В популярното си есе „Медиите под контрол“ Ноам Чомски описва „по-разпространената концепция за демокрацията“, според която „хората трябва да бъдат държани настрана от управлението“, а „средствата за информация трябва да бъдат… под строг контрол“. Според него „големият успех“ на управляващата класа е налагането на тази „демокрация на зрителите“ вместо онази, която обикновено описват в учебниците.
Описанието, което е избрал Чомски, говори за ролята на медиите в налагането на тази „концепция за демокрацията“. Големите медийни корпорации (дори в малките мащаби на България) са на разположение на управляващата класа и се справяха доста добре… доскоро. Дори в нашите протести медиите вече не играят онази решаваща роля, която изигра Дарик радио, например, през зимата на 1997 г. Организацията на масовите прояви, от разпространяването на призива до отразяването на случилото се, вече тече в Интернет. Медиите волю-неволю изостават (понякога с часове) от събитията.
Още преди десетилетие Интернет беше заявил потенциала си да се превърне в качествено нова медийна среда. Всеки, който имаше нещо да каже, го правеше в Интернет. Различни групички създаваха „алтернативни“ медии, в които се разпространяваше информация, недостъпна в телевизионните канали. Едва с масовото разпространение на „социалните мрежи“ обаче Интернет се превърна в инструмент за мигновено организиране на масови протести.
Социалните мрежи не са феномен сами по себе си, те са отражение на съвременното общество в огледалото на новите технологии. „Алтернативната информация“ в социалните мрежи се разпространява от и сред същите хора, които преди десет години си разпращаха интернет-адреси по ICQ и обсъждаха по форуми международното положение. С нарастването на броя и отделяното време от потребителите, с разпространението на Интернет върху все по-широка социална база, интернет-общуването постепенно навлезе в сферата на междуличностното общуване. Това съвпадна с масовизирането на уличните протести, по-бързото им организиране, по-бързото им разпространение дори в световен мащаб. Изглежда, че по някакъв начин новите форми на комуникация успяват да преодолеят в някаква степен поне някои от ограниченията, необходими за поддържане на „демокрацията на зрителите“.
Големите медии „фабрикуват съгласие“ чрез две фалшиви представи – за „действителността“ и за „общественото мнение“. „Действителността“ е изобразявана такава, че да мотивира хората да приемат определени действия – поредното клане с тяхно участие или поредният АЕЦ в задния им двор. Повече боли обаче фалшифицирането на „общественото мнение“: „Тъй като хората са изолирани и объркани, те няма как да се организират или да изразят на глас чувствата си, нито пък има начин да разберат, че и други изпитват същите чувства… Нямаш начин да се събереш с други, които мислят като теб, за да си помогнете един на друг да се изразите гласно, остава ти единствено да се възприемаш като някакво изключение. Ето защо просто си стоиш настрана и не обръщаш внимание на нищо“.
Социалните мрежи пробиха този модел и преди всичко метода за фалшифициране на „общественото мнение“. В реалния свят хората се събират, общуват и „сприятеляват“ според общите си интереси. Пренесени във виртуалното пространство, където споделянето на информация става с няколко натискания на бутоните, тези общи интереси бързо изпъкват пред „общественото мнение“, фабрикувано от медиите. Методът за подмяна на действителността също е изправен пред нови предизвикателства – медиите вече са компрометирани като източник на достоверна информация, а информацията, получена от „приятел“, па бил той и виртуален, се приема с по-голямо доверие от информацията, разпространявана от платени непознати хора. Можем да очакваме, че с разпространението на Интернет сред все повече хора, предимно от по-потиснатите социални класи, на медиите ще става все по-трудно да поддържат „демокрацията на зрителите“ по начина, по който го правеха доскоро. Новите технологии премахват техническите препятствия пред реализирането на една „демокрация на участието“, в която всеки може да заяви позиция по който и да е въпрос за минимално време. Може би социалните мрежи са явлението, което най-добре е дало възможност да се почувства това.
Интернет-общуването обаче има своите слабости. Преди всичко, то също изкривява действителността. Възможността да подбират информацията дава възможност на хората да гледат само това, което искат да видят. Образът на фалшивото „обществено мнение“ е заместен с „общественото мнение“ на „приятелите“ в Мрежата, които са една много малка част от обществото. Същият принцип на самозаблуждение важи не само по отношение на „общественото мнение“, но и на обективната действителност. Практическата анонимност с Интернет стимулира безотговорността под всякакви форми – от съзнателното разпространяване на зловредна информация, до поемането на неизпълними обещания. Освен другото, това създава удобни възможности за информационно изолиране на отделните общности, което да обуслови разпалване на конфликти върху незначителни различия, например на етническа основа.
По-прикрит остава фактът, че огромната част от информацията, разпространявана в социалните мрежи, се създава от големите медии. Едната причина е, че медиите все още запазват много от влиянието си, включително и върху Интернет-потребителите. Другата – че други източници на информация практически няма. Въпреки наличието на технически средства за осъществяването им, начинанията за самоорганизирани доброволни медии се оказаха неудачни, или най-малкото изостанаха в развитието си. Все по-често ставаме свидетели как различни корпорации мобилизират хора да разпространяват удобна за тях информация срещу заплащане (имат си дори термин за това, наричат го „усилване на въздействието“). Затова, макар разпространението на информацията постепенно да се изплъзва от големите корпорации, източниците на информация си остават под техен контрол, дори когато тя е маскирана като „алтернативна“.
Разбира се, физическите ѝ носители са под контрола на правителствата. Законите, които да „регламентират“ все „по-добре“ разпространението на информацията са въпрос на време. Цялата инфраструктура на Мрежата, от разпределянето на Интернет-адресите до свързването между отделните жилища, е поверена на корпорации, отговарящи пред съответните правителствени институции. Те могат да се задействат винаги, когато „зрителите“ започнат да излизат от ролята си. Гугъл, Майкрософт и Фейсбук не се колебаят, когато трябва да окажат помощ на правителството. Интернет доставчиците записват всеки адрес, който посещаваме. Всеки е чувал за Сноудън и Асанж, защото потърсиха помощ от руските бандити, но малцина са чували за Арон Шварц, който се самоуби в затвора, или Ерик Маркес, който „спомагал за разпространяването на детска порнография“. Но дори да не е чувал за тях, всеки си има едно (че и две) наум, когато пише нещо „неудобно“ в Мрежата.
Освен естественият ефект от комбинацията между психиката на съвременните хора и модерните технологии, върху социалните мрежи се налагат и ефектите от съзнателните манипулации и от порязването на радикалните прояви чрез полицейски мерки. Едва ли тогава можем да се учудваме, че „конструктивността е с КПД под всякакви надежди, по-лесно се раждат там мероприятия с лозунги долу! и дай!“. Когато нещо започне в Интернет, то е много красиво. За съжаление, често ставаме свидетели как нещата приключват в Интернет.
Навремето казвахме, че революцията няма да бъде излъчена по телевизията. Днес смело можем да кажем, че революцията няма да се случи в Интернет. В Интернет обаче ще можем да прочетем за нея. Силата на социалните мрежи не е в информацията, която хората си споделят, а в това, че можем да се намерим във време, в което сме „експроприирани от нашите приятели чрез чергарството в гонитбата за „по-добри“ заплати“.
Вече сме свидетели на промяна в самата идеологическата парадигма, оправдаваща статуквото. Самата „демокрация“ изглежда ще бъде осъдена като „нефункционираща“, „неефективна“ и дори „разединяваща“, ако „демокрацията на зрителите“ слезе от дневния ред. На новите поколения, общуващи все повече виртуално и все по-малко очи в очи, се пробутват нови фалшиви отговори, според които „общественото мнение“ обезличава личността, а „обективната действителност“ не съществува. Онези, които не приемат личността им да бъде разкъсана, за да бъде примирена със статуквото, ще използват виртуалното общуване, за да намерят почва да израснат като хора. Ролята на социалните мрежи е подобна на ролята на събранията на гилдиите в средновековната община или на заводските халета в разцвета на индустриалната революция. В епохата на роботронната революция, когато ходим на работа, за да получаваме заплати, предизвикателството пред нас е да не чакаме от машините да ни извоюват възможността да бъдем хора.
Наблюдател