Само с наблюдения на българската действителност от последната година някой би могъл да напише учебно помагало за всеки амбициозен властник – „Как да накараме един мизерстващ народ да не търси причините за състоянието си”. От лятото насам едни хора ни обясняват, че животът ни ще стане песен, ако някой благоволи да отговори на риторичния въпрос „кой предложи Пеевски”. Едни други хора пък ни занимават с още по-съществени въпроси като вилата на пионката-президент или свещеното право на пушачите да овоняват околните. През последните седмици пък дойде на мода защитата на татковината от пълчищата чуждестранни натрапници – от една страна страна няколкото хиляди гладни, бягащи от войната сирийци, а от друга – леко илюзорните, но много алчни чужди латифундисти, точещи лиги по нивите на дядовците ни.
В последната вълна не само се включиха много групи и индивиди, иначе претендиращи да се борят срещу несправедливата действителност в името нa онеправданите, но и даде възможност на родните политици да отбележат по някоя популистка точка с един напълно безсмислен акт – удължаването на мораториума върху продажбата на земя на чужденци.
Едни с овчи ентусиазъм празнуват победата срещу ордите ориенталски инвеститори, искащи да орат пустеещите ни земеделски земи. Упорито се цитират инфантилните разсъждения на някакъв съдия от 2004 г., според когото земята ни е свещена, благословена, завещана ни отпреди 13 века, и безспорно най-плодородната на вселената, а подмолните ни съседи само чакат да променят държавните граници чрез покупка на бустани. Други, основно обичайни рупори на либерализма, използваха ситуацията за да обяснят за пореден път колко е тъп и назадничав народа, и да драматизират за погребването на европейските ценности и норми.
Самият факт, че навлеците в Парламента така ентусиазирано и единодушно се включиха в тази пародия обаче е показателно, че има нещо гнило, а ако изобщо някой има полза, това няма да е обществото. Истината е, че мораториумът ще има същият ефект върху европейските норми, какъвто и върху пазара на земя, а именно – никакъв. Първо, ако Сидеров не успее да убеди останалите 27 членки на ЕС да променят европейското законодателство, то мораториума е чисто и просто нищожен. Пък както знаем, Волен и компания не могат дори да излобират за сметката си в брюкселска кръчма.
Второ и основно, както всяко произведение на родното законодателство, и този мораториум е направен с достатъчно дупки, за да представлява врата в полето. Чуждестранните инвеститори и сега могат да изкупуват земеделска земя по същия начин, по който биха го правели и при липсата на каквито и да е забрани – като регистрират фирма, или пък ако купят акции в някой от земеделските фондове на борсата.
Рехавата забрана в крайна сметка засяга само физически лица, граждани на ЕС. Ако изобщо пречи на някого да си купи нива у нас, то този някой е британския пенсионер бай Джон Смит, който е решил да си харчи пенсията в някое пустеещо българско село. Освен ако не си направи труд да попита някой адвокат или нотариус, който ще му обясни, че може да е собственик на земята, ако я е получил като дарение – демек, ако плати на съседа си бай Иван в брой и се разберат за врътката.
Срещу по-едри инвеститори земята ни има далеч по-ефективни щитове – нейната раздробеност, разрушената инфраструктура за напояване, и най-вече корупционния хаос в общинската и държавна администрация, от който могат да извлекат полза само местните дерибеи. Точно родните мутри и агро-олигарси са тези, които имат най-голям интерес статуквото да се запази. Така тези герои, като например пословичните зърнарски босове, ще могат да продължат да изкупуват земи на безценица или просто да ги ползват срещу символични аренди. На всичко отгоре ще продължат да получават субсидии, които в крайна сметка пак идват от нашия джоб.
Сред основно налудните аргументи за запазване на ограниченията се чуха и някои, които на пръв поглед изглеждат почти смислени. Например това, че първо стандарта ни на живот трябва да се доближи до европейския, за да можем да си купуваме люксембурски ниви, докато те купуват нашите. След реституцията обаче земята стана собственост на хиляди дребни собственици, които нито могат да я обработват, нито да я продадат на прилична цена. Ако на Запад собствеността на имот или жилище е лукс, то тук е норма, но не осигурява почти никаква стойност. Точно поскъпването на цените би помогнало на голяма част от българите да станат малко по-богати, поне номинално. Поради изброените горе причини обаче либерализацията на пазара сама по себе си няма как да има такъв ефект, така че аргументите и на двете страни в този спор издишат. В крайна сметка нито нещо е спечелено, нито нещо е загубено от цялата история, но пък вниманието на хората отново бе отвлечено. Поредната буря в чаша вода – ще вилнее още известно време, след което ще ни поднесат друга.