„Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вета) и към чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.“
Претенциите Левски и Ботев да бъдат канонизирани за светци на българската православна църква е подигравка с тяхната памет!
Преди време един хасковски свещенослужител патетично ме уверяваше, че ред-поред избираният четири мандата хасковски кмет Георги Иванов след смъртта си щял да ври и кипи в „пъклената геена огнена“ заради непростимото кощунство, което сторил, изграждайки „идолопоклонническите, неканонични постройки“ на хасковския Ямач. „К‘во си въобразява тоз тщеславен управник, че да накърнява тъй светотатствено Божията промисъл?! – пенявеше се църковният чиновник – Да не се облажава от еретическото хрумване, че едва ли не Ямача е нещо като Атонската планина и че той е съградил едва ли не втората Света гора?!“ Направих напразен опит да успокоя разлютеното отче, напомняйки му, че Света гора, макар ужким и благословена лично от Света Дева Мария, е място абсолютно забранено за жени, та дори и за животни от женски пол, докато хасковският Ямач под път и над път гъмжи от какви ли не женоря и то от всякаква възраст. Тъй че за каквото и да е сравнение между Монашеската държавица на Атонския полуостров и неохристиянските обекти на Ямача и дума не може да става.
Божият служител обаче не мирясваше: „А въобще морално ли е да побиеш статуята на Богородица връз атеистичния фундамент на недостроения Паметник на ремсиста, на чиято лицева страна до ден днешен се набива на очи пламтящото ремсистко сърце, държано от две човешки длани?!“ Тук вече не можах да отреагирам съвсем подобаващо, защото наистина Богородичната статуя, инсталирана през 2003 година, величествено се възвишава върху седемнадесетметровия постамент на така и недостроения Паметник на ремсиста, понеже по-голямата част от финансовите средства, отпуснати навремето от Хасковския общински народен съвет за издигането на Ремсисткия монумент, бяха криминално изгъбосани от тогава все още всевластната партийно-номенклатурна мафия при Окръжния и Общински комитети на БКП – град Хасково.
Но като имаме предвид как безпощадно християнският бог, светии и други заслужили адепти на Исус от Назарет, наричан още и Христос, похристиянчиха поголовно – с държавно покровителство, разбира се – предходните религиозни култове, съвсем резонно е да допуснем, че няма нищо необичайно във възкачването на Исусовата родителка връз атеистичния, ремсистки фундамент. Та нали лично римският император Константин Велики тотално одържавява християнската религия и на свикания от него през 325 година от новата ера църковен събор в Никея кодифицира нейните верски принципи, валидни до ден днешен…
В България, бившите комунисти станаха капиталисти и от върли атеисти се превърнаха във върли теисти. Огнената страст, с която целуват попските десници, генерира повече ел. енергия, отколкото всички атомни електроцентрали по света взети заедно!
Именно в куфалниците на такива гьонсуратни, профанизирани гьозбояджии и на някои изкуфели попски диванета ще да се е пръкнала безумно-олигофренната идея Левски и Ботев да бъдат обявени от Светия Синод на БПЦ за български светци…
То все едно Ватикана да изтакова за светци Жан-Жак Русо, Волтер, Робеспиер, Марат, Мацини, Гарибалди, Кошут или Шандор Петьофи… Васил Иванов Кунчев, който без никакво колебание демонстративно захвърля калугерското расо и поема пътя на професионален революционер с прозвището ЛЕВСКИ, чийто девиз е: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата!“, който непреклонно изгражда и ръководи Българската вътрешна революционна организация, обхванала почти всички кътчета на България – от Добруджанските степи до чукарите на Македония, който се изявява като непоколебимо-фанатичен, най-последователен идеолог на революционно-демократичното течение на Българската национално-освободителна революция, замислена от него не като християнско-българска, а като интернационална и нерелигиозна и включил изрично в програмата на Българския революционен централен комитет от 29 април-4 май 1872 година точка 10, която гласи: „Ние не въставаме против турския народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят и бранят: с една реч, ние считаме за приятели и сичките народи, които съчувствуват на нашето дело, без да гледаме на вяра и народност!“, който дори в личния си бележник (джобното тефтерче) нийде не споменава името Господне, тъй наречения Божи син или какъвто и да е православен светец, ала записва там христоботевото стихотворение „На прощаване“, та ето именно този революционен титан въпиющата байганювщина възнамерява да провъзгласи за православен светец!
И кой ще го канонизира за светец: новоизбраният български патриарх Неофит ли – спецагент на българската болшевикокомунистическа Държавна сигурност, наследил на тази височайша длъжност избрания от Политбюро на ЦК на БКП на 4 юли 1971 година за патриарх Марин Найденов Минков, с патриаршеско име Максим, който, както писаха някои вестници, съхранявал в покоите си два гардероба, натъпкани с над триста броя женски кюлоти, сиреч, женски долни гащи… (Виж Решение №145 от 08.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП).
Още по-фрапираща арогантност вони от евентуалното канонизиране за светец на Христо Ботев, защото неговият мироглед се характеризира преди всичко с абсолютен атеизъм: Господ-Бог за този най-гениален и най-бунтовен български поет е „идол на глупците, на човешките душмани, на лъжците, на безчестните тирани“, „не ти, комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове“, „помазал папи, патриарси“ („Моята молитва“) „Соломон – този тиран развратен, отдавна в рая нейде запратен, е казал глупост между глупците, която светът до днес повтаря: Бой се от Бога, почитай царя! Свещена глупост!…“ („Борба“). Православното духовенство за Ботев е: „непорината византийска воня, която предаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови…“ Поетът прогласява, че един от най-главните врагове на прогреса и на свободата са били, а може би още дълго време ще бъдат духовенството и религията. Ботев категорично отрича авторитета на Бога, на патриарсите и папите, на царете и изедниците-чорбаджии, на властниците и изобщо на икономически силните… Правителствата са „извор на страданията на народите“, „главен и единствен враг“, „заговор, съзаклятие против свободата на човечеството“. „Законът е само за робовете“, „Основата на всяко правителство е кражбата, лъжата, насилието“. Затуй и целият свят е „царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби – зло безконечно“ („Борба“). Депутатите според Ботев са „сган избрана – рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи!“, които проповядват овчето търпение: „Търпи и ще си спасиш душата!“
Но има ли смисъл да изброяваме всички христоботеви политически и социални аксиоми, за да проумеем очевадната умствена нескопосаност и душевна неадекватност, стимулирали клерикалните напъни на калоферските лъжепатриоти, безумно ламтящи на всяка цена да оковат нетленно-одухотворените образи на двамата най-бунтовни българи в безропотното смирение на иконообразната скопена безметежност, откъдето послушно да надничат още двама адепти на непоринатата „Византийска воня“?! В края на краищата нали вече уж живеем през 21 век, когато според световно известния физик Стивън Хоукинг: „Законите на Вселената не оставят много място за чудеса, нито пък особено за Бог!“
МАКАР