По време на последния епизод от вашингтонския фарс, който слиса света, един китайски коментатор писа, че ако Съединените щати не могат да бъдат отговорен член на световната система, може би светът трябва да се „деамериканизира“ и да се отдели от държавата-стръвница, която е господстваща военна сила, но губи доверието в други сфери.

Непосредствената причина за вашингтонското фиаско е резкият завой надясно на политическата класа. В миналото, САЩ понякога са били определяни язвително – но не неправилно – за еднопартийна държава: на партията на бизнеса с две фракции, наречени демократи и републиканци.

Това вече не е така. САЩ продължават да бъдат еднопартийна държава на партията на бизнеса. Тя обаче вече има само една фракция: умерени републиканци, наричани вече „нови демократи“ (така титулова себе си коалицията в Конгреса на САЩ).

Републиканската партия продължава да има своя организация, но тя отдавна е загърбила всякакви претенции да бъде нормална парламентарна партия. Консервативният коментатор Норман Орнстийн от Американ Ентърпрайз Инститют определя днешните републиканци като „радикален метеж – идеологически екстремизъм, отказващ да приеме фактите и компромиса, отхвърлящ легитимността на своята политическа опозиция“: сериозна заплаха за обществото.

Самата партия обслужва изцяло интересите на най-богатите и корпоративния сектор. Тъй като на тази платформа обаче не могат да се привлекат гласове, партията се захваща да мобилизира сектори от обществото, които по всички световни стандарти са екстремистки. Ненормалното е новата норма сред членовете на „Чаеното парти“ [крайно дясната фракция на републиканската партия – б. прев.] и мнозина други встрани от центъра.

Републиканската върхушка отчете определени успехи в това си начинание, но сега разбира, че вече не може да контролира своя твърд електорат, за голямо свое учудване. Така отражението върху американското общество става още по-сериозно. Типичен пример: злостната реакция срещу новия Закон за достъпното здравеопазване и почти пълното парализиране на правителството.

Забележката на китайския коментатор не е нещо съвсем ново. През 1999 г. политологът Самюъл Хънтингтън предупреждава, че за по-голямата част от света САЩ се „превръща в свръхсила-стръвница“, която се схваща като „най-голямата външна заплаха за техните общества“.

Няколко месеца след идването на Буш на власт, Робърт Джервис, президент на Американската асоциация по политология, предупреждава, че „в очите на голяма част от света, реално, най-страшната държава-стръвница днес са Съединените щати“. Хънтингтън и Джервис предупреждават, че този курс е неразумен. Последиците за САЩ могат да бъдат неблагоприятни.

В последния брой на Форин Афеърс, водещото списание на върхушката, Дейвид Кей разглежда един аспект от разрива на Вашингтон с останалия свят: отхвърлянето на многостранните споразумения „със спортен ентусиазъм“.

Той обяснява как някои споразумения се отхвърлят директно – например когато Сенатът на САЩ „гласува срещу Конвенцията за правата на хората с увреждания през 2012 г. и Споразумението за всестранна забрана на ядрените опити (СВЗЯО) през 1999 г.“.

Други се отхвърлят с бездействие, включително „такива теми като трудовите, икономическите и културните права, застрашените видове, замърсяването, въоръжените конфликти, мироопазващите операции, ядрените оръжия, морското право и дискриминацията срещу жените“.

Отхвърлянето на международните задължения „така се е вкоренило – пише Кей, – че чуждите правителства вече изобщо не чакат Вашингтон да ратифицира или да участва активно в институциите, които споразуменията създават. Светът просто ни подминава; законите се изработват другаде с ограничено американско участие (ако изобщо има)“.

Макар и да не е нещо ново, тази практика наистина се вкоренява все по-силно през последните години, наред с негласното приемане в страната на доктрината, че САЩ имат пълното право да се държат като държава-стръвница.

Друг типичен пример: преди няколко седмици специалните части на САЩ хващат заподозрения Абу Анас ал-Либи на улицата в либийската столица Триполи и го откарват на военноморски кораб за разпит без адвокат и без да му съобщават правата. Държавният секретар на САЩ Джон Кери уведомява пресата, че действията били законни, защото спазвали американските закони, на което журналистите почти не реагират.

Принципите са валидни само ако са всеобщи. Едва ли някой се съмнява, че реакциите щяха да бъдат малко по-различни, ако кубинските специални части бяха отвлекли отявления терорист Луис Посада Карилес в Маями и го бяха отвели в Куба за разпит и съд по кубинските закони.

Такива действия са запазени за държавите-стръвници. По-точно казано, за единствената държава-стръвница, която е достатъчно силна, за да действа безнаказано: през последните години тя може да нахлува където и когато си поиска, да тероризира огромни райони в света с летящи роботи и много други неща.

Тя може да се изправя срещу света и по други начини – като продължава например своето ембарго срещу Куба въпреки дългогодишното противопоставяне с целия свят, освен Израел, който отново гласува със своя покровител, когато Обединените нации за пореден път заклеймиха ембаргото (188 гласа срещу 2) през октомври.

Независимо какво мисли светът, действията на САЩ са законни, защото ние така казваме. Принципът е формулиран от видния държавник Дийн Ачесън през 1962 г., когато инструктира Американското общество по международно право, че не може да има закононарушение, когато Съединените щати реагират на предизвикателство, отправено към тяхната „сила, положение и престиж“.

Куба извършва такова престъпление, когато отвръща успешно на една инвазия на САЩ и след това има нахалството да оцелее след друг щурм, който е трябвало да изсипе „всички ужаси на земята“ върху Куба по думите на съветника на Кенеди историка Артър Шлезинджър.

Когато САЩ извоюват своята независимост, те желаят да се включат в тогавашната международна общност. Затова Декларацията за независимостта започва с изразяване на загриженост за „достатъчното зачитане на мненията на човечеството“.

Критичен елемент за това е еволюцията от една неорганизирана конфедерация към единна „достойна за договаряне нация“ – по думите на историка на дипломацията Илайджа Гулд, – която спазва правилата на европейския ред. Когато постига този статут, младата нация печели и правото да действа както намери за добре във вътрешен план.

Това ѝ позволява да се прочисти от местното население и да разгърне робството – институция толкова „ненавистна“, че е обявена за недопустима в Англия, както постановява изтъкнатият юрист Уилям Мъри, херцог на Мансфийлд, през 1772 г. Развитието на английското законодателство се оказва фактор, който подтиква робовладелското общество да избяга от неговия обхват.

Така превръщането в достойна за договаряне нация носи множество облаги: признаване в чужбина и свободата да действа вътре в страната без външна намеса. Хегемонията ѝ дава възможността да се превърне в държава-стръвница, безнаказано потъпкваща международното право и норми, при което се сблъсква с все по-голяма съпротива навън и така ускорява собствения си крах, за което сама си е виновна. •

Ноам Чомски