През последните месеци в България развяват лозунга за „нов обществен договор“. Един от университетските преподаватели, поначало специалист по средновековна философия, а днес теолог и активист на политическата формация „Реформаторски блок“, твърди, че договорът у нас е погазен от властта. За доказателство изтъква скандала Бисеров: издънилият се председател на Народното събрание и виден партиен функционер получавал пълномощия не „от народа“, а от „криминални източници“. Партията му знаела, но си мълчала. Държавни институции били предупредени, но не взели мерки и теглилки. Изводът на професора е, че „общественият договор у нас е денонсиран“:
В противоречие с „обществения договор“, мястото на упълномощените от народа се заема от упълномощените от определен олигархичен кръг, наричащ себе си „политическа партия“ и подменящи законодателното му тяло.
… тъкмо според „обществения договор“ (чийто юридически израз е конституцията на страната) обществото ни на всеки четири години избира чрез своя вот депутати, които имат властта да създават закони и да излъчват осъществяващи ги (изпълнителни) органи, защото са упълномощени за това от онези, които представляват в Народното събрание.
Волно или неволно професорът разкрива, че властта е пряка функция на притежаваното богатство. С финансовите си ресурси всяка партия манипулира избирателите така, че да получи повече места в парламента. Което значи, че „общественият договор“ е чиста безсмислица – властта не „идва от народа“, а от богатата му част, която паразитира върху народа.
От друга страна, никоя партия досега не е представлявала интересите на цялото общество, а винаги в изгода на своите активисти и най-вече бизнес групировките, спонсори на партията. Облагите за „приятелския бизнес“ водят до откриване на работни места, нека и скромно заплащани, следователно немалка част от обществото получава полза – а без хич? Което пак означава, че в теорията на „обществения договор“ има нещо сбъркано поначало. Самият основен автор на тази теория, Жан-Жак Русо казва, че „Суверенът народ, делегирайки пълномощия на представителите си, престава да бъде свободен“. И като несвободен не може да контролира властта, нито да служи като „източник“ на тази власт.
Също така ДПС не е единствената криминална структура – такива са всичките партии по същността си. БСП – автор на превръщането на държавната собственост, създадена с труда на обикновените хора, в частна, раздадена на тарикати, които я съсипаха, при което забогатяха още повече. СДС – съучастник в съсипването на икономиката в полза на потомците на градската буржоазия отпреди 1944 г., унищожаването на аграрния кооперативен сектор и превръщането му във феодални владения. ГЕРБ завърши процеса на деиндустриализация и форматира страната като „туристическа дестинация“, в която място имат единствено хотелска прислуга, крупиета, бодигардове и проститутки – със съответния им морал и начин на мислене. НДСВ дойде на власт, за да върне имотите на бившия цар, да раздаде благини на царедворците. Няма „чиста партия“ по дела, каквито и идеали да декларира на думи. Всички до една са креатури на Държавна сигурност, на тоталитарните номенклатурни кланове и на второкласните мутренски групировки.
Що за „договор“ може да има с подобни паразити?!
При все това, обществен договор е възможен, но категорично не под формата на сделка между народа и държавната власт. Този договор следва да е съглашение всред самите хора – федеративно самоуправляващи се общини според принципите на пряката демокрация. Федеративното взаимодействие позволява реализиране на по-мащабни проекти със силите на натоварени с конкретни задължения специалисти, не овластявани партийни представители. Но докато има концентратори на богатство, властта (възможността за манипулации и принуда) ще остане в тях, въпреки гражданското самоуправление. Затова е редно да изземем заграбената собственост и да я върнем на хората, които работят в промишленото и аграрното производство, поддържат и ремонтират нужната инфраструктура. Тоест, нужна е солидарна икономика – съставена от стопански субекти, чиито съсобственици да бъдат всички, които участват с личен труд в съответния завод, фабрика, ферма, транспортна фирма и други видове предприятия. Тези предприятия не се конкурират на пазара, а строят отношенията си въз основа на споделянето и взаимната помощ. Така, освен всичко друго, се избавяме от практиката на конкурентния пазар да пилее на ресурси за производство на непродаваеми стоки, които после изискват ресурси за рециклиране или съхранение като отпадъци. Ефективността на солидарното стопанисване е доказана много пъти в историята, включително и от реакцията на противниците ѝ: те никога не посмяха да се конкурират „честно“, а смазваха островчетата солидарна икономика с оръжие.
Само в този формат „общественият договор“ няма да се окаже сделка с дявола, няма да послужи като прикритие на деспотизма на партийци и мутри. Докато сегашните „обществени договори“ винаги ще бъдат междупартийни съглашения за запазване на статуквото и общата хранилка.
Николай Теллалов