Загледани в собствения си красив, артистичен и усмихнат образ, протестиращите в София се провалиха в една от най-основополагащите насоки на подобен род движение – солидарността. Въпреки че правителството на Орешарски несъмнено трябва да бъде свалено (което не предполага, че идващото след него ще е по-добро), продължаващите над 40 дена протести, сякаш вглъбени в своята значимост и уникалност и подтиквани от различни посоки да възприемат елитарно отношение към заобикалящия ги свят, пропуснаха факта, че България не е София, а извън София много често нещата са далеч по-малко розови, отколкото в света на облаците около Орлов мост. Протестиращите изолираха сериозните социални въпроси като бедност, безработица, експлоатация, унищожаването на образование и здравеопазване и вместо това предпочетоха да развеят неясното знаме на морала и законноста, които сами по себе си не означават абсолютно нищо. Двете Българии останаха разделени и именно най-онеправаната такава – тази на гетоизираните български роми, на гладуващите пенсионери, на безработните младежи по малките градчета, на работещи на 4-5 места, за да си платят сметките, на забравените от бога български турци, отново не бе чута и то именно от тези, които трябваше да й подадат ръка и да се борят рамо до рамо с нея. Това даде поле за изява на олигархичната шайка от капиталистически вълци с отдавна изпразнени от съдържание червени кожи, да говори от името на тези, които собствената им партия е ограбвала на смени, подхвърляйки си топката на властта с т.нар. десни (защото и БСП са десни!) във всичките им възможни проявления. Уви, в обществото на спектакъла подобни сценарии вързват дикиш.
Същевременно големите социални движения, с които родните протестиращи неминуемо се идентифицираха, работиха и работят на точно обратния принцип – в Чили заедно на улиците излизат работници, студенти, пенсионери, ученици и исканията им варират от легализиране на абортите (защото в чилийския неолиберален рай на Милтън Фрийдман, свободата да направиш аборт не съществува) до безплатно образование, декриминализиране на марихуаната и повече права и по-добро заплащане за работниците. В Мексико мащабното движение #YoSoy132 (Аз съм 132), избухнало именно покрай последните президентски избори, се раздели на множество работни групи, които засягат теми като миграция, демократизиране на медиите, проблемът с войната с наркотиците, бедността, правата на коренното население и жените. Същото важи и за испанските Възмутени, които имаха работни групи срещу сексизма, расизма и дискриминацията срещу мигрантите, като не е нужно дори да споменаваме основните теми като борбата срещу съкращаването на публичния сектор и своеволието на банкерите. У дома, хората с 200 лева повече в джоба бяха обявени за средна класа от несменяемите десни авторитети на 90-те и по добър гьобелсов маниер, повторена 100 пъти, лъжата беше направена да изглежда като истина. Ролята на добре подплатените лидери на мнение с пари от няколко големи щатски финансови тръста не е за подценяване. Същите, въпреки публикуваните публично извлечения за постъпилите по техните сметки десетки хиляди евро, обявиха това за теория на конспирацията и си позволиха наглостта да се присмиват и омаловажават пределно ясните факти.
В разговор с приятели журналисти, отразяващи протестни движения по света, бях поставена в неудобното положение да защитавам част от лозунгите, появили се по улиците на София. Необяснимите за активисти в други социални движения послания от рода на “Свобода или СССР”, “Махайте се с изрода Маркс” или развяваните европейски знамена, са диагнозата на горещото протестно българско лято. Протестиращите, искащи морал и законност, са като болен от рак, молещ се за аспирин. Абдикацията от сериозен анализ е и причината, поради която тези протести ще доведат до фарсов развой в краткосрочен план.
България определено е жертва на олигархията. Какво обаче създава олигархията и какво е олигархия? Власт на силно овластено икономически и политически малцинство. Това малцинство не съществува само в България и далеч не съществува само в бившите републики от Източния блок. Олигархия съществува в богатия Запад, но не от 1989, а от столетия. Същата тази олигархия е концентрирала огромен икономически ресурс в ръцете си, заробвайки и експлоатирайки бедния глобален юг, унищожавайки околната среда и разрушавайки малкото остатъци от системите за социална сигурност, здравеопазване и образование. Същата тази олигархия владее медиите и всяка една възможна институция, където дали директно (което на езика на новоговора се нарича лобиране) или индиректно корумпира всеки нужен й високо или нископоставен чиновник. Олигархия съществува и в сателитните на САЩ страни от времето на Студената война – разгледайте примери като Чили, Перу или Аржентина и ще се уверите сами. Тя е функция именно на капиталистическата система, която е олигархична в самата си същност и предполага бавното разграждане на демокрацията именно в ползата на големите корпоративни и банкови интереси, които надделяват над всяка форма на политическа репрезентация. Най-голямото ограбване в историята на човечеството – спасяването на банките в САЩ и Великобритания след срива от 2008 година е енциклопедичен пример за това.
На какво е жертва България? След провала на режима на БКП, България прегръща тогава смятаната за неоспоримо вярна и довела до края на историята формула на неолибералния капитализъм. Това с други думи означава масова приватизация, пълно подчиняване на всеки аспект от обществения живот на логиката на пазара и печалбата, разграждане на универсалните здравеопазване и образование и бавното им подчиняване на идеята за печалба в противовес на визията, че те са обществено благо, което трябва да е достъпно за всички. Непредубеденото око може да си направи сметка за последствията – 23 години неолиберален експеримент сринаха населението на България с 1,5 милиона души, спад невиждан по време на никоя война, която страната ни е водила през 20 век или по-рано. Образование и здравеопазване достигнаха апокалиптично ниво, под абсолютния праг на бедността живеят над 20% от населението (колкото в Бразилия, между другото), а останалите не са далеч от него. Цели региони на страната са обезлюдени и само разбитите прозорци на селските къщи напомнят за някогашния живот там. Ресурсите на страната, а скоро и последния такъв – земята – са под контрол на мултинационални корпорации, а обещанията за реки от злато някак не се сбъдват. Учебникарският пример за т.нар. Шокова доктрина може да бъде проследен в десетки страни от т.нар. Трети свят, където чрез държавен дълг, олигархични структури и неоколониални политики, неолибералната доктрина е била наложена, създавайки едно облагодетелствано малцинство и бедно и лишено от елементарни и основополагащи социални права.
Да, България е държава от Третия свят. Именно в тази връзка трагедията от Ораново е напълно разбираема. Приватизираната мина, заплашваните работници, трагедиите заради лоша поддръжка и експлоатацията не са продукт на българската мафия. Те са част от логиката на неолибералния капитализъм. Ако не вярвате, припомнете скорошната смърт на 1,129 работници в Бангладеш, загинали под сриналия се завод за текстил, произвеждащ дрехи за водещи компании като Праймарк, Манго и Бенетон. Ако българските протестиращи не си дадат сметка за света около тях и на свалят очилата, в които се оглежда собствената им никому ненужна суета, сме обречени още веднъж да повторим и трагичния си преход и откраднатите си революции от 1989 и 1997. Вярвам, обаче, че това са грешки на растежа и рано или късно и в България логиката и организацията на световните социални движения ще придобие повече от фасаден характер. Вярвам, че един друг свят е възможен. Една друга България – също!
Солидарност със затрупаните миньори!
Солидарност с работещите по 15 часа шивачки в Гоцеделчевско!
Солидарност с българските пенсионери!
Солидарност с българските роми!
Солидарност с българските турци!
Солидарност с тормозените и бити български хомосексуалисти!
Солидарност с принудените да живеят под патриархален ботуш български жени!