Осемдесет дни протести – ще падне ли правителството? Няма да е прецедент. Едно правителство вече падна тази зима… два месеца, преди да му дойде времето да си отиде само. Както е тръгнало, това правителство ще изкара два месеца, без да забележи, че имало протести.
От едната страна са „масите“, „гневните“, „нетърпящите“. Онези с „визията“ и „мечтите“ за бъдещето. Тези хора са публични, умират да се снимат, редят децата си пред камерите с цветя в ръка. В безсилието си те често прекрачват закона, но тъй като упорито вярват в него, се свенят да го признаят дори пред себе си.
От другата страна стоят малцина „с хладен разум и чисти ръце“. Те не мечтаят, те употребяват. Те не търсят публичност, освен когато е необходимо. Те винаги са на страната на закона,… защото законът винаги е на тяхна страна.
Циркове, бунтове, медийни репортажи, болници и facebook статуси, подкрепа от целия свят… тия малцината винаги печелят.
„Сакън“, биха казали и от двете страни, „у нас гражданското общество спечели толкова много битки“. Аз също участвах във въпросните „битки“ и също „спечелих“. Но като хвърля поглед назад, „победата“ горчи.
През лятото на 2007 г., за да легализира поредния „ваканционен комплекс“, съдът отмени статута на природен парк на Странджа. Последваха първите незаконни протести в България след 1997 г. година. Най-големият от тях събра всичко около 2000 души. С времето успяха да ги „узаконят“, но протестът беше качествено нов – организиран буквално за часове, въпреки закона, без представители. И спечели – Странджа пак стана природен парк. След пет години на собственика на „скандалния ваканционен комплекс“ „Златна перла“ му се наложи да премахне 5 (словом: пет) от вилните сгради в комплекса.
През януари 2012 целият свят се навдигна срещу ACTA – търговско споразумение, което задължава страните да приемат определени закони за контролиране на интелектуалните права. „Многохилядният протест“ в София и още 18 града отново спечели – министърът заяви, че ще изчака решението на Европейския парламент. Преди дни стана ясно, че за пореден път притежателите на интелектуални права се канят да съдят електронната библиотека chitanka.info – без да чакат решението на Европейския парламент.
През февруари тази година протестът спечели за пореден път – изборите дойдоха два месеца по-рано, а цената на тока падна с 5%. С нетърпение чакам да видя сметките от идващата зима.
Практически всеки гражданин може да протестира срещу всичко. Хубаво е. Аз също съм един от хората, които го правят. Но резултатът упорито клони към нула.
„Спряхме“ шистовия газ, ГМО, ACTA, ГЕРБ, Пеевски. Междувременно бедните обедняха, богатите забогатяха. Страната продължава да тъне в мизерия. В края на краищата спечелиха тези, които са доволни от статуквото.
Протестите, масовите събирания са удобно оръжие за властта – винаги можеш да си платиш, за да ти организират „гражданско недоволство“, винаги можеш да мобилизираш младежите, ако имаш на разположение телевизия и обиграни манипулатори. Ако си обикновен човек обаче, това не е твоята игра. Усилията на стотици и хилядни безименни хора в продължение на години могат да бъдат хвърлени на улицата, милиони граждани може да крачат рамо до рамо, без това да предизвика ни най-малка реакция. Единственият сигурен ефект е укротяването на протестиращите и успокояването на съвестта им с мисълта, че са направили каквото могат.
Може би трябваше да се поучим от протестите срещу войната в Ирак. Антивоенното движение не бе имало подобна изява от 70-те години на миналия век. Буквално милиони хора излязоха като един на улицата в Лондон и Ню Йорк. Според изследователите в първите месеци на войната около 36 милиона души, предимно в Западна Европа, са протестирали. Най-голямата полза беше… идването на Обама на власт.
Ако искаме смяна на правителството, ако имаме предпочитания кой и как да ни язди, си заслужава да протестираме. Протестите сменят правителства – у нас, в Египет, Тунис, Украйна и къде ли още не.
Но ако искаме нещо друго? Ако говорим за „революция“, „смяна на системата“, „борба срещу олигархията“? Къде е имало „протест“, който е постигнал нещо подобно?
Технологията на това, което днес наричаме „протест“, не позволява подобни промени. Ще спестя доказателството, опитът от последните години го доказва. Спечелиха хората, които са добре облечени, нахранени и могат да си плащат сметките – поправиха дребни грешки на властта и си повярваха, че струват нещо. Какво спечелиха онези, които не могат да си плащат сметките? Нищо.
Протестът не може да бъде тяхно оръжие. Те имат други оръжия.
Властта е най-слаба там, където се пази най-много. Преследванията на Манинг, Асанж и Сноудън са само симптом за слабостта ѝ върху контрола на информацията. Законите не смогват да настигнат развитието на технологиите. Дори в България милионите, които се наливат в ефирни телевизии и безплатни вестници, са показателни за значението, което придобива контролът над информацията в съвременното общество.
Друго слабо място е законът. Никога в човешката история властта не е била толкова всепроникваща в ежедневието на хората, колкото днес… и никога не е била по-нереална. Не можем да си представим живота без държава, но всички сме недоволни от нея – или не си върши работата, или прекалено много се намесва, или… просто не е нормална. Няма възможен модел за властта, приемлив за мнозинството граждани. Държавата се крепи единствено на вярата в нуждата от нея. Всеки публичен акт на неподчинение е удар под кръста ѝ.
Расте броят на законите и правилата, но намалява процентът на осъдените. Все по-малко неща са законни, но все повече усилия се полага те да бъдат узаконени. Всеки опит за съпротива, всяко неконтролирано действие трябва да бъде укротено, канализирано и асимилирано. Защото неподчинението е опасно. Неподчинението сваля маската. Една самоорганизирана селска милиция срещу бандите, прикривани от полицията; един неразрешен протест срещу мошениците, пишещи законите; една забранена цигара с марихуана срещу полицаи, спокойно гледащи пияния си министър да пикае във фонтаните – маските падат. Затова всяко неподчинение неподлежащо на контрол бива смачквано безкомпромисно.
Повече за пукнатините в системата говори Невидимият комитет в брошурата си „Идващият бунт“. Да хвърлим поглед към възможната тактика на революцията. В пещерите на Афганистан няколко диви селяни десетилетия се опъват на двете най-велики империи на нашето време. Без да правят „масови прояви“, без да ходят на „преговори“ и да избират „по-малкото зло“. Удрят там, където врагът е слаб; така, както умеят.
Няколко снайперисти могат да задържат цял полк в подходяща местност. Няколко хакери могат да изпортят Пентагона в Интернет. Един продавач на сергия може да разклати правителствата от Мароко до Индонезия.
От нас се иска да удряме там, където властта е слаба; така, както можем. Точно, здраво, организирано. От това няма да падне правителство, но едни ще научат, че по-лесно се живее, други – че законът не е толкова страшен. И когато дойде време не за протести, а за революция, те няма да питат за разрешение. •
Златко