Ако има тема, която в последните години да е допринесла най-много за изграждането на това, което видяхме като масово гражданско недоволство от януари насам в България, това определено е защитата на околната среда. Или по-конкретно: протестното движение срещу опитите за застрояване на редица защитени територии – Иракли, Карадере, Странджа, Пирин, Витоша… Докато преди няколко години идеята за протести с мащаба на тези, които видяхме през последната година, потъваше в поетични въздихания, че “не сме народ, а мърша”, някои сектори на зеленото движение вече акумулираха енергия около себе си, превърнала се в ембриона на това ново, неясно и объркано протестиращо множество, което отчасти разпозна себе си в барикадите на Истанбул и Сао Пауло. И въпреки израждането на протеста в сцена на анахронични и екстравагантни послания, и идеи като борбата със Северна Корея и СССР, енергията и логичното му развитие в бъдещето водят именно в посоката на масовите социални движения от годините след срива на борсите през 2008. Тъжен и безкрайно показателен за способността на настоящата система да поглъща и асимилира елементите, съпротивляващи се по един или друг начин на нейната логика, е фактът, че темите за околната среда отстъпиха на заден план и бяха забравени, докато лунатици като Иво Инджев гонеха духовете на “болшевизма”, а партията на “Зелените” намери котвата, която да я потопи на дъното на идейната и принципна деградация в лицето на т. нар. “Реформаторски блок”.
Същевременно Иракли изгоря. Само преди броени дни 150 декара бадемова гора се превърнаха в пепел, докато полицията изхвърляше кампингуващите от незасегнатия и отдалечен от пожара лагер. Управителят на няколкото мутренски заведения на плажа (споменати в медиите като “туристическа база”), Вихрен Кюркчиев, заяви твърдо, че огънят е тръгнал от лагера на палаткуващите и призова те да бъдат изгонени веднъж завинаги от плажа. Полицията побърза да направи същото на базата на отменени през 2010 разпоредби, при това заплашвайки с глоби и арести. Оказа се, че екоинспекцията не е открила незагасено огнище, а огънят е тръгнал от място, отдалечено от лагера.
Иракли не гори от вчера. В продължение на няколко месеца, “арендаторите” (както на новоговора на неолибералния капитализъм се наричат присвоилите си правото да ползват дадена земя за собствена печалба със сътрудничеството на държавата) на плажа на Иракли подгряваха напрежението със съобщения за “пияни нудисти” и “опасност от пожар” в местността. Пожарът не закъсня, а медиите не се посвениха да демонстрират логиката си на действие, най-лесно сравнима с кучето на Павлов, изкрясквайки незабавно, че “туристи” са запалили плажа.
Гордият страж на българската журналистика бТВ незабавно заби барабана на икономическия си интерес, обявявайки че “еколози” искат затварянето на “нелегалния” къмпинг. Оказа се, че еколозите са т.нар. “Природата за хората и регионите”- НПО, печално известно с опитите си да оклевети природозащитните организации, работещи срещу застрояването на Витоша и Пирин, както и с откритата си подкрепа за развиване на масов туризъм в защитени местности.
бТВ и „Природата за хората и регионите” -двете кукли на конци се допълват от години. Едната служи като инструмент за “грийнуошинг”, а другата е безапелативен микрофон, защитаващ задкулисните си икономически властелини. Според тях, нападението над едно от малкото останали свободни и диви места в България и хората, къмпингуващи там, има и морален аспект. “Употребяващите алкохол и други упойващи вещества” правели нещо неморално, плажувайки безплатно, докато хиляди българи си плащали за хотел и нощувка. Дори това изречение да звучи като тъпа шега, идваща от устата на поредната мутренска тиква, то има огромно значение. Не само изречението, а и това как отговаряме на него.
Превръщането на общото и споделено пространство, в което се извършва свободно общуване и обмяна на идеи, преживявания и емоции, в оградена, частна и регулирана територия, управлявана по логиката на печалбата, не е нито българско, нито мутренско явление. Това е логиката на нeолибералния капитализъм, който се нуждае от постоянна експанзия в полза на частното за сметка на общностното. Случаят с Гези парк в Турция е емблематичен. Битката за общественото пространство и сблъсъкът между “частно” и “общо” можем да проследим и в движения като “Окупирай”, “Възмутените”, Сапатистката територия, както и в окупираните къщи и фабрики в Европа, и по света. В този контекст битката за Иракли не е битка за един плаж и правото да плажуваш “на аванта”, както обяснява концесионерът. Тя е битка, за това, което ни принадлежи – за правото да се наслаждаваме на слънцето и пясъка, да общуваме, да пеем, да танцуваме, без това ни право да е ограничено, приватизирано и репресирано от частниците и държавата. Битката за Иракли е битка за общото, което по неумолимата логика на неолибералния капитализъм трябва да бъде превърнато в продукт, продавано и на всичкото отгоре, тази очевидна кражба трябва да се случи под една морална логика – “другите плащат, трябва да плащаш и ти”.
Отговорът, който ще дадем в тази полемика, е това, от което зависи нещо много по-голямо от бъдещето на Иракли, защото и въпросът е много по-голям от това. Въпросът дали логиката на постоянна експанзия за сметка на околната среда, кражба на обществен ресурс, присвояване на общото пространство, алиенацията и дехуманизацията на човека (виждан от неолибералната доктрина като егоистично и самодостатъчно същество), ще получи шанс да продължи своето раково развитие. И дори и метастазите да са локални, проблемът определно е глобален.