Продължение на Мръсно зелено
Зелени екологични коли, зелен прах за пране, зелен растеж на икономиката. Често обозначавани като greenwashing подобни форми на “по-приятелско” отношение към природата са често единствено и само пиар, зад който се крие нежеланието да си дадем сметка, че живеем в икономическа и политическа система, които ни обричат на самоунищожение с невиждано в историята на човечеството темпо. Защо зеленото не може да бъде дясно и защо “зеленото” като дясно е не решение на проблема, а част от него и къде стои родното “зелено” в този контекст:
На първо място, заради особеностите на политическата сфера и практика. На езика на традиционната политика от Русо и Монтескьо насам, природата се определя като „общо благо“ – сиреч онова което принадлежи на всички и се стопанисва съвместно. Тя не е нито държавна, нито частна, нито корпоративна собственост. Това е важно, защото според това определение се взимат и решения как да се постъпва спрямо природата – да се регулира, опазва, предоставя за стопанисване и т.н. „Общите блага“ са обект на най-чести спорове между политическите идеологии от различните страни на спектъра – кое трябва да се приеме за общо благо, докъде се простират границите му, кое и при какви условия може да бъде предоставено за ползване и при какви условия. Къде стои дясното в този дебат?
При бизнес интересите, частната инициатива (малка, средна или голяма), при радетелите за неприкосновена частна собственост. Дясното ще търси растеж, печалба, разпростиране на човешката намеса. С една дума, дясното гледа на природата като на ресурс, който да бъде експлоатиран в интерес на човека. Всъщност не на всеки човек, а на „инвеститорите“, сиреч само няколко човека. При тази проста политическа сметка може да се очаква, че хората със средства ще се опитват да придобият и „природните ресурси“. Сиреч те ще искат да отдават плажове на концесии, на мястото на градинки да строят молове, да продават вода и въздух, да контролират вятъра, да търгуват с въглеродни емисии.
Разбира се, подобна логика може да действа и при леви партии – зависи колко дълго са управлявали и колко тесни връзки поддържат с корпоративните елити. Тук проблемът дори не е в дясното, а в цялата партийна система на управление. Може би генералният проблем не е толкова в политиката, колкото в една икономическа система, основана на идеологията на растежа. Но тъкмо от природозащитниците се очаква отдавна да са разбрали, че непрестанният растеж те прави неустойчив. Че за да имаме още свой дом трябва да се научим да се отнасяме антиконсумативно към природата. И да стопанисваме заедно и с грижа „общите блага“.
На второ място, има една конкретна историческа причина зеленото в България да прелее в десния спектър. Това е неговият елитаризъм. Първите зелени протести са някъде между 1999 и 2001г., когато в района около Банско заради създаването на ски зона започва изсичането на бяла мура. Впрочем тогава министър на околната среда и водите е Евдокия Манева, а премиер – Иван Костов. Продължавам да не разбирам как така и до днес зелените не виждат връзката с Костов. Но да се върна на елитаризма. В този период зеленото движение е изцяло самоорганизирано, равнопоставено, основано на приятелски връзки между хора със сроден начин на живот, които на шега се самоопределят ту като секта, ту като субкултура. Да, те са от София или големите градове, образовани са, креативни са, често пътуват в чужбина или са получили образованието си там. Те са находчиви и имат едно ниво на политическа осъзнатост, което не им позволява да останат безучастни пред бруталните нарушения на законността. Те започват да търсят начини за интервенция, самообразоват се, предлагат решения. Те стават „експерти“ по граждански интервенции. Намесват се и зелените адвокати. Следва етапът на НПО-тата. Тъй като става ясно, че това ще бъде една дълга борба с властта, независимо коя партия управлява, идва моментът на специализация в организирането на действия – едни хора знаят как да общуват с медиите, други – каква законодателна промяна да поискат, трети – пред коя институция да се действа, на национално или на местно ниво. Основават се дружества, организации, НПО-та. Много от тях и до днес са с идеална цел, но други не са.
Логично следствие от този процес на институционализиране на зеленото движение е появата на политическа партия. Но кои влизат в нея – младите, образованите, с опит и ресурси, експертите. Елитаризмът става водещ. Много от залените са традиционно, исторически, семейно, професионално свързани с антикомунизма. Заради особеностите на българската политическа среда една част от зелените са костовисти. По силата на тяхната лична история. И май тъкмо те вземат превес в структурите на ПП „Зелените“. Това е и най-логичното обяснение на встъпването им в десния реформаторски блок – като решение на шепа лидери. Както често се случва в йерархичните организации. А междувременно гласовете от протестите, които през зимата казваха „В България няма истинска лява партия, може би ще гласувам за Зелените“, сега заявяват „Е, аз вече нямам за кого да гласувам!“. Може би това е за добро, а съдбата на “Зелените” – нищо повече логично продължение на включването им в борбата за властта. Тя и състезанието за нея, както знаем, имат свойството да корумпират.
За мен и левите са унищожителни към природата. Не колкото съвременния капитализъм разбира се, но достатъчно, като се има предвид наследството на нашата „лява“ държава. Кретенското в случая е, че наистина представят идеята за „разумно“ разпиляване на ресурси като зелена. Не ме учудва включването им в семейството на think tanks, според мен си мислят, че могат да се конкурират за ресусрс в това „семейство“. Глупачетата не познават добре Кръстев и компания. Ще бъдат погълнати като планктон. Жалко, защото между тях има хора с потенциал, които вярват истински във възможностите за живот в хармония със Земята.
Това е щото в „левите“ партии няма нищо „ляво“. Подобна игра с думите, каквато е и самото име на блога, не предвещава нищо добро. А бих предпочел да захвърлим фалшивите определения като „ляво/дясно“, „зелени/сини/червени/бежови“ и да си говорим с по-ясни думички.
Ето кое конкретно ме притеснява в лявото – глобализма, това, че не оставя възможност за друго общество в планетарен мащаб. Това е някак обща черта и при Маркс и при Бакунин. Разбира се, не претендирам за пълно разбиране на мислители от такъв мащаб, но ми се струва, че и двамата поставят глобализма като условие за самото съществуване на системата (или безсистемността). Дясното в съвременнияму вид няма да го коментирам. По-справедлив ми изглежда проекта „Венера“ на Фреско. Той оставя възможност за паралелно съществуване на различни общества – във вид на градове с различно устройство и свободно движение между тях. На проблема със заплахата от агресия има наистина интересен отговор – човешките същества нямат нужда от агресия, тя е резултат от културата и веднъж премахната от нея, не би била проблем. Това е глобалното при Фреско – достигане на определена степен на развитие на обществата, в която агресията не съществува. От самосебе си се разбира, че по-примитивни общества (примерно в амазонската джунгла) не са заплаха за бъдеща цивилизация на равнището на „Венера“. Това разбира се са само думи и пожелания ако ме питаш за личното ми мнение, то е, че човешкият вид е обречен, не мисля, че ни остава много.