Стиймпънкът е преди всичко направление в научнофантастичната литература, пародия на киберпънка от края на 1970-те и началото на 1980-те. Стиймпънкът бързо обраства с почитатели, превръща се в субкултурен феномен, като за съжаление често преминава с несъобразена скорост тънката граница между експеримента и кича, най-вече в облеклото. За вдъхновители му се смятат такива автори и мислители като Хърбърт Уелс, Жул Верн, Мери Шели, а дори и Леонардо да Винчи, макар последният да е проектирал единствено механични усилватели на мускулната човешка и животинска сила, най-много да включи енергията на воденичното колело, а това никак не е „стийм“, т. е. „пара“ на английски. При все това ядката на това течение не е технологична, а чисто културна, защото днес фактически живеем в условията на „победилия стиймпънк“ – спомнете си, че ядрените електроцентрали не превръщат радиацията пряко в ток, а използват парни турбини. Неотдавна Европейската космическа агенция изпробва в орбита парни реактивни двигатели за корекции на траекторията на космически апарати, а през 1930-те в САЩ успешно е летял и даже служил в пощенското ведомство самолетът „Еърспийд 2000“, задвижван с пара. Освен това, никой от нарочените за вдъхновители фантасти не се зациклял върху парните машини: Уелс описва лъчеви оръжия, антигравитационни сплави, биотехнологии, загатва за водородни двигатели на марсианците; подводницата на капитан Немо на Жул Верн е електрическа, зарежда се от околната среда; още по-рано Мери Шели залага на електричеството като медицинска терапия до възможността за възкресяване на мъртъвци. Представата на тогавашните хора за бъдещето е било различно от съвременното.

Стиймпънкът е по-скоро копнеж, носталгия по едно „добро старо време“, което в реалността не е съществувало. Стиймпънкът идеализира Викторианската епоха, втората половина на 19-ти и съвсем мъничко от 20-ти век, рисува миналото така, както в рицарските романи, с които се е подиграл Сервантес в „Дон Кихот“. Капитализмът на по-миналото столетие е изобразен като в романтичен комикс – наивно и простодушно, с индустриалните пейзажи, характерната стилистика, мода и дизайн, морални норми и понятия за чест. В този смисъл стиймпънкът е консервативен, а и по-чист от песимистичните културни феномени между двете световни войни и сегашните самоцелни екшъни и цинични развлекателни продукции. Но реалната Викторианска епоха е носела и един огромен заряд от оптимистични надежди за идните времена, изповядвала е безрезервна вяра в научно-техническия прогрес, в рационализма, в силата на човешката воля да построи позитивни утопии, иронизирала е Църквата. В стиймпънка джентълменът е джентълмен даже когато е полицейски детектив, дамата изглежда безупречно в кожения корсет, злодеите са явни и способни на благородни жестове, революционерите искрено се борят за всеобщо щастие, а не да се домогнат до властта – и отвъд това митологизиране е исторически факт, че основата на социалните придобивки като 8-часов работен ден, отпуски, пенсии, различни осигуровки, които съвременността постепенно губи, е положена именно в онзи период. Разбира се, с цената на жестока класова борба, стачки, бунтове, атентати.

Последвалият 20-ти век попарва всичките блянове на „викторианците“. Науката и техниката, подчинени на управляващите класи, създават чудовищни средства за манипулация и убийства, в социалните експерименти надделяват тираничните антиутопии, отново надига глава религиозният фанатизъм. Мечтите на миналото липсват в съвременността, липсва вяра в доброто бъдеще, днешният човек не е сигурен в утрешния ден, което личи от изобилието апокалиптични сюжети в литературата и киното на 21-ви век. Стиймпънкът, освен пародия, е опит за „рестарт“ на света, така че да си спестим случилите се злини, да поемем по „правилния път“.

Последното все още не е късно да стане, ако се обърнем към радикална промяна в обществения модел, защото тъкмо от него зависи дали всички сегашни и бъдещи технологии ще работят в един човечен режим, за благото на хората, без да ги превръщат разходен  материал.

Николай Теллалов