Загрижени за българския народ, национално-отговорните политици настръхнаха за пореден път – от следващата година гражданите на други държави ще могат да станат горди собственици на „изконни“ български земеделски земи. Истерията плъзна и сред национално отговорните (и по-късно – след недотам национално отговорните) граждани. „Само земята не бяха ни взели, и на нея хвърлиха око!“. Текнаха и глупости как турците щели да изкупят земята по границата и после да я вкарат в Турция (сигурно като преместят граничните табели). Странно, но никой не заплаши, че Сорос ще ни купи земята и американците ще ни заробят…

Нито американците, нито дори турците имат намерение да ни заробват. Турски фирми и бизнесмени от години правят „добър бизнес“ в българското земеделие чрез подставени фирми и лица, де-факто много от тях притежават земя по един или друг начин. Опасността от закупуване на земя в големи количества идва най-вече от световните играчи, търгуващи със земеделските земи – огромни инвестиционни фондове, собственост предимно на китайски и арабски мутри (пардон, бизнесмени), пред които нашите местни… бизнесмени са като дете с пръчка пред американски пехотинец. Затова правителството гледа да си ги опази. Но „децата“ бързо си учат уроците.

Земеделският министър Димитър Греков вече предложи да се опази забраната за покупка на земеделска земя от чужденци за още 7 години. Петдесетина „протестиращи“ пред министерството му поискаха същото. Във Facebook непрекъснато излизат нови и нови призиви да се забрани закупуването на земя от чужденци.

Но никой не призовава хората да не продават земята си на българи. Всъщност, все по-малко от тях все още я притежават. Въпреки че доходите от рентиерство всяка година скачат, малко по малко дребните собственици продават земята си. Всеки си има причини – ту наследниците не могли да я разделят, ту на някого му потрябвали спешно пари, ту ги притиснали с „полупазарни“ аргументи. И почти винаги купувачите са големи фирми, специализирани във въртенето на пари с помощта на държавата. Навлизането на нови играчи на пазара на земеделска земя би могло само да повиши цените – в полза на дребните собственици и в ущърб на едрите търговци. Затова в правителството си правят устата за продължаване на забраните, а протестиращите призовават „да се обособи таван от 30 дка върху собствеността на физически лица“ (което би принудило обикновените хора, собственици на земеделски земи, да продадат една немалка част на „юридически лица“ още преди на пазара да навлязат „чуждестранните инвеститори“).

Земята така или иначе ще бъде продадена. Чрез субсидии и държавен контрол богатите правителства в ЕС поддържат малките ферми с по няколкостотин декара собствена земя, за да гарантират социалното спокойствие в собственият си двор. Но нямат причини да поддържат тукашните ферми в същия размер, а „нашето“ правителство няма нито средствата, нито свободата да го прави. Пазарът постепенно ще изхвърля по-малките фермери, а заедно с тях и по-дребните собственици на земя – когато в едно землище работят 2-3 фирми, картелът се договаря точно за един ден. Със или без външни инвеститори, земята ще стане собственост на тези, които ще продават плодовете ѝ.
В световен мащаб „правителства, агро-индустриални корпорации и частни инвеститори изкупуват плодоробна земя в бедните страни“. Стотици милиони декари всяка година сменят собственика си, някои от новите собственици купуват милиони декари годишно. Борбата на „нашите“ мутри е да останат на пазара поне в рамките на България. Разбира се, не биха имали нищо против самите те да купят земя в Турция или Гърция, стига да е на прилична цена и наоколо да се намира евтина работна ръка.

Изборът на онези от дребните собственици, които все още не са продали земята си, не е „да продадат или не“ – все някога те така или иначе ще го направят. Изборът е „да имат ли възможност да избират на кого да я продадат, или не“. И много от тях упорито защитават втория вариант.

Донейде страхът от чуждите господари е оправдан – нашите поне си ги знаем. Но трябва да гледаме трезво на бъдещето. Земята, както и останалите „средства за производство“, никога повече няма да бъде наша. Малко по малко ще стане собственост на мутрите – български или чуждестранни. А ние ще плащаме скъпо и прескъпо за плодовете ѝ. Единственото, което може да спре този процес, е премахването на собствеността върху земята и разпределянето на плодовете ѝ според нуждите на хората. Докато не го сторим, едни от нас ще работят, други ще гладуват, а трети ще печелят от това. И от това, че говорят езика ни, ще ни става само по-тъжно.

Наблюдател