрешени стачки на промишлени работници в средни или големи предприятия, масови бунтове включващи (работещи и неработещи) преселени пролетарии, демонстрации, седящи стачки, блокади на пътища, както и различни ежедневни форми на съпротива като забавяния, отсъствия и саботажи.¹⁰ Напоследък по-големи работнически борби се групират в главните нови промишлени центрове по китайското източно крайбрежие (делтата на Перлената река, делтата на Яндзъ, Пекин/Тиендзин), но следват също пътя на преместване на промишлеността към новите вътрешни зони като Чунцин, Джънджоу и Чънду.

Промяна на моделите

С нарастването на броя на борбите, тяхното съдържание, шаблони и организационни форми се променят. Около 2000-2005 г. повечето от тях бяха в защита на базовия стандарт или срещу нарушаването на правата и бяха основани на роднински форми на обществена организация. Тези борби обикновено се ограничаваха в една отделна компания (едно село, един квартал и т.н.) и това ограничение бе наречено „клетъчен активизъм“.¹¹ Към 2005-2010 повече борби включиха по-дръзки искания за подобрения, използваха социална организация отвъд роднинските връзки и реализираха заразителни примери за подражание, ефект на доминото, по-високо участие, форми на демокрация „отдолу“ и координиране на растящ брой опитни бойки работници и активистки мрежи.¹² Работните места, работническите общежития и преселническите селища извън фабричните зони и строителните обекти, станаха места за организиране на тези борби. Квалифицирани работници, бригадири и майстори, играят важна роля в много борби, използвайки своите позиции и възможности да организират протести. В отделни случаи, така наречените „граждански“ адвокати и журналисти, често (бивши) преселени работници, придобиват правни и други умения докато поддържат работниците в техните борби и помагат за разпространението на информация и опит.¹³

Нови поколения

Днес работниците са по-решителни, по-уверени и по-опитни в организирането на протести и стачки. Това е свързано с идването на нови социални поколения преселени работници. Първото поколение, което мигрира към градските зони през 80-те и 90-те, нямаше опит в промишления труд и градския живот и възнамеряваше някога да се върне обратно на село. То организираше само изолирани инциденти на трудов протест. Второто поколение, от края на 90-те и последвалото десетилетие, вече познава опита на предишното в града. То не умее да живее на село, иска да остане в града и умее да използва Интернет и мобилните телефони, за да се организира. Както в други случаи на индустриализация и миграции по света, това второ поколение започна да организира протести и стачки.¹⁴ Сега виждаме трето поколение, което не иска повече да работи промишлена работа, а да носи бели якички¹⁵. Мечтата на тези хора е да имат свой собствен бизнес, да могат да си купят автомобил и електронни джаджи, да имат време за семейство и почивка. Малцина от тях успяват, а повечето остават с нископлатената работа по фабрики, строежи, магазини, ресторанти, домашни прислужници или охранители. Това води до разочарование, недоволство и гняв. Днес много преселени работници от второто и третото поколение гледат на обществените мобилизации, включително стачките, като на легитимна форма на съпротива. Опитът в организирането на протести циркулира в техните пролетарски среди, разпространяван от нови групи съпротивляващи се работници и активисти. Съвсем не всички са преодолели социалната фрагментация и са се ангажирали в колективни борби, но тези хора стават все-повече.

Стратегиите на държавата и капитала

Новите борби представляват заплаха и за режима на ККП, и за глобалното разпределение на труда. Моделът на евтиния труд като двигател на китайския „бум“ и гръбнак на глобалното производство, доставящо евтини консуматорски продукти за останалите региони на света и даващо възможности на основни държави да продължат с програмите за икономии и орязване на разходите. Сега на това може да се сложи край. Основната стратегия на държавата и капитала срещу призрака на борбите на работническата класа засега е „пространственото решение“ за избягване на борбите, т.е. преместването на фабриките в бедните райони на страната (или страни като Виетнам). Тази стратегия е само частично успешна, тъй като се забелязва увеличение на работническите борби в тези нови индустриални центрове в последните години. Държавата също започна различни атаки срещу работниците за отслабване на техните борби чрез (1) поддържане на вътрешното разделение между работниците чрез миграционни закони и полово разделение на трудовия пазар; (2) репресии от държавните служби, включително арести на така наречение тартори, и полицейски атаки над протестиращите. В същото време държавата се опитва да обезвреди социалното напрежение чрез (3) директна намеса в потенциално дестабилизиращите конфликти чрез различни държавни служби, по-конкретно местната власт и нейните бюра по труда, използвайки тактики от заплахи и арести до обещания и парични възнаграждения; и (4) като канализира работническото недоволство чрез трудовото законодателство и посредничество на работното място, т.е. ритуализира пътища за работническите оплаквания и искания, които служат за индивидуализиране на конфликтите и отслабване на хората зад тях.

Основната роля на синдикатите

Всички тези форми играят роля в овладяването на работническите борби, но не успяха да предотвратят последните навдигания, като стачната вълна през 2010 в автомобилната индустрия. Изправена пред повече протести, държавата опитва да установи допълнителни предпазни клапани за изпускане на социалното напрежение. Единият фокус е върху синдикатите като сили за посредничество (по време на или извън колективното договаряне), които да помогнат на управлението на компанията и държавата на контролират работническото неудовлетворение. Синдикатите не могат да бъдат разбирани просто като стратегия „отгоре“, нито просто като организация „отдолу“. Исторически, те са основани на работническото недоволство и желанието на работниците да го изразят. Синдикатите се опитват да представляват силата на работниците и да използват тяхната възможност да спрат производството или да откажат да преговарят, за да постигнат добра сделка – по-високи заплати, сигурност в работата и т.н. Те функционират като посреднически органи между капитала и работниците, в капиталистическата система, но не отвъд нея, и следователно се нуждаят от желанието и на двете страни да спазват постигнатите споразумения. За да се поддържа тяхното приемане от капитала, те трябва да докажат своята способност да контролират всяка нежелана независима работническа активност, за да запазят доверието на работниците, те трябва да покажат, че са отворени към работническите проблеми и да доведат до някакъв успех в процеса на колективно договаряне. Така че, докато работниците са слаби, капиталът може да мисли, че представителите и синдикатите не са нужни и са твърде скъпи; но когато те са силни и работническите борби възпрепятстват производството и заплашват социалния мир, управлениеето често питат за представители на работниците или на официално признатите синдикати.¹

Отворено пространство за несъществуващи синдикати

В Китай независимите работнически организации са репресирани и официалната Общокитайска федерация на профсъюзите (ОКФП) е тясно свързана с управляващата ККП и се противопоставя на работническата войнственост. Поради тясното сътрудничество с държавата и капитала, синдикатите на ОКФП не се приемат от работниците като техни представителни органи и не могат ефективно да се намесват и посредничат по време на работническите борби. Затова работниците имат донякъде възможност да се организират и борят независимо. Борбите доведоха до отстъпки като подобрени условия на труд и заплати, и разшириха възможностите за социална активност срещу репресивната държава до състояние, на което ККП гледа като „заплаха за социалната стабилност“ (имайки предвид собственото си управление).

За да подкопае автономните форми за организиране на работниците, ККП се нуждае от ефективни синдикални структури, контролирани от държавата, затова започна да позволява леки реформи в ОКФП като експерименти с колективното договаряне и повече работническо участие на ниво синдикат в компанията, какъвто беше случаят и с двете прочути битки от последните години – през 2010 след стачката във завода на Хонда във Фошан и през 2013 след редица борби в различни фабрики в заводите на Фокскон.

При все това, държавата е изправена пред дилема, защото е възможно по-толерантна правителствена позиция към който и да е вид работническо организиране да окуражи повече колективни протести и да доведе до повече координация и повече искания за политическа промяна, и може да се окаже трудно за правителството да спре такъв процес. Затова, засега е съмнително държавата да отиде дотам, че да легализира какъвто и да е вид (ръководена от синдикати) стачка.

Голямата лява легенда

Стратегиите срещу работническите борби са разработени в държавните служби и капитала, но когато опре до интегриране и сблъсък, те често разчитат на сътрудничеството на „левите сили“ в и извън работническата класа.

В Китай някои трудови активисти, НПО представители и учени защитават (1) установяването на независими синдикати или (2) реформа на ОКФП, така че да може да изпълнява функцията на работнически представителен орган.¹⁷ Иронично, и двете предложения са защитавани от иначе противоположни сили – групи, които искат да умиротворят в борбите, някои дори в името на „хармоничното общество“ на ККП и групи, които искат да засилят борбите, но грешно разбират синдикатите като организации, които увеличават работническата сила.

Защо последните групи правят тази грешка? През изминалите 150 години капитализмът, като обществено устройство, се показа като много гъвкав и адаптивен по отношение на интегрирането на социални конфликти, към стабилизирането на системата и предотвратяването на социални промени. Често пъти успя да интегрира левите сили, които организираха работническите борби, към буржоазните форми на управление и капиталистическата идеология за прогрес и модерност. Тези сили често следваха голямата лява легенда, която прокламира нуждата от буржоазна революция, предшестваща пролетарската революция, създаването на „класови организации“ като синдикатите (за „икономическа борба“) и работническите партии (за „политическа борба“), завземането на държавната власт и установяването на „работническа държава“ като преходна фаза.

Тази легенда е базирана на определен вид класово общество, особено в Германия в края на 19-ти и началото на 20-ти век, което оформя и двете големи леви доктрини – социалдемокрацията и марксизъм-ленинизма (толкова различни, доколкото могат да бъдат). По същество, тя служи като идеология за капиталистическото развитие чрез (тейлъристка) индустриализация, пролетаризация и, повече или по-малко „демократично“ или авторитарно управление.¹⁸ Днес, след пропадането на социализма на 20-ти век, основан на бюрократична класова система и политически репресии, както и на социалдемократическото участие в западното демократично управление, и двете изглеждат изчерпани като полезни политически методи за социална промяна, но са все още твърде живи като политически стратегии сред днешните левичари и техните групи от симпатизанти.

В Китай Голямата лява леганда и нейте вариации се промотират не само от „лявото“ малцинство в ККП, което желае съживяване на маоистката работническа държава, но също и сред опозиционното „ляво“, което поддържа работническите мобилизации и борби, например определени НПО-та, (нео)маоистки групи, леви академици и др.

Практическа критика на борбите

Много бунтове и движения след 60-те изразяват практическа критика на Голямата лява легенда за „реалния социализъм“ и Социалната демокрация. Те представят самоорганизирани форми на колективи и самоовластяване срещу препятствията от страна на синдикални и партийни служители и поддържат егалитарни инициативи срещу разделението на работниците според пола, „расата“ и уменията. Нещо повече, те отхвърлят прицелването в държавната власт, както и „левия“ национализъм и търсят глобална переспектива за социална промяна.

Това са основни елементи в много борби, особено напоследък в събранията по площадите на Гърция и Испания, както и в движението „Окупирай“. Обаче, тези елементи не предотвратяват поредното възстановяване на проблемите и стабилизацията на експлоататорската система. Например, въпреки масивните мобилизации на работническата класа, навдиганията в Гърция постоянно биват канализирани във формални организации и „демократични“ избори.

Активистите играят роля в тези провали, като предлагат реформистки тактики и поддържат фетишизма към големи формални организации на представителност, въпреки факта, че няма историческо доказателство в подкрепа на идеята, че формалните трудови организации са необходимо условие за ефективна работническа съпротива. Синдикатите и работническите партии обикновено се установяват след период на яростна борба. Те въплъщават канализирането на конфликтите чрез организации, което често води до загубата на практическата солидарност, а не до засилването ѝ. Конфликтите се отдалечават от директно потърпевшите и замесени хора, от работните места и улиците и се „решават“ чрез маси за преговори и кутии за гласуване.¹⁹

При все това, критиките на репресиите и на канализирането на борбите чрез капиталистически „поправки“ или тяхното отслабване чрез леви стратегии не са достатъчни. Борбите не биха довели непременно до революция, ако няма „лява“ намеса. Държавните намеси и държавните стратегии за канализиране на движенията играят своята роля и имат своя ефект, и, със сигурност, роля играе и вътрешната слабост на движението и по-конкретно противоречието „във или отвъд проблема?“. Да се води борба за подобрение на социалните условия вътре в капиталистическата среда, т.е. да се използват синдикати и колективно договаряне или други подобни форми на преговори с класовия враг или да се води борба за унищожаване на капитализма, който непрекъснато се променя и възпроизвежда условията на експлоатиране и потисничество. Докато съществува капитализмът, елементи и от двете ще имат своята роля в борбите. Дали те ще доведат до революционна ситуация зависи преди всичко от силата на бунтовните елементи и тяхното разбиране за тази сила.

Ето защо, всяка подходяща форма на организиране на работниците зависи от способността им да го правят по начин, който да им дава сила срещу капитала, да развива переспективи отвъд капиталистическата експлоатация и форми за съпротива срещу посредничеството и връщането в капиталистическото развитие.

Силата на работниците

Когато анализираме възможностите за коренна социална промяна в Китай, се нуждаем от преценка за положението и организационната сила²⁰ на различните пролетарски групи и изследване на изходната позиция и действията на работниците в конкретни борби, които поставят основите на преподреждане на движенията на работническата класа. Това може да бъде само набелязано тук:

Силата на работното място (възможността да се воюва за своя интерес в на работното място чрез стачки и т.н.) на определени сектори от работническата класа в Китай е увеличена с развитието на промишлените клъстери²¹, интегрирането на китайските работни места в глобалната производствена верига и реорганизацията на работата и производството „точно в срок“²². Стачната вълна през 2010 беше концентрирана предимно в предприятия с тези специфични условия. Други сектори имат далеч по-малко сила на работното място, поради индивидуализацията, потисничеството и контрола, например домашните работници. Това отразява раздробения технически състав на работната сила в Китай и различните производствени режими, установени за да раздалечават работниците, и които към момента са важно препятствие пред съединяването на работническите борби. Организационната сила се е увеличила дотам, че много работници са се научили как да организират съпротива и борби (виж по-горе), но все още е ограничена поради правителствените репресии и отслабена от правителствената тактика на посредничество.

Въпроси за промяна

Въпросите към изходната позиция и действията на работниците в конкретни борби могат да ни покажат политическото пренареждане на едно движение на работническата класа, но те трябва да отидат отвъд простия анализ на политическите, икономическите и идеологическите военни действия, които държавата и капитала водят срещу работническите класи и реакциите на работниците срещу тях.

Особено борбите на преселващите се работници, все още имат някак временен характер в Китай, поради гъвкавостта на заетостта и на самите работници. Също така някои борби обединяват градски работници, преселници, селяни и студенти. Растящият брой протестиращи подкопава легитимността на държавата на ККП, но много работници все още гледат на централизираната държава като на единствената институция, която може да наложи по-добър живот или условия за труд, когато капиталистите нарушават закона или ги третират зле. Социалните движения не са успели нито да съберат голяма част от пролетарските проблеми, за да подкопаят успешно и необратимо експлоататорските и репресивни структури, нито да създадат открита дискусия за силата на работническата класа и переспективите отвъд капитализма.

Все пак, ние виждаме укрепване на работниците в Китай чрез борби и развитие на класовите интереси, вдъхновение и действия. Това развитие има посока (повече борби, повече кооргинация, повече сила), но, разбира се, бъдещето е неясно. Борбите може да (1) бележат временна промяна в баланса на силите в класовата борба, която да се обърне във времена на криза и възобновени репресии, (2) са знак за увеличаване на силата на работническата класа в увековечаващата се капиталистическа рамка, и за протичащата реформистка адаптация на политическите структури, и (3) бъдат предвестници на социална революция, която може вече да се развива и да помете експлоататорските капиталистически структури в Китай (и другаде).

Заключителни въпроси

Пред лицето на кризите на капитализма и възможностите за глобална социална промяна, какъв вид импулси ще дойда от Китай? След неговия дългосрочен икономически „бум“, масивни социални промени, „забавена“ икономическа криза и продължение на авторитарното управление и на „хармоничното общество“ на ККП, Китай може да стане ново капиталистическо ядро и световен хегемон. Борбите на работническата класа разстроиха натрупването на капитала и превърнаха Китай в епицентър на глобалните трудови бунтове, но засега капиталът и държавата успешно устояват на натиска и поддържат своите политики на фрагментиране, репресии и отклоняване. Икономическата и политическата система все още функционират, управляващите сили все още са по местата си.

Капиталът и държавата успешно са изолирали и разрушили старата работническа класа и въпросът сега е дали новата преселническа работническа класа ще бъде способна да продължи да разширява фронта на борбите и да наложи не само икономически, но и политически промени. Преселванията и борбите доведоха до растящи заплати и подобряващи се условия на живот, но цялостното развитие създаде растяща пропаст в доходите, задълбочаващи се противоречия между градските и селските райони, продължаваща дискриминация към преселниците, бедност и процеси на търговия с неща като образование и здравеопазване, водещи до повече страдания и лишения.

Капиталистическата криза и пролетарските борби, като свързани процеси, могат да доведат до делегитимизиране на яхналия кризата капиталистически ред, както и на държавата, и до нестабилност на настоящата капиталистическа система – в Китай и в целия свят. Ефектите на кризата и борбите могат да накарат хората да поставят под въпроси капитализма, расизма и отношенията на полова власт, и да потърсят нови форми на общественост. Дали Китай и неговите работнически борби могат да служат като лаборатория за такива социални промени отвъд капаните на „социалното партньорство“ зависи (1) от пространствата за социална мобилизация, създадени по време на сблъсъка между държавата/капитала и работническите класи, (2) от успеха на левите политически фракции, които се опитват да наложат представителност и институционализация на социалните борби и (3) от динамиката на капиталистическата криза и на социалните борби по света.

Нуждаем се от дискусия за слабостите на посредническите класови организации и тяхната роля в стабилизирането на капиталистическите отношения на експлоатация. Ограниченията на „класовата борба без класова организация“ – т.е. на настоящите социални борби и техните организационни форми в Китай – са очевидни, но липсата или безсилието на „левите“ институционални представители в Китай имат предимството да дават повече простраство за социални опити за самоовластяване, които в подобен исторически контекст винаги са били задушавани с помощта на „леви“ посредници. С други думи, обединението на работническата сила, включително защитата и разширяването на вече спечеления терен, е, наистина, възможно само чрез ефективни форми на работническо организиране. При това, избягването на задънените улици на голямата лява легенда, ни дава повече пътища за форми на организиране отвъд фетиша на представителността.

Превод: Златко