Защо употребата на химическо оръжие в Сирия предизвика толкова „възмущение“, гръмки закани за война?

С какво смъртта на 300 души от бойни отровни вещества току пробуди нечия съвест, след като безразборните убийства, изтезания и издевателства продължават вече две години и половина? От куршуми, снаряди и сатъри загинаха десетки хиляди, два-три пъти повече хора зарязаха домове и имущество, бягат, попадат в унизителните условия на бежански лагери, както и в затвори по волята на престараващи се бюрократи.

Гражданската война в Сирия започна през март 2011 г., чак сега ли световните лидери усетиха, че се случва нещо нередно? Чак сега ли им текна да „накажат виновниците за насилието“?

Що за цирк разиграха пратениците на ООН, уж да потвърдят достоверността на атаки с химически боеприпаси? Чакаха разрешение за проверки от обвинената за атаката страна? Защото в ООН не им гласували достатъчно правомощия? Какво представление продължават да разиграват със заявлението, че ще огласят доклада си след седмица или две?

Какво е това „наказание“, след като мераклиите да въдворяват ред изрично подчертаха – предстоящата военна операция не цели свалянето на режима на Башар Асад? Канят се да го порицаят що ли? И кои точно ще бъдат наказани на дело? Върху кого ще се изсипят разни видове „умни бомби“? Кой ще ги изсипе – НАТО взе да се дърпа, войнствена позиция заемат само САЩ и Франция? Сбъдна се прогнозата на вестник „Свободна мисъл“, че никой американски президент не се е отървал от водене на малка, медийно победоносна и корпоративно доходоносна война – натискат го да я започне. Рискуваме да предположим също, че управниците на НАТО ще се чувстват все по-плахи и несигурни в своите възможности така, както Англия се разколеба да участва в „наказването на Сирия“, въпреки гръмогласните си закани.

Но наистина ли планираните удари са насочени само срещу правителството в Дамаск? Не е ли дебел намек към Техеран, както и проверка докъде ще подаде Кремъл? Колко ще преглътне Пекин? Вместо война – само шумно дрънчене на оръжия?

Изобщо, какво знаем за тази тъмна Сирия?

Дамаск е смята за най-древната жива столица в света – всички останали са археологични изкопаеми. Сирия е близо два пъти по-голяма от България като площ, три пъти по-многобройна по население, но годни за живеене и стопанисване са ивиците земя около река Ефрат и по брега на Средиземно море. Четири века е била провинция на Османската империя, след Първата световна война се радва на няколко месеца политическа свобода, после регионът е поделен между Франция и Британия. Десетилетието на 1920-те години е белязано с бунтове срещу френското управление. В навечерието на Втората световна Париж обещава на сирийците независимост, после се отмята. Страната е арена на сражения между французи привърженици на дьо Гол и верните на прогерманското правителство на маршал Петен части. Сирия става суверенна страна чак през 1946 г.

Не започва добре – с погроми срещу евреи, с дълга поредица преврати, с включване във войни със съседи и в панарабски проекти като например просъществувалата три години Обединена арабска република под ръководството на Гамал Абдел Насър.

Надделяват, а после се занимават с вътрешнопартийни чистки същите панарабски националисти, ориентирани към модела на държавния социализъм – държавният сектор в икономиката е над 70%. При все извънредното положение от 1962 г. (изразено в повече пълномощия на полицията, отменено през април 2011 г. в опит да се умиротворят наченалите бунтове), в Сирия съществува заплащано от бюджета здравеопазване и образование, както и пенсионно осигуряване, за каквото у нас вече никой не мечтае. Обратно на панарабската си социалистическа идеология, ръководството на страната подкрепи Иран (персийци, шиити, ислямска република) във войната му с Ирак (араби, сунити, арабски социализъм). От 1970-те Сирия е верен съюзник на СССР, днес – на Русия, която е основен инвеститор, доставчик на оръжия, ползва част от пристанището Тартус като военноморска база.

Пак тогава, 1976-1982, в Сирия се води въоръжена борба на ислямистите от „Мюсюлмански братя“ против управляващата партия Баас (същата както в Ирак по времето на Садам Хусейн, в Либия на Кадафи, Египет на Насър). Предвид че Саудитската монархия, съюзник на САЩ, финансира значителна част от въоръжената опозиция, има основания да оприличим онези кървави събития с днешните.

Химическите аргументи за предстоящата (ако Барак Обама не се огъне) агресия са само повод – истинското мерене на органи е между по-големите държави. Както и да завърши то, на преден план са интересите на върхушките, докато за народите са отредени бежански лагери и братски гробове, в най-добрия случай – (уж „по-малкото зло“) – мирновременното теглило и мизерия.

Шаркан