Това е бунт
Проектите за градски промени от дълго време заплашват местата за живот на жителите на Истанбул. Първо разрушаването на бедните квартали, после 63 милиона квадратни метра гори бяха плячкосани за трети мост, молове се строят един след друг, луксозни хотели, и докато пешеходният проект уж продължава, последва Гези Парк. Жителите на Истанбул продължиха да се съпротивляват на тези проекти, които заплашват живота. Докато екскаваторите дойдоха в Гези Парк и изкорениха дърветата. Докато „шепата маргинали“, които поискаха дърветата и тяхната сянка и казаха „Не изкоренявайте дърветата, не превръщайте парка в молове!“. Тази демонстрация беше обявена като „екологична и мирна“ акция. Докато полицията дойде рано сутринта и изпълни парка с газ. Държавата би трябвало да спечели „много“, щом се опитва да смачка мирния протест колкото може по-грубо. Полицейското насилие нарастваше в последните няколко месеца и протестиращите неочаквано го разобличиха. Депутати от опозиционни партии и хора на изкуството дойдоха на Гези Парк, за да протестират срещу това и да поддържат протестиращите, но също получиха своя дял от държавния терор.
В първият ден на разрушаването, държавата не успя да получи каквото искаше, поради тази сцена. Протестиращите останаха на Гези Парк през нощта. Не се знае дали са очаквали атака на следващото утро, но всички протестиращи бяха изхвърлени от парка при полицейското нахлуване на сутринта. Полицията изгори одеялата, палатките и другите вещи на протестиращите. Видео на протестиращи, изложени на продължителни газови бомби и арестувани с насилие, предизвика гняв сред всички, които го гледаха.
Разбира се, този гняв не беше гняв от една единствена демонстрация. Този гняв беше събиран. Насъбран поради растящото полицейско насилие.
Този гняв бе предизвикан от атаките с газови бомби, палки и оръжия. От забранения 1 май, Dilan, Şerzan, Metin Lokumcu, Aydin Erdem… Това, което създаде този гняв, не беше отпреди два дни. Това беше растящото подтисничество, ограничаване, цензора, икономическа експлоатация… Това, което създаде този гняв, беше, че държавата упражняваше своята власт върху хората безразсъдно, безмилостно и без да се съобразява с легитимността.
Онези, които описват „народния бунт“ като постмодерен вид акция, трябва да го разберат ясно. Хората излязоха спонтанно на улиците, защото усещаха силно социалното, политическото и икономическото потисничество. Събитията нито са започнали в последните няколко дни, както ги описват слепите и глухи основни медии, нито са повлияни от „маргинални“ групи, както казва държавната власт.
Време е да вдигнем завесата от очите си. Това е бунт. Това е реакция на хората срещу държавния терор, полицейското насилие и капиталистическата експлоатация. Това е края на легитимността на новата държавна власт, която спечели любовта на другите държави, международните институции и глобалните корпорации.
Демокрацията на маргинализацията, различието и отричането
Много важно е, че бунтът се случва във време, в което пропагандата на държавната власт говори за „демократична Турция“. Чрез тази реакция срещу държавния терор, хората събориха „демократичното“ благоприличие на държавата.
Хората излязоха на улиците по време, в което свободата им беше игнорирана, бяха измъчвани и убивани произволно, всички големи медии бяха превърнати в официална държавна преса, държавата се подготвяше за съседна война и убиваше собствените си хора със собствените си ръце, докато го правеше.
Бунтът се разпростря в други градове на следващия ден. Споделеният гняв срещу държавния терор се разгоря навсякъде по улиците. Обществото беше на улицата не заради думите на главната опозиционна партия и някои водачи, а по своя воля. Да отговори на всичко това, като застане срещу полицейското насилие и държавния терор. С това съзнание, те атакуваха полицията, държавните сгради и храмовете на капиталистическата експлоатация. Тези, които го направиха, не бяха „маргинализирани групи“. Това беше също бунт срещу поведението на държавата към различните, към онези, които не се подчиняват на властта и, срещу „маргинализиращата политика“ на държавата. Нещо повече, правителството нямаше с кого да направи сделка. Този бунт беше пряко действие.
Държавата отрече бунта още отначало. Той беше изхвърлен от телевизията, вестниците и другите медии. Не само на Таксим. Хората наводниха Бешикташ, Харбие и други места в Истанбул. Държавата затвори Гези парк и площад Таксим с всички налични жандармеристи. Сблъсъците продължиха цял ден. Обществото ставаше все по-гневно с всяка газова граната, всяка звукова граната и всеки арест. Те се противопоставиха на полицейското насилие с решителност. Почти милион души, които изпълниха Таксим, не отстъпиха. За да кажат, че са срещу отричането от страна на държавата.
Сутринта на втория ден полицейското насилие бе дори по-интензивно и имаше новини за убити и ранени хора. Държавата тероризира без да се грижи за законност, човешки права или демокрация. За двата дни на бунт, държавата свали цялата маска на идеали и ценности, зад които се криеше. Държавата показа истинското си лице пред хората. Монополът над насилието тероризира не само Истанбул, но и всяко място, където имаше акции на солидарност с Истанбул. Новините за смърт, за ранени и арести се умножаваха.
Цели четиридесет часа… След почти 40 часа сблъсъци, хората превзеха пространството от улица Истикал до площад Таксим. Жандармерията избяга с колите си. 40 часа станаха 40 години, площадът стана нашият свят. Това беше свободата на бунта. Нашата мъка бяха нашите приятели, които бяха ранени и загубиха живота си.
Тогава Гези Парк, тогава Гумусю, тогава Бешикташ… Тогава Сакария, Косаели, Анкара, Измир, Адана, Дерсим… В този бунт, който все още продължава, най-важната мотивация, която поддържаше спонтанността, беше споделянето и солидарността. Доброволни здравни работници формираха граждански здравни центрове за протестиращите, наранени от полицейското насилие. Организации като правни асоциации, асоциации за човешки права, поддържаха протестиращите в ареста. Камари, като тази на машинните инженерни училища, превърнаха сградите си в болници. Хората отвориха домовете си, работните си места, дадоха поддръжка чрез вода и храна. Хората си предаваха информация чрез социалните мрежи, създадоха свои начини, въпреки замлъкналите медии.
Всеки навсякъде беше бунта срещу държавния терор и полицейското насилие. Социалната солидарност сработи когато държавата изостави хората и продължи да работи.
Уговорки за бунта
Медиите, които „заглъхнаха“ в началото на бунта, сега се опитват да му придадат образ. Разбира се, какъвто иска шефът. Казват, че бунтът е индивидуалистичен, безразсъден, постмодерен, урбанистичен и антирелигиозен… Описват хората, които изпълниха улиците, с такива понятия. Те го свързаха с кадифената революция в Прага. Опитват се да покрият бунта срещу държавния терор, полицейското насилие и капиталистическата експлоатация.
Секторите, които бяха притеснени от управляващата партия и нейното правителство поради конфликти на икономически и политически интереси (много от които от горната и средна класа), започнаха да излизат на улиците през следващите дни. Тези сектори, поддръжници на предишните управляващи държавата, наблягаха на протеста срещу правителството, вместо срещу държавния терор и полицейското насилие. Трябва да се внимава да бъдат предотвратени силните реформистки искания на тези сектори за блокиране на новата борба на потиснатите срещу държавния терор, полицейското насилие и капиталистическата експлоатация. Тези сектори може да се опитат да манипулират борбата в посока на своите собствени икономически и политически интереси.
Партиите в опозиция може да опитат да слязат от сцената с печалба, както при всички други „пролети“. Техният призив да се стои далеч от „маргиналните групи“, докато се оцени бунта, е най-явното доказателство, че говорят на езика на властта. Както с бунтовете по други места, тези партии, които опитват да спечелят власт, използвайки бунта, ще се опитат да спрат хората, които се разбунтуваха спонтанно, без лидери и без партии.
Тъй като тези сектори не са организатори на движението, те не могат да наложат своите социално-икономически идеи на обществото. Така че те не могат да насочват акцията. Освен това, тяхната упорито повтаряна фраза „маргинални групи“ се отнася за хора, които ги дразнят, но са и истинските двигатели на бунта. Нещо повече, те остават съзнателно слепи за факта, че други потиснати хора от различни сектори се съпротивляват не само в центрове като Таксим и Бешикташ, но също в „крайните“ райони. Да, бунтът има идеология, но тя не е идеология като онези, които медиите, партиите в опозиция и различните икономически групи се опитват представят чрез уеднаквяване и деполитизиране. Идеологията на бунта е съзнанието на хората, които чувстват увеличаващия се държавен терор и личното действие на борба срещу него.
Бунтът започна срещу държавния терор, полицейското насилие и капиталистическата експлоатация, както отбелязахме в началото. Надяваме се, че той ще прерасне в генерална стачка, и че повече от потиснатите ще са на улицата, и с тази надежда и ние го подхранваме. Нашите опасения за развитието му може да се оправдаят в бъдеще, бунтът може да бъде избледнее в борба за власт между управляващите партии. Но ние не сме пророци. Революционерите не правят безнадеждни прогнози за бъдещето, седейки в ъгъла. Ние добре знаем, че бунтовете като този са моменти за мобилизация по пътя към социалната революция. Нашата борба срещу властта ще продължи да прегръща бунта с цялата си страст.
http://meydangazetesi.org/gundem/2013/06/bu-daha-baslangic-mucadeleye-devam-3/