Индивид, чиято съвест зависи от работното му време на „изпълнение на служебните задължения“, чието чувство за справедливост е подменено с нареждания на началниците, може и външно да е човек, но нравствено вече силно се е отклонил от човешкото – или поне от идеала за човечност.
Протестиращата днес предимно в София средна класа, до голяма степен фактически принадлежаща към пролетариата, понеже продава труда си и не е собственик на местоработата си, но с измамното самосъзнание за „нещо друго“, на дело връща на властта нужната ѝ легитимност и то тъкмо в момент, когато се очертава криза на тази легитимност. Излезлите на улицата хора не приемат конкретни личности във властта, но не подлагат на съмнение нуждата от властнически институции. Те скандират „против комунизма“, но в духа на старото тоталитарно правило, че Партията никога не греши, само отделни нейни кадри. Най-ярко това легитимиране се наблюдава в поведението на „активните граждани“ спрямо полицията. Постоянно се чуват и четат призиви за толерантност към органите на реда, дори повече – изразяване на благодарност към униформените, задето си „вършели работата“.
„Полицаите са хора като нас“ – повтарят до втръсване желаещите да „сменят системата“.
Дали се сещат, че „благодарността“ към полицията и без това тече към нея – заплати, оборудване, социални и други осигуровки, привилегии, правна защитеност – от бюджета, от джобовете на целия народ?
Дали си спомнят потулваните случаи на полицейски произвол, срещу който не може се излезе на глава, колкото и да е прав пострадалият гражданин? Оспорване на полицейско нареждане се квалифицира като престъпление – това неизвестно ли е на „будните граждани“?
Полицията е платена превантивно, без значение как си „върши работата“, без значение дали защитава обикновените граждани. Тя не плаща компенсации, когато „не я върши“. Нещо повече – това, което върши, не е онова, което си въобразяват повечето хора. Полицията пази преди всичко държавата, институциите, богаташите, при това както легални, така и нелегални. Цели региони в страната пищят от терора на дребни бандити, къде е полицията? Ами на мястото си е – в кордон между управляващи и управлявани. Стотици граждани си патят от изнудването на полицаите, от покровителстването им над по-едри бандити – къде е контролът над полицията? Ами и той си е на мястото – във властта, органично и естествено сдружена с бандитите, защото самата тя е банда. Защо веднъж ченгетата се държат хрисимо и търпеливо, друг път са като отвързани бесни кучета? Ами изпълняват заповеди.
Ако днес те се усмихват на демонстрантите, ако им помагат да се отървават от истински хулигани в протестните колони, то утре заповедта може да е друга. Ще извадят палките и ще накарат уповаващите на защитата им граждани да пикаят кръв цяла седмица, ще предизвикат у тях страхова психоза за месеци. Това им е работата.
Затова те не са „като нас“. Ако ние сме като тях – значи има сериозен проблем. Човек следва да се ръководи от съвестта си, от разбиранията си за добро и зло. Докато индивид, чиято съвест зависи от работното му време на „изпълнение на служебните задължения“, чието чувство за справедливост е подменено с нареждания на началниците, може и външно да е човек, но нравствено вече силно се е отклонил от човешкото – или поне от идеала за човечност.
И като стана дума за хулиганите, нека припомним, че това е картотекиран в полицията контингент. Зависими кадри. Могат да ги арестуват във всеки момент. Може да ги пратят да свършат неудобна за официалните блюстители на закона „работа“. Може да ги разходят сред „мирните протести“, за да ги „изведат“ от там показно – за да им аплодират удавените в лъжата за „родната полиция“ законопослушни поданици на държавата, подали се от обиталищата си, за да покажат колко обичат тая държава, само тук-там някой „лош политик“ го мразят – но го мразят в рамките на закона, разбира се.
Стана дума и за произвола на ченгетата. Забрави ли се случаят с полицая психопат, който една година преследваше млада жена и накрая я застреля, въпреки оплакванията срещу него? Нещата станаха известни заради трагичната развръзка, а колко други тънат в премълчаване?
Наскоро организацията на българските работодатели и индустриалци излезе с „революционното“ становище, че било редно полицейските районни началници да се избират пряко от населението. Досущ като американските шерифи. Има ли повод за ликуване сред либерално настроените граждани? Не им трябва такъв повод, те и от назначени шерифи са доволни. Един здравомислещ човек обаче не би трябвало да смята подобно предложение за нещо невероятно прогресивно и решаващо проблема с контрола над полицията.
Защото избраният полицейски шеф ще бъде пионка преди всичко на спонсорите на изборната му кампания, не случайно работодателите излизат с тази инициатива. Той няма да е местен координатор и отговорник за опазването на реда в общество, в което всички граждани са въоръжени и всички, по взаимно съгласие, се редуват в дежурства на доброволните дружини за поддържане на реда, реагиране при бедствия и аварии. И най-демократично избраният шериф ще е овластена фигура, още преди изборите принадлежаща към отделена от народа каста – и ще ръководи отбор юнаци от същата каста, но нейното по-ниско стъпало. Ако не вярвате, че полицаите са обособена от гражданството общност, огледайте се, може да имате съсед служител в МВР, преценете го доколко е „като вас“ в семейството си, във възможностите си, в начина на мислене. Помислете, дали ако се случи да застане срещу вас при разпръскване на нежелана от властта демонстрация, ще ви пощади, рискувайки кариерата си?
И последно – полицията, силовите институции, са постоянен източник на бандитизъм. През февруари тази година в предаване по една от ефирните телевизии полковник Илко Славов, командир на спецотряда на МВР за борба с организираната престъпност, призна, че престъпните групировки са пълни с бивши негови подчинени, обучени кадри. Държавата буквално отглежда мафиоти. Качествени хора, както се изрази. Качествени в какво? Ясно в какво – виждаме го в лицата на Алексей Петров, „братята“ Галеви, недостреляния Златомир Баретата. Полковникът спомена, че „лошото привличало“. На въпрос на водещата „морални ли хора бяха“, той отговори с „може би да“. Интересен морал, щом „лошото ги привличало“. Командир Славов се помъчи да се оправдае, че „отклонения имало навсякъде по света“ – сякаш това е достатъчно за пострадалите и страдащите от тези „отклонения“, като сред страдащите няма властници, а заможни лица – по изключение. Полковникът се тюхкаше, че „държавата ги подготвя, после изоставя на улицата… те трябваше да останат под контрол“. Да му се скъса на човек сърцето от жал! Здрави, прави, грамадни биячи „изоставени“ на улицата, все едно става дума за невинни котета. Ах, леле, защо не отделили средства, за да ги задържат в системата, под контрол! Като не можете да ги контролирате, защо ги създавате? Защо ги държите? С каква цел? Отговорът е очевиден: за да ги насочват да бият в изгода на властта, не да си позволяват да бият и убиват на частно.
Толкоз по въпроса за това колко ни е „родна“ полицията, кого всъщност „пази“ и възможно ли е да бъде подчинена на гражданите, а не да подчинява тях – било по заповед отгоре, било по бизнес самоинициатива.
Родна, пазеща и подконтролна може да бъде само друг тип формация при друг обществен строй, в който няма държава, а пряко самоуправление, няма частна собственост, а общо ползване на всички ресурси, няма конкуренция, а взаимопомощ, няма заповеди, а свободна воля и разбиране за справедливост.
Шаркан