На 11 септември се навърши един „юбилей“ – 40 години от военния преврат в Чили. През всичките години на „прехода“ (от трън та на глог) неведнъж звучаха думите „един Пиночет ни трябва!“ – по улици, по кръчми, по вестникарски статии, радио и телевизионни предавания.

Щом толкова трябваше, защо огромна част от медиите подминаха събитието като бърз влак? Поне да поплачат за идола си!

Припомнете си какво точно направи Пиночет – ами установи все още модния днес т. нар. „неолиберален модел“ с неговите лъскави макроикономически показатели и мизерия на битово равнище за повечето граждани, драстично социално разслоение, приватизация, грабеж, корупция, терор, внушителна вълна политически и икономически емигранти. Специално за тези, които не виждат приликите – у нас в България нямаше стадиони, пълни с арестанти, обаче тяхната роля изпълниха (и продължават да изпълняват) болниците, старческите домове, сиропиталищата. Вместо армия, „ред и спокойствие“ наложиха мутрите (повече на брой от българската днешна войска и цялата полиция взети заедно; наливаните в банки и партии бюджетни пари служеха и за организиране на охранителни фирми, за контрол над агитки и тяхното насочване). Накрая даже си имахме и върховен бащица премиер-министър генерал-лейтенант доктор хонорис кауза, нявгашен бодигард на Баш Бащицата, комуто още паметници вдигат по случай 9.IХ.44. Макроикономически се водехме едва ли не в първата световна десетка, пенсионерите ровеха в кофите, млади и още здрави стари хукнаха на гурбет без желание за завръщане. Извърши се реституция на едрата градска собственост, „завърнатите“ селскостопански земи отидоха у днешните латифундисти или още са предмет на разпри всред роднини. Предприятия бяха приватизирани (при съмнително непрозрачна процедура, търговете печелят близките до управляващата хунта, пардон, партия, фирми), съсипани и разпродадени на скрап. За корупцията само фактите заемат цяла книга. Нямаме хунта, но имаме политическа класа, която само си сменя партийните ръкавици, за да ни изнесе представление на куклен театър. Икона и покровител са ни САЩ (с вариант ЕС, някои се прехласват по Путинова Русия) – покровители и на Пиночетовия режим, които даже и да милеят за „демократичните ценности“, което е много спорно, във външната си политика смазваха и смазват всяка демокрация, която нарушава класовите интереси на управляващите в Америка.

Чисти факти за Чили при Пиночет, ако видите прилики с нещо познато, не се стряскайте:

• през първите години на хунтата бюрократичният апарат нараства с 18%;

• разходите за репресивния апарат гълтат 43% от държавния бюджет;

• в първите седмици са убити 3200 души – вече след щурма на президентския дворец, тоест изклани невъоръжени хора; затворени без причина и малтретирани са десетки хиляди, достоверно потвърдени, вече през този век, са 38 300 души, което за страна с 10 милионно население никак не е малко;

• през 1975 брутният вътрешен продукт на страната се срива с 13%, през 1982 – с 14%; относителна стабилност от 1987, но към 1999 стопанството е в тежка стагнация – при все че близо четвърт от световните разработени медни рудници се намират в Чили, а този метал се използва все повече и повече;

• в края на диктатурата външният дълг е 27 милиарда долара; през първите месеци чилийското ескудо се обезценява 2 пъти, към 1975 – 28 пъти, следва въвеждане на нова валута (песо), която също бързо се спихва; плащанията на лихвите на този дълг е причина за икономическата катастрофа през 1990-те;

• лични „спестявания“ на генерала – 26 милиона долара според испанските съдии.

Превратът е извършен срещу правителството на Салвадор Алиенде. Няколко факта за неговия „лош“, подразнил Държавния департамент на САЩ, „режим“:

• правителството на „Народно единство“ национализира медно-рудната промишленост;

• отнема 10 милиона хектара земя от едрите земевладелци и я раздава на безимотните селяни – тази политика е начената от предшественика на Алиенде, лидера на чилийските християндемократи Едуардо Фрей;

• доходите от национализираните предприятия финансират социални програми. Пиночет всъщност запазва държавния контрол над медната индустрия, но харчи парите за себе си и своите главорези);

• през първата година на управлението на Алиенде брутният вътрешен продукт се увеличава с 9% – след 20 години перманентна криза;

• оставя външен дълг от 5 милиарда долара – до голяма степен натрупани заради американската икономическа блокада.

Алиенде загива в бой срещу превратаджиите, Пиночет се прави на изкуфял, когато успяват да го турят на подсъдимата скамейка.

Да, Чили на Алиенде не е идеал за анархистите, но е експеримент за социалистически модел от неболшевишки тип, близък до опитите на Дубчек в Чехословакия, завършил с интервенция на Варшавския договор през 1968 г. Докато Пиночетовия режим, благословен от Вашингтон, не без основание е наричан фашистки – и минава като валяк през народа. Нека тия, които се кахърят, че „нямаме свой Пиночет“, се огледат хубаво, защото и без военна хунта сме в същото положение – и стопански, и политически, и духовно.

Хасан Девринджи