Кампанията против бежанците от Сирия започна дълго преди те да започнат да пристигат – така един от пожарите, станали традиционни за летните месеци, беше обяснен от журналистите с версията, че „нелегални емигранти запалили огън, за да привлекат вниманието на гранична полиция“. Ако тази новина е вярна, отговорни за пожара са обаче ченгетата, които не са загасили огъня, а просто са натоварили „незаконните лица“, за да ги откарат в „бежански център“, условията в който не би понесло днешното поколение български пандизчии.

После медиите подхващаха изказвания на различни чиновници, политици и просто персонажи с възпалено чувство за собствена значимост – и потекоха плашилки от рода:    бежанците носят болести, с бежанците в „скъпата родина“ проникват терористи, бежанците са цяла ВЪЛНА, която ще ни помете, ще остави децата ни гладни, а нас, баш българите, безработни и бездомни.

Фантастичното цунами от сирийци наистина заля речите на медийните любимци.    Две хиляди души пристигнаха – и настана писък за помощ към ЕС, политически агиткаджии хукнаха да „затварят границите“. Две хиляди души, хайде нека са три,    нека даже пет.    Толкова ежедневно влизаха в Турция, а оскъдната откъм петрол и дори питейна вода Йордания вече е приютила    стотици хиляди – в домовете си, без да хленчи за външна помощ, но оттам не се чува за бунтове заради глад и унизителни битовизми, както у нас.

Медиите не можаха да подминат тези факти, но ги гарнираха със заглавия за повишена престъпност около „центровете за настаняване“. Наистина,    кошмарна престъпност – сирийците крадат вафли и бисквити от близките магазинчета, колкото да залъжат глада си. Срещат помощ от свои сънародници, вече отседнали в България, търсят работа, някои намират и си я вършат, например дипломиран лекар не се оплаква, че учи занаята в ковачница.    Няма място! – креснаха националистическите лидери и клакьори.    Няма ли? В страна, в която има стотици напълно изоставени села? Ами бивши казарми? Желание и състрадание няма, ето това е липсата. Тя обаче е оскъдна не само към чужденците – помежду си притежателите на българско поданство се ядат като кучета от различни глутници – колкото по-ниско в социалната пирамида, толкова по-настървено – за дребен имот, за промоция в евтините супермаркети, на площада по „протести“. А как през това време се чувстват нашите „елити“? Чудесно. Може да се боричкат, но око не си вадят като пенсионерки на опашка за преоценени стоки.

Воплите на нашенските „патриотично и загрижено за националните интереси“ граждани, че „късаме залъка от децата си заради бежанците“ са чисто и просто дебелоочие, при това двойно. Първо, и без сирийците у нас българските деца гладуват, хранят ги с бой по сиропиталища. Отказват им покриване на сметки за лечение, помощи за училище, но почти навсякъде успяха да набутат „свободно избираем предмет“ вероучение в даскалото. А „загрижените“ се загрижват чак сега! И второ: същите „патриотични граждани“ с какви очи прославят високите морални качества на българина, след като рипат срещу това да се помогне на изпаднали в беда? Къде го прочутото трудолюбие на българите? Поощрява се лесното печелене на пари, без значение как – и липсва производство, което да нахрани същите български деца, че и да остане за прогонени от война чужди. Остана само идиотската фраза „залудо работи, залудо не стой“, много обичана от работодатели, безропотно и търпеливо следвана от високоморалните и горди обикновени българи, например работниците от вагоноремонтния завод в Карлово, те точно това правят – работят залудо, без да им плащат заработеното. Морално ли е да търпи човек такива гаври? Гордо ли е? А да откаже да подаде ръка да помогне някому – и то ли е морално? Обричаме собствените си тежкоболни на смърт, като позволяваме чиновници да жонглират с цени на лекарства и „клинични пътеки“ от каса, в която ни задължават да внасяме пари – и това ли го причини „вълната“ бягащи от клането сирийци?

Банките кредитори всеки месец се изхитряват да оскубят длъжниците си    със 100 до 600 лева над договорните вноски – нима банкерите в България са сирийци, че и бежанци? Застрелването на един от банковите чиновници е „чудовищно престъпление“, а тяхната роля в подлудяването на стрелеца да посегне към пистолета какво е? Одраното от банките би стигнало за децата – и нашите, и бежанските. Захранването на държавния апарат с данъци, грабителите местни и висши мутри – не са ли те причината да няма за българските деца? Сирийски бежанци ли са катаджиите, дето сега уж ще ги „дисциплинират“? НЕК? Топлофикация? Многобройните паразити с привилегии от обръчи и кръгове?

Колкото до терористите – у нас те нямат нужда да влизат по мизерния начин. Те си идват по покана на българските институции. Голямата врява покрай „химическите атаки“ в Дамаск приключи със споразумения на световните големци, чиито действия винаги са по-мащабни и по-смъртоносни от деянията на коя да е било набедена, било наистина терористична организация. И ето че проблемът се реши! Гражданската война в Сирия става все по-свирепа, но за международната общественост всичко е наред, нека правителствените войски и ислямистките бунтовници избиват колкото им душа иска народ, колкото наличните средства за унищожение им позволяват, стига да не е с „неконвенционални“. Така позицията на световните управници, но и на местните бек вокалисти от всички социални равнища, не може да се нарече другояче, освен лицемерие, дребнавост и тъпашки егоизъм.

С такава народопсихология далеч надали ще стигнем. Но в същата народопсихология съществуват отделни проблясъци, които поддържат надеждата жива. Например поговорката „   дава не който има, а който иска“. Надеждата в тези думи се крие в решимостта да дадем не на тези, които вече имат и които имането си го смъкват от гърба, потта и кръвта ни, а на онези, които се намират в неотложна нужда. Ние самите сме в такава. Да дадем тогава на себе си! Да дадем и на бежанците, защото, помислете,    с какво се различаваме от тях? Само по това, че още не сме хукнали, поне не всички,    не че няма от какво, милион и половина вече офейкаха.    Пък и защо    ние трябва да бягаме? Сирийците се спасяват от своите официални и неформални мутри. Да се поучим от тях – и да накараме мутрите да побягнат. И тогава, за тях,    за бягащите мутри, е редно да отсечем    „Няма място!“

Шаркан