Вместо въведение, малко данни: шестима от всеки седем българи живеят в лишения; общо над 1,6 млн. се намират под официалната черта на бедност – така твърдят легалните ни синдикати, кадърни единствено за статистици, но не и като защитници на трудещите се. Закономерно следствие от поверената им роля да сдържат недоволството на потиснатите, да осребряват положението си на „посредници в трудовите конфликти“. Показател за последното е например вратовръзката на Тренчев и обзавеждането в централата на КНСБ.

Преди повече от столетие едни други, много по-искрени и борбени синдикалисти са излизали по площадите, под палките и куршумите на полицията, за да изтръгнат от работодателите и държавата признаването на трудовите им права. Сред противниците на 8-часовия работен ден имало и един католически епископ, който, коментирайки сънародниците си ирландци в Пенсилвания, рекъл буквално: „Природата на нашия народ е такава, че ако не го товариш с работа, ще употреби свободното си време за пиянство, разврат и побоища… напълно е достатъчно да почиват в неделя, за да могат да ходят на църква“…

Удивително сходни възражения среща новият социален проект, като е редно да напомним, че извоюваният в миналото 8-часов работен ден днес е чиста формалност – работодателите фактически постигат реванш, придобивката остава само за държавните чиновници.

Безусловният базов доход е социална концепция за правото на всеки човек да получава минимална парична сума без никакви условия, без обвързване с доходи или заетост, без данъчно облагане, просто поради факта, че е гражданин на дадена страна, от раждането до смъртта си.

Европейската инициатива за ББД смята себе си за една от първите позитивни визии за ХХІ век, поддържана от икономисти както с леви, така и с крайно либерални убеждения. Първите казват, че ББД трябва да бъде толкова висок, че да осигури достоен живот; вторите предпочитат по-малка полагаема сума, която да стимулира търсене на работа или започване на собствен бизнес. Самият факт, че идеята има толкова разнолики привърженици, показва, че „тя не се намира в добри ръце“ по думите на публикация в Le Monde Diplomatique от месец май 2013.

Концепцията обаче не е зачената в Европа, а в САЩ след Втората световна война. Дори е част от предизборна президентска кампания на демократите, но загива с победата на републиканеца Никсън през 1972, като преди това (1970) не става закон поради незначително мнозинство гласували против нея в Конгреса. При все това, ББД съществува като практика в щата Аляска – компенсация на населението за използването на природните ресурси в полза на целия северноамерикански съюз.

Европа поема щафетата през 1980-те години – появява се Европейската мрежа за базов доход (Basic Income European Network, BIEN), която през 2004 г. прераства в Световна мрежа за базов доход (Basic Income Earth Network). През 2011 започва експеримент по проекта в Индия. Отдавна в някои арабски страни петролните приходи се споделят с населението. ББД стартира вече и в Иран. Това обаче е в контекста на заздравяването на теократичните режими, един вид подкуп срещу отказа от бунт. Очевидно същият мотив води и повечето сегашни застъпници на идеята. Със същата цел, но под други имена тя се е прилагала и преди хилядолетия. Юлий Цезар при идването си на власт заварва 320 хиляди римляни – близо всеки трети гражданин, – които получават безплатно жито от държавната житница. От Август до Клавдий (41-54 г. сл. н. е.) приблизително 200 хиляди глави на римски семейства получават безплатно жито.

В Германия идеята набира особена сила и се разисква все повече през последните години и влиза за обсъждане в Бундестага през 2010 г., като изчисленията там сочат следното: социалните програми струват 720 млрд. евро годишно, като само бюрокрацията по тях изяжда повече от 100 милиарда; опростяването на плащанията би позволило веднага всеки германец да получава по 830 евро месечно. За сравнение, в България либералната форма на проекта предвижда по 100 евро на човек.

В ход е процедурата по вземане на решение в Швейцария. Във Франция искането за гарантиран доход узрява по време на протестите на учащата се младеж срещу правителството на Баладюр през 1994 г. От октомври 2012 г. досега отделни политици от левицата се застъпват за постепенно въвеждане на универсален доход. Трябва да се има предвид, че в Германия и Франция между 30% и 59% от доходите идват от преразпределение на различни парични фондове – тоест „утопията ББД“ вече е налице, просто не е за всеки.

Именно либералната подкрепа за ББД кара радикалната левица да има противоречиво отношение по темата. Анархокомунистът Клод Гийон оценява базовия доход като твърде боязлива програма, но признава, че „политиката се обсъжда по-добре на пълен стомах“. Обратно, либералните критици не отиват по-далеч от словата на падрето от Пенсилвания – либералният публицист Никола Баврез твърди, че „свободното време за най-скромните прослойки е равностойно на алкохолизъм, увеличение на насилието и престъпността“.

Сред най-силните аргументи в полза на ББД е обективната неизбежност на тази реформа, понеже развитието на науката и техниката позволява на все по-малък брой хора да работят, респективно расте армията на безработните, а значи намалява бройката платежоспособни потребители, пазарите колабират. През 1995 футурологът Джереми Рифкин предсказва, че до 2050 г. вероятно само 5% от възрастното население ще бъдат достатъчни за поддържане и обслужване на традиционните отрасли. През 1985 САЩ произвеждат 75 милиона тона стомана, като в процеса са заети 300 хиляди души, през 2008 г. произвеждат 100 милиона тона стомана, но само със 74 хиляди наемни работници. Преди индустриалната революция един земеделски производител изхранва едва още трима души. Днес един фермер произвежда достатъчно за 120-150 души, а при по-малката производителност през 1930-те изобилието от земеделска продукция хвърля света в Голямата депресия.

Ние сме свикнали, че работим и срещу труда си получаваме парично възнаграждение. Все още се водим от убеждението, че средствата за нашето лично препитание трябва да се изтръгват с мъка от една безплодна и неблагодарна природа. Действителността вече е съвсем друга и тя не се харесва на споменатите в началото профсъюзни дейци и на сродните с тях политически течения, за които трудът (на членската им маса) е незаменим източник на достойнство и себеосъществяване. Тези дейци забравят, че „изчезването на наемния труд“ е една от целите, записани от Общата конфедерация на труда (CGT) в Амиенската харта през 1906 година. А какво да правим с дразнещото противоречие: „правото на труд“ е записано в Декларацията за правата на човека и гражданина, но що за право е това, което те задължава да вършиш нещо? Нека не си затваряме очите, че повечето видове труд не само не повишават самочувствието или усещането за принос към общото благо, а по-скоро пораждат у хората точно обратното. Дори платената работа да има положителен ефект в споменатия смисъл, то увеличението на производителността на труда вследствие на техническия прогрес така или иначе не ще позволи всеки да се сдобие с работа.

В своето Въведение към Критика на политическата икономия Маркс предсказва, че един ден натрупаното познание от обществото през вековете като цяло ще се превърне в двигател на създаването на стойност. Това време, ако не е настъпило още, със сигурност вече блъска с юмруци по вратата. Тоест оттук нататък капитализмът може само да става все по-агресивно паразитен: той не спира да си присвоява изградените независимо от него умения и способности у хората, които освен това не се нуждаят от него, за да ги реализират. Създаването на богатство ще се разиграва основно извън сферата на заплатения труд. Така че са напълно разбираеми атаките срещу „пиратите“, които не уважават правото на собственост върху информация.

Привържениците на ББД по правило не са революционери, те нямат намерението да събарят съществуващия строй, те се опитват да се споразумеят с буржоазията. Например, като подхвърлят изгодата бизнесът да не се товари със „социалната отговорност“ за наемните си работници.

У нас работодателите и без това не са обременени от такава отговорност, в „правилните държави“ на Западна Европа (плюс доскоро и Гърция) същото хищничество наблюдаваме спрямо гастарбайтерите, сред които и наши сънародници. Забележителен е фактът, че бизнесът не изтъква аргумента „няма пари“ – в тези среди са наясно, че пари има. Проблемът им е друг: при гарантиран доход просто няма да намерят работници, съгласни да бачкат от зори до зори за жълти стотинки. Следователно, въпреки съглашателската нагласа на радетелите за ББД, капиталистическата система ще се поразклати сериозно.

Разбира се, съществува опасността ББД да бъде използвано точно като средство за създаване на зависимост от държавната система (средствата, разпределяни за ББД, идват от ДДС и акцизи, от износ на суровини и енергия, както би могло да стане у нас, вместо да се плаща на електроцентрали да не работят). Важното е как ще бъде приподнесена и осмислена тази мярка: като „благодеяние“ от всесилната и „справедлива“ държава, или като връщане на гражданите онова, което държавата им е отнемала.

Концепцията ББД наистина е нееднозначна и си струва да се помисли в какъв вид би могла да се осъществи така, че да не се превърне в нова стръв за заробване, а да послужи като стъпка по дългия и нелек път към свободата или, ако анализът покаже нейната несъстоятелност в този смисъл, да можем да я отхвърлим аргументирано, а не защото сме в плен на предразсъдъците си.

компилация и изводи:

Николай Теллалов