След като ГЕРБ потъна във водовъртежа на протести и скандали, изборите за пореден път доказаха, че са единствено и само параван, зад който едни и същи актьори сменят костюмите, за да играят добре познато представление, а БСП започна мандата си с десетки хиляди недоволни по улиците, следва въпросът – кой след тях? Отворът на този въпрос, макар и много често усещан само инстинктивно (което не го прави по-малко валиден) е – никой!

Отвращението на българското общество от всяко едно правителство и политическа партия далеч не е само продукт на две десетилетия злокачествена политическа класа, както се опитват да ни подскажат услужливо медиите, като че ли след тази политическа класа ще дойде друга, по-добра, по-образована, по-заинтересована от проблемите на хората, по-малко корумпирана. Истината е проста, тя няма да дойде. Очакването на нов спасител, месия, пожарникар, цар и експерт се оказа игра, в която резултатът винаги е 1:0 за властта срещу хората. И отвъд добре полираните и псевдо-интелектуални размишления на щатните социолози, интелектуалци и коментатори, които въртят деведесетарски клишета за “запада”, още една истина си проправя път – кризата на представителството не е български, а световен проблем.

“Не дискриминираме – всички вън” беше един от лозунгите на хилядите протестиращи срещу правителството и неолибералния капитализъм в Любляна тази зима. И понеже и ние видимо не дискриминираме, време е да си зададем въпроса – за какво се борим. Масовите български протести срещу назначението на Делян Пеевски, както и тези, които свалиха ГЕРБ от власт далеч не са само продукт на местни условия. Въпреки че именно местни проблеми стават началото за въстания срещу властта навсякъде по света, те всички носят общи характеристики, послания, както и чувство за интернационална солидарност, прехвърляща всяка граница и разделение. От Гези парк до бунтовете в Сао Пауло, искри запалват пожар с много по-дълбоки корени. В Турция години на прехвалено неолиберално развитие, придружено с полуприкрита диктатура и жестока експлоатация се нуждаеше именно от своя Гези парк, за да взриви недоволството срещу логиката, че капиталът и неговият интерес е над всичко.  На другия край на света, в Бразилия, улиците на големите градове се превърнаха в бойно поле след вдигането на цената на билетите за градския транспорт, като обаче зад гнева на милиони бразилци е наливането на милиарди в гърлата на няколко мултинационални корпорации за изграждането на инфраструктура за световната купа и олимпийските игри. Същото, придружено с безмилостното разрушаването на гетата на бедните обитатели на градовете, както и изгонването на 40 000 индианци от земята им за друг мегапроект – язовира Бело Монте, доведоха до още една “пролет”, този път – бразилска.

Изчерпването на представителната демокрация, нейното абсолютно и чудовищно сливане с големия капитал довежда до бавно отнемане на елементарни граждански права, засилване на полицейския контрол и следене и полицейска репресия. От смазването на движението “Окупирай”, през репресиите по улиците на Испания до войната на площад Таксим и сблъсъците между антикапиталисти и полиция в Лондон по случай Г8, тенденцията води в две посоки. Едната идва отдолу, от хората. Тя не иска партии, не иска да бъде представлявана, управлявана, лъгана и ограбвана. Асамблеи, различни структури на пряка демокрация, включително и директно управлявани от работниците предприятия са единствената реална алтернатива на сегашното статукво. Другата тенденция идва отгоре. Тя е продукт на самозабравилите са пиячи на шампанско, които като в “Приказка за стълбата” на Смирненски, повтарят до безумие “Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!”. Същите са готови на всичко, за да могат те и икономическите им господари да останат на власт и когато лъжите на купените медии и експерти вече не вършат работа, в употреба влизат полицейските палки.

Започнахме с отговор – никой. Нито БСП, нито ГЕРБ, нито който и да е друг. Властта има доказаното свойство да корумпира. Един от бащите на анархизма, Михаил Бакунин, казва че дори и най-чистият революционер, поставен в позиция на абсолютна власт, след само година ще е по-лош от самия цар. Исторически примери – достатъчно. Какво обаче, ако отговорът на въпросът “кой?” не е никой. Рязък завой, ще си кажете, след всичките тези приказки за безвластие? Не, крачка напред. Отговорът на въпросът е – ние! Ние ще управляваме по-добре от олигархията, от държавата от мултинационалните корпорации. Ние ще управляваме по-добре работното си място от шефа си, който печели на гърба на нашия труд. Ние ще управляваме градовете си, училищата си, университетите си. Ние няма да пращаме войски да окупират чужди страни, защото няма да имаме войска. Ние няма да се мразим със съседите си, защото няма да имаме съседи. Нито пък ще ловим имигранти по границите, за да ги затваряме в клетки, защото няма да се нуждаем от граници. Полицията няма да бие протестиращи по улиците, защото няма да има полиция. Няма да има полиция, защото няма да има гладни, които да посягат на чуждото, за комат хляб. Няма да има чуждо, защото всичко ще е за всички. Струва ви се много? Въстанието на френските студенти и работници през 1968 издигна лозунга – “Изискай невъзможното!”. Може би този път е време да поискаме нещо повече от различен пъдар.

Демокрация, самоуправление, равенство, свобода!