„Стремежът ни към свобода по-силен е от всичките затвори на властта”

Докато в България антиправителствените протести придобиха пародиен облик и окончателно доказаха пълната си липса на въображение и мисъл за алтернатива след заветната „оставка!”, само на 300 километра от София съществува един достатъчно проблемен, но много различен свят.

В събота, 7. септември, хиляди хора излязоха на улиците на Солун на протест срещу цялостното положение в страната и най-вече срещу унищожаването на Халкидики в името на частни интереси от предстоящия златодобив. Въпреки поспадналия дух на местните движения за социална справедливост, заради редица фактори като непрестанните репресии от страна на полицията (която напоследък масово затваря скуоти и е абсолютното лице на фашизма) и разочарованието от неслучилата се революция след убийството на Александрос  Григоропулос (15 г.) в Екзархия, в Гърция продължават да искат и търсят промяна.

Денят на демонстрацията или „и най-добре убиват тези, които проповядват срещу убийството”

Утрото в Солун ни посреща с блокирани улици и няколко огромни черни полицейски автобуси, отцепили района на университета, където отиваме, за да отключим и вземем малкото си оръжия срещу несправедливостта – няколко транспаранта. Когато ключ не се намира и примирени с мисълта, че ще прекараме целия ден в правене на нови банери тръгваме обратно през двора на университета, нашият гръцки приятел и закрилник ни прошепва: „Виждате ли го онзи ей там? Под прикритие е, от тук съм и вече ги разпознавам.” Очевидно така местната полиция пази премиера Самарас, дошъл по традиция на международния панаир в града.

След мъчно намиране на материали и омазване с бои на един покрив в солунския пек, посвещаваме англоезичния си банер на солидарността между хората от трите протестиращи Балкански страни в момента – България, Турция и Гърция, и техните врагове в банките и правителствата.

По пътя към мястото, където се събираше нашият блок се срещаха всякакви групи – различни синдикати, сдружения, нерядко и партии (включително комунистическата, която най-вероятно няма идея колко би била презряна малко по на север), както и разрастващото се движение в защита на Халкидики. Нямаше нито едно национално знаме.

На протеста бях в блок с анархисти и антиавторитаристи. Звукът единствено от тази фракция от протестиращи беше по-силен от този на „най-славните дни” на антиправителствените шествия в България. Възгласи срещу неонацизма на медиите, правителството и полицията огласяха улиците. Скандирания, че с фашистите ще се случи същото, както някога, когато заради крайно лява група висят обесени по дърветата… Струва ви се прекалено? Не трябва да забравяме, че историческият контекст в Гърция е напълно различен и едва ли би позволил подобни послания без причина. В това се уверих, когато видях полицаите – въоръжени до зъби, готови сякаш за гражданска война и провокиращи с обиди изпод скафандрите си. Насред тясната малка уличка след панаира, където няма къде да бягаш и си обграден от робокопи, си и сред  свои. „Обграден от хора, които да могат да докосват сърцата на другите”, както би казал Марио де Андраде. В такава ситуация, крещейки за свобода заедно с толкова много хора, няма как съзнанието ти да не ти припомни ярко и по съвсем различен начин, отново, за какво се бориш –дори и всеки ден да ставаш и да си лягаш с това, и уморен от ежедневното усилие и желание да го осъществиш, да си го запомнил наизуст.

Като чужденци си тръгнахме веднага след края на шествието, заедно с местните ни приятели, които бяха усетили напрежението от задаващите се сблъсъци. Уви, масовите арести, включително и на наши немски познати наложиха присъствието ни на демонстрация пред полицейското управление накрая на града.

Изморени от тичането след късни автобуси и едва стигнали, пред входа на полицията се събрахме около 60 човека и го блокирахме. Вдигнали скандал за несправедливите арести и скандиращи на гръцки, че нашата свобода е по-силна от техния затвор, не се харесахме на прасетата. Аз нямам проблем да ги наричам така, особено след последвалите събития. Това, което мирно протестиращите пред управлението получихме онази нощ беше още

робокопи, робокопи, робокопи…

Излязоха със щитовете си и започнаха грубо да „ринат” гръмогласните гръцки анархисти, застанали на първа линия, и които вместо да избягат в пристъп на страх им отговоряха подобаващо без да имат нищо освен телата си, за да се защитят. Но робокопите станаха още повече, далеч над броя на човешките същества  и извадиха палките си и подгониха  хората. В играта си вкараха и моторите, и стрелбата, и камъните. Ударена и паданала, възрастната жена на арестуван работник от окупираната фабрика Вио. Ме  бива зверски пребита. Ей така, защото нямат легална причина да я задържат. Докато тичам с ужасно неудобна за целта пола, едно много смело момче, било се с полицай, повръща  до мен от стрес на чисто физиологично ниво, който и аз усетих. Когато спираме в някакъв момент, турци, вече ветерани от Гези парк му помагат да дойде на себе си.

Тичешком стигаме до по-централно място, откъдето да хванем автобус. В определен момент нашият гръцки приятел (този от сутринта) ни съветва да не ходим в центъра, защото арестуват ли турците, става лошо. Заради Европейския съюз. Така изчезваме с тях в нощта.

Много по-късно в центъра, когато всичко беше приключило, сълзотворният газ още се усещаше и пареше в очите.

***

На влизане в България е много тихо. Къщите в селата са безмълвни. Сигурно и хората в тях са такива и още искат своите „топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук” от Ботев насам и спят дълбок сън, в който се прокрадва мечтата за някаква митична Европа. Докато в Гърция не видях нито една нарисувана свастика, България ме посрещна с огромни графити на АТАКА и реклами на телевизия „Алфа”.

Вече вкъщи, видях хората, с които бягах на 7. срещу 8. септември на снимка в интернет с ръце на тила. Пионките на правителството си бяха свършили работата, но знам, че арестуваните ще излязат пак по улиците; и не само – ще продължат да създават алтернативи, а не само да искат оставки. И гласът им ще отеква в скуоти и окупирани фабрики.

Докато тук е тихо, толкова е тихо навсякъде. Тишината на това място не ми помага да спя по-спокойно. Тишината често много ме плаши, затова вместо да спя, написах всичко това…