Зрителят намира виновник за проблемите си и се чувства част от онези с милионите в банките – и светът на всеки обедняващ тарикат си идва на мястото.

Повече от две години от другата страна на Турция тече гражданска война. Загиналите са повече от 100 000 души. Близо 80 000 от тях са невъоръжени, повече от 6000 са деца.

От 22 000 000 сирийци, 6 000 000 са напуснали домовете си, от тях 500 000 са избягали в Ливан (страна с 4 800 000 население) и още толкова – в Йордания (6 000 000 население). Още близо половин милион са в Турция.

Към нашата страна са се запътили, ако може да се вярва на „анализите“ на правителството, не повече от 10 000 души. В една уважаваща себе си страна, която претендира, че изхранва близо 3 000 000 безработни, деца и пенсионери (без да включваме „работещите“ като журналисти, полицаи и… политици), 10 000 нови гърла не би трябвало да се забележат. Но в действителност само телевизионното (да не говорим за парламентарното) време, похарчено покрай тези хора (засега по-малко от 5000 души, повечето от които жени и деца), струва повече от храната и подслона, който търсят тук.

Всеки има причини да се оплаква от неканените гости. Политиците, разпределящи държавната софра, вече са нахранили големите акули, прежалили са трохите за стадото, и тъкмо тогава им се натрисат разни жени и деца, за които също трябва да търсят трохи. Разбира се, и дума не може да става да бръкнат в джоба си още веднъж – нали и те трябва да живеят „като хора“. Затова пропищяха по всички медии, че не им излиза сметката и че батковците от Запад трябва да им платят, за да им сърба някой попарата.

На журналистите темата им дойде много добре, тъй като трябва да занимават хората с нещо, а е някак си не върви непрекъснато да залъгваш глада им с опаковките от бонбоните на богатите. По-ефектно е да намериш някой, който заплашва да загрози картинката, защото е по-беден и по-мизерен. Така зрителят хем се сеща, че още не е останал на улицата, хем намира виновник за проблемите си, хем се чувства част от онези с милионите в банките, които също са „заплашени“ – и светът на всеки обедняващ тарикат си идва на мястото.

Разбира се, най-много причини да пищят имат „вождовете на нацията“. За техният бизнес идването на бедняци отвън е като дъжда за земеделеца. Сега му е времето да орат и сеят, да плюят по чужденците и да плашат избирателите с тях, после ще жънат гласове като дойдат изборите.

Усърдно се трудят и в „неправителствените“ организации по проблемите на бежанците. Пишат проекти, оправдават разходи, събират дарения. И преди всичко, обясняват колко голям проблем има (иначе би трябвало да си признаят, че държавата вони и да я подпалят).

С дружни усилия телевизионните актьори успяват да представят на зрителя апокалипсиса, който идва с няколко хиляди бежанци от Сирия (една трета от които, между другото, деца под 10 години). И някои зрители, обикновено такива, които не стоят гладни, дори правят дарения за бежанците, за да се почувстват част от „международната солидарност“. Повечето обаче скърцат зъби и попържат: „Защо трябва държавата да се грижи за някакви чужденци, когато ние живеем мизерно?“

Въпросът звучи логично. „Нашата“ държава твърди, че харчи след всеки бежанец по 1100 лева средно. В същото време отпуска на пенсионерите по 200-300 лева, а на децата – по 35 лева месечно.

Само че пенсионерите имат някаква собственост, знаят езика, имат познати, често си изкарват допълнителни доходи, повечето от тях са подпомагани от децата си и преди всичко друго – животът им си тече както е зададен по рождение и те нямат намерение да „внасят разнообразие“ в обществото. Значи 200-300 лева са им достатъчни. Децата пък никой не ги брои – който ги е правил, да му мисли. Като пораснат, ще дойде тяхното време да хранят държавата.

Вместо да се оплакваме, че държавата дава за „чуждите“ бежанци повече пари, отколкото за „своите“ и да се цупим на политиците, че не ни обичат, по-добре да направим така, че парите да си стоят в нас и въобще да не стигат до държавата. Тогава ще можем сами да посрещаме неканените гости, и то с нещо повече от хляб и сол.

Няма да сме първите. Йорданците, които не живеят от петрол, трудно намират дори вода, приемат бежанците в собствените си домове. Едва след като успяха да приютят 300 000 души, се наложи държавата да търси място за останалите. Построеният лагер за 100 000 вече е пълен и в момента се строи нов. Само една кратка бележка за икономистите – БВП на Йордания на глава от населението е почти двойно по-нисък от този на България.

В същото време богатите държави, уж загрижени за „сирийската криза“, не правят нищо по въпроса за милионите бездомни и гладуващи хора. Сирийците пътуват хиляди километри, за да подслонят глава, докато в Ирландия рушат новопостроени празни квартали. Граничарите от Йордания, Турция и Ливан делят дажбите си със сирийските деца, докато всяко второ парче пица в САЩ се изхвърля. Единственият въпрос, който демократичните сили предъвкват, с който занимават и нас – обикновените телезрители, е „Кой изпусна газа?“ След като 100 000 души, половината от тях невоюващи с никого, бяха разстрелвани от наказателни отряди, разкъсвани от бомби, заколвани по жилищата си, „международна общност“ най-накрая се събуди и запита: „Кой пръдна?“

Наблюдател