Тъпанарите, които ни управляват, съвсем закономерно толерират и поощряват и налагат такава образователна система, която да формира още по-големи тъпанари за ролята на бъдещ пълнеж на „пазара на труда“
Покойният писател Виктор Пасков казва, че бедността не е порок, но лесно води до голяма свинщина. Международно изследване на университетите в Харвард (САЩ), Британска Колумбия (Канада) и екипи в Индия установява, че стресът от материалните лишения претоварва централната нервна система. Тестове доказват, че концентрирането върху чисто физическото оцеляване води до падане на коефициента на интелигентност с 13%, оттам – повече грешки и неадекватни решения, които задълбочават проблемите. Такъв срив се случва след безсънна нощ – но бедните се оказват в това състояние перманентно. Мозъкът започва да буксува като компютър, който тегли твърде голям масив данни, програмите работят мудно или блокират. Така всеки изпаднал на социалното дъно е наказан и физиологически. За измъкване му е нужна повече умствена енергия от обичайното, а точно с нея не разполага, независимо от личните си качества. Остава му да хитрува – отразено в нашенската поговорка „сиромах човек – жив дявол“.
Друго изследване показва, че чисто случаен избор на ходове в борсовата спекулация с акции (което влияе върху инвестиционната политика) дава същите шансове за печалба, както и премисляни стратегии. Тоест, за да увеличава богатството си, човек не се нуждае от много интелект, а само от добра стартова позиция в материален смисъл.
Докладът на ЕС от септември тази година пък „ни отвори очите“ за нещо, което и без това виждаме и усещаме лично: степента на бедност в България. Данните са категорични: 60% от българите изпитват материални лишения. Според Евростат, изпреварваме Латвия и Румъния (49% и 48%). В останалата Европа положението също не е розово: всеки 6-ти европеец живее в риск от бедност, самите бедни възлизат на 9% от населението на ЕС, което обаче не е цялата истина, понеже липсват изследвания за състоянието на гастарбайтерите. При това броят на бедните се увеличава с непренебрежими темпове: Италия – 4,3%, Латвия – 4%, Гърция – 3,6%, Унгария – 1,5%. Европейските представи за бедност: ако човек не консумира месо или риба всеки втори ден, ако не може да си позволи (!) още една кола, цветен телевизор, пералня или мобилен телефон; ако не му стигат средства за нормално отопление, за едноседмичен годишен отпуск далеч от дома, ако неочаквани финансови разходи го принуждават да взема заеми или драстично да свива потреблението.
И така, ражда се дете в бедно семейство. Нередовна и некачествена храна – мозъкът му не може се развие толкова успешно, колкото на негов връстник от материално благополучно семейство. Родителите му, принудени да търсят препитание, не му обръщат нужното внимание – детето изпитва сензорен глад, което пак забавя умственото развитие. А после расте в условия на недостатъчно медицинско обслужване и проблемен достъп до информация – най-малкото, не му стига време да научава и осмисля нови неща. Не се знае колко тези фактори намаляват интелигентността – 5, 10, 20%? Измерени са сигурните минус 13 пункта от стреса поради недоимък. Отново: в сравнение с един богат безделник, бедният попада дълбока яма, катеренето по стените ѝ изисква свръхусилия, а и нищо не гарантира, че на ръба на измъкването никой няма да настъпи катерача по пръстите.
Да предположим нататък, че младежът от бедно семейство не кривва в „лесните пътища“ – криминални деяния, подмазване пред началството. Да предположим, че иска да учи, а не с хитрост и подлост да прави кариера. И се натъква на отношението на български банкери и работодатели, икономически експерти и политици, че „бедните само хабят даваните им средства за образование“. С подтекст: за какво им е на бедните образование извън необходимото да се пласират на пазара на труда? Това отношение е следствие на непоклатимото убеждение, че „бедните сами са си виновни“, защото са „безделници“, защото „не работят здраво“. Сякаш сегашните богати до един са гении, до един са бачкали като стахановци. Сякаш от биографиите им не личи какви мощни ракети носители са ги извели в орбитата на „успелите в живота“, без особени усилия от тяхна страна, освен слугинска преданост към благодетелите. Та нима, когато ги виждаме и чуваме да говорят в студиа на медии, не личи интелектуалното ниво на „каймака на нацията“? То е подчертано посредствено, въпреки всички предимства, които имат. Ами ако финансов колапс ги смъкне с 13% надолу в способността да разсъждават? Тогава получаваме откровени тъпанари, до нивото на които и средностатистическият български гражданин не пропада толкова често.
Богатите обаче продължават да дуднат, че парите в образованието трябва да се „оптимизират“, тоест, за техните отрочета – качествено даскало, за останалите – колкото да смятат и сричат.
Въпреки всичко обаче, лирическият герой на нашата статия упорства в желанието си да се образова. Добре или зле финансирани, училищата съществуват, с дългогодишни спестявания може да се учи и в университет. И ето че нашият младеж заварва в училището последиците от „оптимизирането“. Какво го чака после, във вуза, видяхме покрай студентските вълнения: вузовете наливат повече самочувствие, отколкото знания и умения да се борави с тези знания. Университетите се оказват механично продължение на гимназиите, а тъкмо средното образование окончателно вкарва в един определен калъп младите умове. Какъв е този калъп?
В реч по случай удостояването му със званието „Учител на годината на щата Ню Йорк“ за 1991 г. Джон Гатоу откровено казва, че съвременните американски училища произвеждат тъпанари. От времето на произнасянето на тази реч са минали 22 години – и днешното българско училище напълно отговаря на критериите за успешна фабрика за тъпанари. Струва си да се прочете в интернет целия текст на Джон Гатоу, тук само ще изброим основните му тезиси.
Макар че на различните места под думата „преподаване“ се разбират различни неща, навсякъде – от Харлем до Холивуд – се изучават едни и същи седем урока. Те съставляват националната учебна програма, за която плащате по начини, които дори не можете да си представите…
Първото, което преподавам на децата, е объркване. Всичко, което учат учениците ми, е извадено от контекста (на живота). Аз ги уча да разрушават всякакви връзки. … Нормалните човешки същества се стремят да осмислят нещата, не да колекционират разпокъсани факти. Образованието (на теория) се състои именно в натрупването на умения за разкодиране на суровата информация така, че тя да придобие смисъл. … Училищната последователност не е такава – нито по отношение на отделните часове, нито по отношение на редуването им в програмата. Тя е налудничава.
Второто, на което уча децата, е да си знаят гьола (класовата принадлежност). … Не съм наясно кой определя подходящия за децата ми клас, но това не ми влиза в работата. … Често им намеквам, че един ден някой ще ги наеме на работа заради добрите им оценки, въпреки че личният ми опит показва, че в повечето случаи работодателите изобщо не се интересуват от това.
Третото, на което уча децата, е равнодушие. Уча ги да не се интересуват прекалено от каквото и да е, макар да дават вид за обратното. … Щом звънецът бие, … децата да изоставят всичко, което правят в момента … Трябва да умеят да се включват и изключват като с електрически ключ. Не знам нито един клас, включително моя, в който някога нещо важно да е било довършено.
Четвъртото е емоционална зависимост … уча децата да подчинят волята си на предопределената от властта йерархия. Всеки висшестоящ може да дава и отнема права, защото в училище права не съществуват (отнето е дори правото на свобода на словото, постановено от Върховния съд) освен ако училищната администрация не реши другояче … учителите не признават права; те само отнемат привилегии – заложниците на доброто поведение.
Петото, на което уча децата, е интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде смисъл на живота ни.
Шестото, на което уча децата, е условна самооценка. Някога опитвали ли сте се да излезете на глава с деца, чиито родители са ги убедили да вярват, че са обичани независимо от всичко? Значи сте наясно колко невъзможно е да накарате човек, който е уверен в себе си, да се подчини. Нашият свят не би устоял дълго, ако го залее поток от уверени хора. Ето защо уча децата, че тяхната самооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение.
Седмото, на което уча децата, е че човек няма къде да се скрие. Уча ги, че са под непрекъснат надзор, че са постоянно наблюдавани от мен и колегите ми. … Децата биват поощрявани да се ковладят не само едно друго, а дори и родителите си. Естествено, аз приканвам родителите също да докладват … Когато членовете на едно семейство са обучени да доносничат един срещу друг, няма опасност то да крие зловредни тайни …
Постоянното наблюдение и пълното отнемане на всякаква възможност за уединение внушават, че на никого не може да се има доверие, че не е допустимо да имаш личен живот. Наблюдението е древен императив … децата трябва да се наблюдават отблизо, ако искаш обществото да се подчинява на централизираната власт. Ако не ги строиш в униформени редици и не ги ангажираш да бият крак, те биха последвали първия разколник.
Какъв е изводът?
Тъпанарите, които ни управляват, съвсем закономерно толерират и поощряват и налагат такава образователна система, която да формира още по-големи тъпанари за ролята на бъдещ пълнеж на „пазара на труда“. Защото елитните тъпанари могат да се наложат само над още по-големи тъпанари от простолюдието, а тъй като буквалната мозъчна кастрация у нас все още се води „незаконна“, то предизвиканата бедност е призована да се справи с тази задача.
Ако не се съпротивляваме, точно така ще стане.
Васил Арапов