Ще пиша в първо лице. И единствено число.

Едната причина е, че въпросът е личен. Когато си „ляв“, няма „академични“ или „принципни“ въпроси, няма „бизнес“ – всичко е лично.

Втората причина е, че не претендирам да нося някаква универсална или общочовешка истина. Не съм се нагълтал с философи, течения и познания, за да търся топлата вода. Не предлагам „идеология, със своя догма“ и „правилен път“ към едно ново общество. Предлагам само своята позиция, която, надявам се, да даде на хората както „отвън“ така и вътре в „безвластническото движение“ представа за причините, стоящи зад разликите в делата ни. Разбира се, бих се радвал ако повече хора намерят своята в моята истина.

Поисках от някого да обоснове критиката си относно позицията на ФАБ за „извънкласовите идентичности“. В отговор получих текста „ЗА Прайда и ОТВЪД“, който можете да намерите в блога levimisli.wordpress.com.

Безвъпросните

Прочетох го няколко пъти, много внимателно. И трябва да кажа, че с критиката към патриархалното общество, съм общо взето съгласен. Но искам да подчертая нещо.

Онова, което нарекох „критика“ е по-скоро „описание“. Разбира се, че „…за да се поддържа патриархалното господство е нужно мъжете да доминират жените, да ги експлоатират и репресират, дори чрез насилие“. Много (често неосъзнати) привърженици на социалния дарвинизъм биха приели (и приемат, и стотици, че и хиляди години са приемали) това. И си вярват, че то е здравословно и за двата пола. Понякога страдащите от определен проблем са най-силните му защитници (причините за това оставяме на психолозите). Ако някой иска да се удави, имаме ли право да го вържем на сушата?

Не, въпросът не е глупав, след малко ще стане ясно защо.

Второто, което искам да подчертая. Безспорно „хомосексуални контакти съществуват при най-различни видове животни, а при хората са съществували и ще съществуват, независимо дали доминиращата идеологическа рамка може да го приеме или не.“ Аз не разбирам и не харесвам това. Но приемам правото на хората да живеят живота си както те го разбират и нямам претенции да решавам кое е „нормално“ за тях. По същият начин не искам някой да има претенции кое трябва да бъде „нормално“ за мен и кое трябва да ми харесва.

Толкоз за безспорните работи. По-нататък започват спорните.

Спорните

„От либертарно лява гледна точка…“ WTF?!! Тук авторът губи не само 95% от четящите български език, губи и мен. Аз не знам какво е „либертарно лява гледна точка“. Не съм посещавал съответните курсове, където хората са си определили за себе си кое е ляво и дясно, кое е либертарно и авторитарно, и си го обясняват помежду си и си вярват. „Либертарно лявата гледна точка“ се сблъсква с мен, защото моите принципи и разбирания за света са ме наредили покрай хора, които някой определя като „либертарно леви“. Но тя не ме интересува, защото не съществува. Интересуват ме хората, с които съм застанал рамо до рамо, за да върша нещо, което намирам за правилно.

Та, перифразирам си аз наум, от гледната точка на тези хора, „класовата принадлежност и категории не представляват точна картина нито на актьорите в социалните отношения, нито на изходните точки за анализ на йерархичната и потисническа система, в която живеем.“ Хубаво би било да видя тук какво точно се има предвид под „класи“, но поради липса на авторова дефиниция и на академичен контекст, ще ползвам дефиницията на Уикипедия: „Социалната класа е относително устойчива група от хора в обществото със сходни характеристики в икономически и културен план, тоест отнасящи се до характер на труда, равнище на доходи, имотно състояние, начин на живот, отношение към властта, ценностни ориентации и др. “ Приемам, че авторът има предвид именно икономическите и политическите характеристики на класата, защото ако ги оставим настрана, можем да кажем, че жените или гейовете заприличват на класа – с общи ценностни ориентации и начин на живот. Към подобни групи (но не класи) „капиталистическото патриархално общество“ прилагало „репресия“ и „социална стигма“. Може би поради липсата на академичен контекст приемам тези думи твърде директно, но „репресия“ се прилага от властта (т.е. малцинството държащо монопола над насилието), а „социална стигма“ от страна на мнозинството.

Само че, доколкото познавам „капиталистическото патриархално общество“, „репресията“ в подобни случаи се прилага обикновено икономически (чрез уволнения, такси, собственически отношения и др.) или по-рядко политически (например затвор), което автоматически превръща репресираните в класа по горната дефиниция. Казано с думи прости, ако си хамалин-гей и те „репресират“, боли повече, отколкото ако си милионер или член на Политбюро.

„Социалната стигма“ разбира се е лошо нещо. Не пасва на моите принципи. Но, доколкото тя се ограничава „силно обществено неодобрение“ (пак Уикипедия), „йерархичната и потисническа система“ не я налага директно. Потисничеството на капитализма влияе на морала на обществото. Но самата стигма е качествено различна от потисничеството на малцинството над мнозинството, характерно за капитализма.

Потисничество ли е да не харесваш някого и да не криеш това? А потисничество ли е да те потискат да не го правиш?

Не, въпросът не е глупав, след малко ще стане ясно защо.

„Неслучайно големите социални движения, които разтърсиха света в последните години, имат сложна полова, социална и етническа структура…“ Ако правилно припознавам „големите социални движения от последните години“, бих казал, че те не разтърсиха нищо друго, освен дупетата на „левите либертарианци“ по света. Но по-важното е, че едва ли имаха по-сложна „полова, социална и етническа“ структура от самото общество. Не искам да споря с неясни аргументи, само ще попитам: наистина ли?

Против правата и отвъд

„Това да нямаш равни права с другите в едно общество е форма на потисничество.“ Безспорно!

Но „правата“ са форма на потисничество сами по себе си. Да се върнем на глупавите въпроси от по-горе! Потисничество ли е да заплашват някого с уволнение, глоба, затвор, защото говорел неправилно? Потисничество ли е да налагаш закони (прилагани с репресивния апарат на държавата) на общество, което (по собствените ти думи) не ги приема? Не се залъгвайте – както не можеш да използваш атомната бомба, за да садиш цветя, така не можеш да използваш полицейските палки, за да направиш хората ангели. Да се бориш да заместиш една форма на потисничество с друга не е „ляво“ или „дясно“, а е тъпо.

Ема Голдман (явно още един човек с „либертарно лява гледна точка“) може и да е казала „Искането на равни права във всеки аспект от живота е оправдано и справедливо; но, в крайна сметка най-жизненоважно е правото да обичаш и да бъдеш обичан”, но не ми звучи като да е искала да ѝ запишат това в конституцията. Нека спрем да си играем на думи, и да погледнем истината в очите!

Да се борим за „права“ значи да молим властта да ни обещае нещо и после пак да ѝ се молим да си спазва обещанието. На пръв поглед изглежда, че това работи. Властта наистина често „спазва правата“ на хората. Точно както овчарите „спазват правата“ на овцете – хранят ги, пазят ги от вълците, после ги стрижат, доят и колят само тези, които дават най-малко мляко.

Има нещо такова, че „да се бориш за права е първата стъпка към борбата за свобода и по-справедлив свят“. Но не „защото върви в посока на осъзнаване на потисничеството, несправедливостта и неравенството“. Борбата за права в различните ѝ „неправителствени“ въплъщения, върви в една единствена посока – увековечаване на робството. Не би могло да бъде иначе, като се има предвид кой поръчва музиката.

Нормално е всеки, който иска да промени нещо, да тръгне по този път – той е лесен, утъпкан и трудно се вижда накъде води. Но не е нормално да тъпчеш по него няколко години и да продължаваш да си затваряш очите накъде тикаш стадото, само защото край теб има млади и красиви хора, изпълнени с добри намерения. Нормално е да си дадеш сметка, че продаваш младостта и ентусиазма си за пари. Но не е нормално да си „анархист“ (извинете, по-точно „либертарен радикален ляв“), който „се бори за права“.

И последно, аз не съм солидарен с моите ЛГБТ приятели, защото нямам ЛГБТ приятели. Нито пък съм солидарен с ЛГБТ приятелите на „Леви мисли за десни дни“, защото не ги познавам. Но искам един ден всички хора да могат да живеят живота си свободно и никой да не търси сметка на никого за неща, които не му влизат в работата.

Но това няма да стане сред хора, чийто живот се определя от правото да направиш аборт, да сключиш брак или да си вземеш хляб от магазина.

Златко