Диана е „мениджър човешки ресурси“ в софийския офис на голяма международна компания. Тошо по принцип работи в строителството в София, но откакто кризата натисна сектора, повече работи над себе си в квартирата в Люлин. Общото между двамата е малкият град, в който са родени, и сантименталните спомени, които ги свързват.

Разговаряйки на кафе, откриха още нещо общо – притежаваха по едно парче земя в различни селца близо до градчето, наследство от отдавна забравени дядовци. Темата се дъвчеше в медиите, та неусетно влезе и в разговора.

Тошо тъкмо бе получил рентата от земята си. Четири декара по 20 лева. Добре му дойдоха да си смени амортисьора на корсата – има добър приятел, който ги взема евтино. Диана притежава 20 декара в същото село, но получава рента само за 15 – според поземлената комисия една четвърт не се обработва.

Тошо мисли да продаде земята си. Трябват му 300 лева да си оправи зъбите, а „бизнесът“ по строежите не върви. Не може обаче да уреди документите си – наследниците са много, единият е в чужбина и четирите декара земя, които би спечелил, струват по-малко от самолетния билет до България.

Диана има редовни документи за земята си. Но не бърза да я продава. Не ѝ трябват спешно пари, а земята не се амортизира, няма нужда от поддръжка и всяка година ѝ носи приходи. Пари не се хвърлят на пътя, затова, макар да са малко, Диана се прежалва да иде до село веднъж годишно.

И двамата са доволни от решението на правителството да забрани продажбата на земя на чужди граждани. Тошо твърдо вярва, че дедите ни са я поили с потта и кръвта си и не бива да им я продаваме на чуждите поробители! Диана не вярва толкова твърдо и тайно се надява чужденците да вдигнат цената на земята ѝ. Никога обаче няма да си го признае. „Националното чувство“ е една от последните ѝ илюзии за съпричастие с хора като Тошо – с евтини дрехи, никакви връзки, мазоли по ръцете и развалени зъби, но с общи спомени за свобода и безгрижие.

И двамата са прецакани от решението на правителството. Тошо би продал земята си срещу малко повече пари, а Диана би придобила малко повече самочувствие на собственик на недвижим имот. Разбира се, българските търгаши нямат интерес да пускат „чужди поробители“ да въртят далавери в „нашата“ държава, която всъщност е тяхна. Правителството гласува мораториума и всички останаха доволни – и фондовете, купуващи земята на безценица, и дребните собственици, които, ако не им забрани законът, с удоволствие биха я продали на „поробител“ за няколко лева повече. Доволен е и Тошо, с развалените зъби и сляпата вяра в глупостите на държавната пропаганда, и Диана, с недвижимия имот, крепящ самочувствието ѝ.

Но промените в земевладеенето идват като лавина и никакъв закон не може да ги спре. Годините, по които въздишат хора като Тошо и Диана, в които всеки селянин ровеше парчето си земя, безвъзвратно отминаха. Повечето земя в България се обработва от няколко хиляди огромни „земеделски стопанства“, които практически превръщат нефтени продукти (горива и тор) в земеделска продукция. Това става с помощта на скъпи машини и малцина работници. Дребните стопанства, разчитащи на много труд и амортизирана техника, за да оцелеят, практически нямат пазарна стойност.

Никакви държавни политики за развитие на устойчиво земеделие и поддържане на дребни стопанства не биха могли да бъдат приложени против интересите на управляващата класа, част от която са едрите земевладелци. 78% от държавните „помощи“ в земеделието се прибират от 3,4% от „фермерите“. Огромна част от раздадените пари вреди на производството – унищожават се готови градини, за да се отчете създаването на нови; сее се там, където нищо не никне, но има законово основание; пустеят плодородни земи, за които несъществуващи фирми прибират държавни субсидии.

Селата опустяха с механизирането на земеделието и навлизането на торовете и пестицидите. Никакви държавни политики, „преходи“, смяна на правителства, влизания и излизания от ЕС не можаха и няма да могат да променят този процес. Вчерашните селяни мият чинии и тоалетни в Англия и Испания, а къщите им се рушат като след война. От работещите в земеделието 60% са над 55 години, а под 35 години са едва 7%.

Земята неизбежно ще стане притежание на „зърнените босове“, които печелят от нея. Хората като Тошо, живеещи в несигурност и вечен недоимък, огромното мнозинство от българите, ще бъдат принудени, по един или друг начин, да я продадат. Ако трябва, ще им „помогне“ дори държавата, ведно със синдикатите, според чиито анализи вече „сериозна бариера за дългосрочни инвестиции в селското стопанство е раздробяването на собствеността на земята“. Тогава такива като Диана също ще продадат земята си – никой няма да се занимава да чопли нейната, когато има достатъчно своя. Всички ние ще бъдем окончателно изхвърлени от селото и от „българската земя“, там ще останат само хората, които „могат да си позволят един по-качествен живот“ и техните прислужници.

ЕС няма нужда от реална, защото купува „виртуална земя“         

През 2010 г. независимият европейски изследователски център OPERA представя най-мащабното до момента изследване на вноса на земеделска продукция в ЕС и стига до извода, че Съюзът използва близо 35 милиона хектара земя извън своите граници в своя полза – територия, която е почти равна на територията на Германия и която изследователите наричат „виртуална земя“. Бързаме да се мръщим, когато гладни за ресурси нации изкупуват земя в други страни – казва проф. Харалд фон Вицке от Хумболтовия университет в Берлин, – но ние правим абсолютно същото, макар и с пазарни средства, вместо с чуждестранни инвестиции“. ЕС е най-големият вносител на селскостопанска продукция в света – 102 милиарда евро годишно спрямо 85 и 82 милиарда за САЩ и Китай, съответно, и въпреки това отдавна няма нужда да купува директно земя – той може да се снабдява с всичко необходимо, като диктува както цените, на които купува, така и цените, на които продава своята продукция. Само за последната, 2012 година, ЕС бележи ръст от 12% на печалбите си от селскостопански износ – предимно крайни продукти – спиртни напитки, бебешки храни и пр. Близо половината от този ръст се дължи на увеличените цени, обаче, а не на количествата. Богатите територии като САЩ – най-големият износител на селскостопански продукти в света – и ЕС все още могат да печелят от земеделие, като дори подбиват цените на бедните страни. Пословичен е примерът с Хаити – една от най-бедните страни в света, която някога е произвеждала достатъчно ориз, за да се изхрани, днес внася 80% от ориза, който потребява – предимно от САЩ. Бедните фермери просто не могат да продават толкова евтино, колкото най-богатият им съсед. За хищническите апетити на глобалния корпоративен капитал бедната страна има смисъл да съществува единствено като потребител – Хаити е един от трите най-големи клиенти на американските производители на ориз – и операцията по ликвидирането на нейното земеделие е извършена достатъчно експедитивно, за да се впише в „схемата“ на капитализма. Субсидиите на богатите страни са само едната страна на монетата – те са по-малко, отколкото са печалбите от износа. Производителността на високотехнологичната механизация и окрупняването на земите са много по-сериозен фактор – през 1930-те години в САЩ 1/4 от населението се занимава със земеделие в близо 6 милиона малки ферми. Само 60 години по-късно земеделците са едва 2% от населението, а лъвският пай – 3/4 от продажбите – се реализират от 160 хиляди големи стопанства.

Въпросът е какъв е въпросът?

Ясно става, че въпросът не е в това чия е земята – било фактически, било юридически. Въпросът е в това, че в епохата на глобалния корпоративен капитал единственото нещо, което една бедна държава може да си гарантира с послушание е собствената си мизерия. Бедни и богати държави ще има дотогава, докато има държави и никакви реформи не могат да възпрепятстват световната експанзия на капитала. Най-търсената стока в света са парите, а световните пари все още се печатат във Вашингтон и Франкфурт. Бедните страни биват баламосвани вече половин век, че трябва да се „приобщят“ и „отворят“ към Запада, след което щели да цъфнат и вържат. Така Хаити се „отваря“ през 1995 г., като намалява вносните мита от 50% на 3%, и резултатът е налице – мизерията се увеличава пропорционално на „отварянето“. Това далеч не е изолиран пример. Страните, в които местното производство на селскостопанска продукция е най-малко в сравнение с вноса – или, по-просто казано, онези, на които храната им излиза най-скъпо – са именно най-слабо развитите. По данни на ООН, първите 20 страни в света, при които вносът е по-голям от износа на земеделски продукти са Джибути, Кирибати, Сомалия, Гвинея-Бисау, Бенин, Гамбия, Източен Тимор, Либия, Йемен, Сао Томе и Принсипе, Зимбабве, Сенегал, Хаити, Афганистан, Кабо Верде, Либерия, бившият Судан, Коморските острови, Гвинея и Египет. Нито една от тези страни също не е промишлен гигант.

България е друг чудесен пример за това какво цъфване и връзване настана след великото присъединяване към „Европа“ – цъфнала е отвсякъде като стар галош и се чуди как да върже двата края. След 24 години „демокрация“ и 6 години „европеизация“, правителства и парламенти от всички цветове на дъгата, пред- и следприсъединителни програми и фондове, пак по официални данни на ООН, равнището на нейното земеделие е на нивото на 1960 г. и с 1/3 по-зле от оруеловата 1984. За никого не е тайна каква трагедия беше икономиката на „социалистическия лагер“ през 80-те години на миналия век и затова спокойно можем да перифразираме стария тъжен виц, че през 1989 г. България е била на ръба на пропастта, но с помощта на ЕС и международните финансови институции е направила решителна крачка напред. Тази пропаст народът все още може да премине, ако я напълни с разплутите телеса на своите вождове. Друг брод и „преход“ към спасителния бряг няма.

Златко и Сашо