Майдан Незалежности е Киевският площад на Независимостта, през последната седмица там се случиха драматични сблъсъци между демонстранти и жандармерия, окачествени от официалните наши медии като “революционни”.
С думата “революционен” се проституира не от днес, не от вчера, а вече от десетилетия. Твърде опасно за властта на закона и парите е това понятие, твърде силно плаши то и конформистките слоеве на обществото, които виждат личното си благополучие в слугуване на системата с надеждата да се впишат в нея и “да успеят в живота”, като се приобщят към тези, които управляват и печелят на гърба на съгражданите си. Оттук и стремежът тази дума да се омаскари, кастрира, да се лепне на всяка “иновация” или “промяна” – даже и особено когато “иновацията” е само поднесена в нова опаковка, а “промяната” е обикновена смяна на актьорите върху обществената сцена, без промяна в сценария на “пиесата”.
Киевските събития обаче не са революция. Също както у нас, те са вълнения както на възмутени, но неориентирани в целите си хора, така и на марионетки на сенчести и не много сенчести кукловоди с конкретни икономически, политически и културни интереси. Не революция, а превратаджийски мераци “стани да седна”, осъществявани чрез уличен натиск, провокации и контрапровокации. Също както у нас, правителството изкарва на площада, освен хиляди жандарми с палки, десетки хиляди “протестиращи срещу протеста” – служители и работници от държавни и частни (от приятелските обръчи на тамошното правителство) фирми под заплаха от лишаване от премии или уволнение. Насреща им застават стотици хиляди – разликата с България са мащабите и по-голямото ожесточение. Но това е външната разлика.
Украинските граждани доста повече мразят своите властници, не че тук имаме основание да “обичаме” своите. Омразата има редица причини. Например попълването на полицията и контролните органи с откровено бандитски “кадри”, които вършат полезна работа на правителството, а и не забравят себе си, изнудвайки хората за щяло и не щяло. Пригласят им частните охранителни фирми, наглостта на които преди известно време предизвика разстрел на неколцина частни пазванти от задържан от тях гражданин, който обаче се оказал въоръжен. Но това е долното ниво на грабежа. Чиновничеството принуждава дребните предприемачи да висят по дълги, мудни опашки и да плащат какви ли не такси, да вадят купища “документи”, пак срещу заплащане, за да могат да развиват дейност, да хранят семейства, да отварят работни места. Социалната система е толкова объркана, че причинява повече страдания, отколкото да оказва помощ на нуждаещите се. Обедняването е стремително и с голямо пропадане. Над това е съдебната мафия, корумпирана и самодоволна, за едните показатели (за повече бюджет) вкарва хиляди хора по изфабрикувани обвинения в затвора, изнася абсурдни присъди за дребни прегрешения, следствия на мизерия или объркване в пълчищата наредби, но строго в духа на нашенската поговорка “за кокошка няма прошка, за кон няма закон”. Комай единственото изключение бе опандизването на предишния премиер Юлия Тимошенко, която редовно “сигнализира” иззад решетките, че ще я убият, пък още е жива и достатъчно здрава. Случилото се с нея бе политическа разправа, макар и не без реални провинения. И тук виждаме първите симптоми да нереволюционност сред протестиращите. Един от лозунгите е “Виктор в затвора, Юлия на свобода!” – а това никак не е революционно, а точно в стила на държавен преврат, но без промяна на държавната система.
Всяка истинска революция започва със събаряне на бастилиите, започва с всеобща амнистия. Едрите корупционери и наистина изроди в занданите са малко, 90% от амнистираните няма да извършат повече нищо антисоциално, а остатъкът не ще посмее да го стори в обстановка на реална революция – въоръжен народ, доброволна самоорганизация за опазване на реда – а ако посмее, резултатът е предсказуем, светкавичен и често с предотвратяване на поредното деяние, неприемливо според критериите за човещина и справедливост.
Още по-високото ниво са самите управляващи. Поведението им на недосегаеми, парадирането с богатство, безочлива шуробаджанащина и жестоко преследване на критика. Луксозните лимузини и позлатените тоалетни чинии надали будят голяма обич всред разорените предприемачи, останалите без пенсии селяни, работниците без заплати, безработните въпреки квалификацията си и желанието да работят. При все това да не забравяме, че украинските граждани имат относително повече свобода от гражданите на Путинова Русия. Просто Украйна е по-бедна на природни суровини от големия си североизточен Брат (или Окупатор – според различните мнения, за което малко по-долу).
Не толкова очевидно е обаче, че управляващи и опозиционни партийни лидери са повече свързани, отколкото повечето хора си мислят. Ровенето в източниците на финансиране открива, че “политическите врагове” зобат от една и съща хранилка, имат съвместен бизнес. Подробности – в изявлението на един от дългогодишните активисти на Революционната Конфедерация на Анархосиндикалистите: http://anarhia.org/f…=378619#p378619
Другото важно отличие, вече не просто по мащаби, е етническото разделение на страната. Изтокът е изобилен на рускоговорещи, Западът – украиноезични. Западните области се дразнят от граматическата помия на президента Янукович и премиера Азаров, източните направо не разбират какво се говори. Западните искат строго придържане към нормите на държавния език, източниците искат втори държавен – руски, но в южните части на Украйна подобно право имат още половин дузина малцинства, сред които и българското. Неразбирателството между националистите и контранационалистите е още от времето на СССР, а и още преди това. Натрупани са дебели пластове взаимни обиди, недоверие, обективна разнопосочност на интереси. И може би разцепването на Украйна би било облекчение за всички, макар да е твърде съмнително, че там би се получил мирен развод както между чехи и словаци. А и какво ще получат хората от това? “Собствени” държави, които да ги яхнат с данъци и задължения без бонуси и права – последните са резервирани за държавния апарат, за управленците.
Поводът за избухването на размириците стана оттеглянето на правителството в Киев от преговорите за асоцииране към Евросъюза. Алтернативното предложение е Митнически съюз с Русия, Беларус и Казахстан. Киевските власти още от началото на мандата си се опитват да сучат от две крави, да се пазарят кой ще им предложи повече – не на страната, а на групировките, чиито представители играят политическите мутри. И така, значи авторите на МС за “бутнали” повече от емисарите на ЕС? Не съвсем. Просто проблемът с “асоциирането” не е толкова “прогресивен”, колкото твърдят евроориентираните източници. Първо, не става дума за асоцииране, а за Зона за свободна търговия. Второ, тя не гарантира на Украйна нищо, освен 10 години самоизтезание и множество ограничения – законодателни, структурни, производствени. И много харчове – например заради приемането на европейските стандарти, включително относно широчината между релсите на железните пътища. Повече – тук: http://www.echo.msk….v/1025956-echo/
А какво правят украинските анархисти?
Нищо не могат да направят. Недостатъчно масови като организационни структури, без добра координация, а дори и караници помежду си. Пък и какво може да се направи в ситуация, когато издигнати социални лозунги предизвикват нападения от страна не само на жандармите, но и “основната маса” протестиращи? Атака срещу революционни, макар и често доста меки лозунги – това е категоричен белег, че революция в Украйна няма.
Някои анархисти, като например “Пряма дия” (Пряко действие), предимно студенти, смятат че самият факт, че хората излизат на улиците, е добро начало. Проблемът е, че не излизат с искания за социална справедливост, не искат пряка демокрация и солидарна икономика. Пък и Майданът бе видял вълнения през 2004-а. Днешното състояние на страната е плод на онази “победа”.
Още много пъти трябва да излизат хората, да патят от последиците, за да започнат да проумяват, че проблемът не са отделните физиономии във властта, а самата власт, проблемът не са че “държавата не работи”, а че изобщо от нея се очаква “да работи” на “ползу роду”, проблемът не е в “отделни” лоши работодатели, а в системата на капитализма.

* * *
В статия (http://sm.a-bg.net/2…lniya-svyat.htm) , колегата Славчев определи България като страна на кривото огледало. Украйна се оказа още по-голямо такова.

Шаркан