Както винаги по това време на годината, из говорилните на интернет пак изплува въпросът „дали анархистите ще подкрепят гей-парада“, тоест дали ще изкажат своята солидарност с „движението на ЛГБТ за равни права“. Нещо повече, натъкнах се на твърдения, че анархистите били длъжни да го сторят, понеже това било в духа на лозунга „Винаги с потиснатите срещу потисниците“.

За съжаление, този „архиважен“ въпрос се повдига с една ужасна сериозност и от хора, които се самоопределят като анархисти.

Първо, анархизмът е социално движение за безусловна свобода на всяка личност във възможните от природните факти граници, като тези граници се разширяват, благодарение на усилията на науката и техниката. Подчертавам – „социално“, не креватно, не интимно.

Второ, „правата“ винаги вървят като едната страна на юридическата монета, от обратната страна на която лъщят „задълженията“, но не към обществото, а към властническата система. Затова анархизмът говори за свобода, не за формални права, нуждаещи се от специална охрана и репресии срещу нарушителите. В теорията на анархизма личната свобода е основа на обществената и обратното, те сами се гарантират от разбирането на хората на свободата като ценност.

Трето, това дали един човек е анархист, не е толкова въпрос на самоидентификация, колкото на реална позиция, подкрепена с дела, а тези дела са насочени против властническите отношения в икономиката, политиката и духовната сфера, каквото и да означава последното.

Четвърто, когато една социална група е потисната, редно е анархистите да се солидаризират с нея, обаче дали гейовете са именно социална група? Те са идентичност, предпочитание в една толкова лична област, че намесата на специални „права“ хем е неуместно, хем мяза на искане на привилегии, което от гледна точка на анархизма не е приемливо.

Изобщо, проблемът с идентичността служи като извор на всякаква демагогия. Специално по засегната, и то с нежелание, по принуда тема, се говори се за „джендър“ (социалната роля на половете), говори се за „мъжки“, „женски“ и някакви „други“ светове, които уж били дискриминирани. Умножаването на „идентичности“ обаче подлага на дискриминация най-първичната идентичност – тази да си човек, а на човек е необходима свобода. Свободно време за себе си и близките, свободен избор не между „малкото“ и „голямото“ зло, свобода да върши каквото му е драго, да работи каквото го привлича, да задоволява елементарните си материални нужди според физическите и интелектуални потребности. Тези, които правят компромиса да жертват „свобода срещу сигурност“, в крайна сметка не получават нищо: веднъж отстъпили свободата си, те приканват гаранта на тяхната сигурност да ги притиска още повече; а сигурността, дарена от гаранта, зависи изцяло от неговата „добра воля“, което е зависимост, оставяне на произвола на силния. Човешката свобода има достатъчен гарант – чувството за солидарност, което притежаваме като вродени инстинкти. В социалното равенство, което премахва поводите да се сблъскваме помежду си. В справедливостта, която не дава начина да постъпваме свободно, без да мачкаме чуждата свобода и така да провокираме агресия към себе си. Това са базовите потребности на първичната ни идентичност като хора, като същества с претенции за разумност. Ако индентичностите от другите нива противоречат на този корен, значи нещо не е наред с тях, значи са заразени с други инстинктивни импулси – тези на егоизма, които, тъкмо заради разума си, се стремим да преодолеем, да надраснем така, както израстваме от бебешките пелени, както изоставяме заблудите и невежеството.

Пето, за сме мотивирани като анархисти да подкрепим някакви хора, които смятат себе си за „потискани“, нека първо се убедим, че потисничеството е налице и че „придобиване на права“ би го премахнало. Нека погледнем какви са исканията на тази група хора. Да погледнем дали активистите са реални говорители на всички, които обективно принадлежат към съответната „идентичност“.

При положение, че исканията са ограничени до желанието за интеграция в буржоазните схеми на обществените отношения, защо ни е да „подкрепяме“ свои идейни противници? Не, анархистите по убеждения и дела, не анархистващите персонажи, нямат складове с консервирана солидарност, която да раздават в благотворителна акция. Още по-малко – на формации, които се хранят от субсидии, които желаят специални закони, които декларират лоялност към капитализма и желаят „нормална държава“. Би било глупаво да подкрепяме анархофоби.

Насроченият за края на юни гей-парад според нас не се различава силно от военните паради, от политическите церемонии, от религиозните и националистическите шествия и обреди, от пошлото изтъкване на хетеросексуалността в опаковката на комерсиално курварство и курвалък. Всеки, който се чувства потиснат и дискриминиран, чийто труд се ограбва, чиято свобода се ограничава от властта на политиците, работодателите, кредиторите, отживелите традиции и буржоазен морал, той е добре дошъл при нас – за да се бори за всеобщата свобода. Който желае привилегии само за себе си, било персонални, било групови въз основа на екстравагантна идентичност – прав му път да се бори за каквото му се иска. Но ако в тази си борба отстоява „ценности“, различни от свободата, равенството, солидарността и справедливостта за всички и всяко човешко същество, нека не се учудва, че ще му опонираме и че ще противодействаме на опитите му да ни въвлече в тресавището на егоистичните интереси и комплексите за малоценност.

Шаркан