Когато две големи пропагандни системи са в съгласие относно дадена доктрина, тогава е необходимо интелектуално усилие, за да избягаме от оковите й. Една такава доктрина е, че обществото създадено от Ленин и Троцки, и дооформено от Сталин и неговите наследници, има някакво отношение към социализма, в съдържателният и исторически прецизен смисъл на това понятие. Фактически, ако има някакво отношение, то е отношение на противоречие.

Достатъчно ясно е защо двете главни пропагандни системи държат на тази фантазия. От възникването си, Съветската Държава се опитва да впрегне енергиите на собственото си население и на подтиснатите в други страни в служба на онези, които се възползваха от народният бунт в Русия през 1917 година, за да вземат Държавната власт. Един от главните идеологически инструменти, употребявани за тази цел, беше твърдението, че управляващите  Съветската Държава водят тяхното собствено общество и светът към социалистическият идеал. Нещо, което беше лъжа и което всеки социалист – и със сигурност всеки сериозен марксист – би трябвало веднага да разбере ( и много наистина разбраха ). И това беше една лъжа с мамутски размери, както показа историята от най-ранните дни на Болшевишкият режим. Болшевиките  се опитаха, експлоатирайки аурата на социалистическите идеали и уважението, което с право е отдавано на тях, да придобият легитимност и подкрепа и скрият собствените  си практики, докато разрушаваха всеки признак на социализъм.

А що се отнася до другата главна пропагандна система, свързването на социализма със Съветският Съюз и неговите сателити, служи като мощен идеологически инструмент за фабрикуването на съгласие и подчинение на  капиталистическите институции – да се осигури необходимостта да се отдадеш под наем на собствениците и управниците на тези институции,  и това да бъде приемано като естествен закон, единствена алтернатива на „социалистическият“ зандан.

Така Съветските лидери обявяват себе си за социалисти, за да защитават правото си да размахват сопата, а Западните идеолози приемат тази тяхна претенция, за да предотвратят заплахата от по-свободно и справедливо общество. Тази съвместна атака срещу социализма беше високо ефективна при подкопаването му в модерната епоха.

Може да се забележи и още едно средство, ефективно използвано от държавните капиталистически идеолози, в тяхната служба на властта и привилегията. Ритуалната пропаганда на така наречените „социалистически“ държави, често е изпълнена с противоречия и откровени лъжи. Няма нищо по-лесно от това да осъдиш официалният враг и да му припишеш всякакви престъпления – няма нужда да се натоварваш с доказателства или логика. Критиците на насилието и жестокостите, извършвани от Запада, често се опитват да казват истината, правейки публично достояние, криминалните зверства и репресиите, извършвани от Запада наистина , и да разобличават детинската пропаганда,съчинявана в услуга на Западното насилие. С предсказуема лекота, тези стъпки биват интерпретирани като апологетика на Империята на Злото и нейните сателити. По този начин Правото на Лъжа в услуга на Службата на Държавата, е запазено. И критиката на държавното насилие и зверства е подкопана.

Струва си също да се отбележи голямата привлекателност на Ленинистката доктрина за модерната интелигенция в периоди на конфликти и социални катаклизми. Тази доктрина позволява на „радикалните интелектуалци“ правото да завземат държавната власт и да наложат сурово управление на „Червената Бюрокрация , на „новата класа“, в смисъла на далновидният анализ на Бакунин от преди един век. Също като в Бонапартовата държава, осъдена от Маркс, те станаха „Свещенослужители на Държавата“ и „паразитен израстък върху гражданското общество“, което управляваха с желязна ръка.

В периоди, когато няма кой знае каква заплаха за институциите на държавният капитализъм, същите фундаментални отговорности водят „новата класа“ към служба като мениджъри и идеолози, „биейки народа с народната пръчка“, по думите на Бакунин. Не е изненадващо, че за интелектуалците е толкова лесно да превключат от „революционен Комунизъм“ към „прослава на Запада“, повтаряйки сценарий, който премина от трагедия във фарс през последният половин век. По същество всичко, което се променя, е преценката къде се намира властта. Афоризмът на Ленин, че „социализмът не е нищо друго, освен капиталистически държавен монополизъм, който служи на всички хора“, които разбира се трябва да вярват на доброжелателността на техните лидери, изразява извращаването на „социализма“ за нуждите на Свещенослужителите на Държавата и ни позволява да разберем светкавичната промяна на позиции, които на повърхността изглеждат диаметрално противоположни, но фактически са съвършено близки.

Терминологията на политическият и социалният дискурс е неясна и неточна, и постоянно бива изопачавана от идеолози от една или друга шарка. И все пак тези термини имат някакъв остатък на смисъл. От своето появяване социализмът означава освобождаване на хората на труда от експлоатацията. Както Марксисткият теоретик Антон Панекук наблюдава „тази цел не е постигната и не може да бъде постигната от нова командваща и управляваща класа, която се намества на мястото на буржоазията „, а може да бъде осъществена само „от самите работници, които стават господари на производството“. Притежаване и управление на производството от произвеждащите е същността на социализма и средствата за постигането на тази цел постоянно биват изобретявани от самите работници във времена на революционна борба, срещу съпротивата на традиционните господстващите класи и „революционните интелектуалци“ водени от Ленинзма и Западния „мениджъриализъм“, адаптиращи се към променящите се условия. Но същностният елемент на социалистическият идеал остава: превръщане на средствата за производство в собственост на свободно сдружаващи се производители, и по този начин обществена собственост на хора, които са се освободили от експлоатацията на техните господари, като фундаментална стъпка към по-широкото пространство за човешката свобода.

Ленинистката интелигенция има обаче друг дневен ред. Те пасват на описанието на Маркс за „конспираторите“, които „си присвояват развитието на революционният процес“ и го изопачават за своите цели на доминация; „Оттук идва тяхното дълбоко презрение към теоретичното просветляване на работниците относно техните класови интереси“, които включват премахването на „Червената Бюрокрация“ и създаването на механизми на демократичен контрол на производството и социалният живот. Ленинистите настояват, че масите трябва да бъдат стриктно дисциплинирани, докато социалистите се борят да постигнат социален ред, в който дисциплината „ще стане ненужна“, тъй като свободно сдружаващите се производители „работят според тяхната воля“ (Маркс)! Свободният Социализъм, нещо повече, не ограничава целите си до демократичен контрол на производителите върху производството, а цели да премахне всички форми на доминация и йерархия във всеки аспект на общественият и личен живот, една непрестанна борба, защото прогресът в борбата за по-справедливо общество ще доведе и до нови прозрения и разбиране на формите на потисничество, които могат да бъдат скрити в традиционни практики и съзнание.

Ленинистката враждебност към най-същностните черти на социализма е била очевидна от самото начало. В революционна Русия, Съветите и заводските комитети са се оформили като инструменти за борба и освобождение, с много грешки, но и с богат потенциал. Ленин и Троцки, когато поемат властта, незабавно започват да подкопават освободителния потенциал на тези инструменти, въвеждайки господството на Партията, практически на нейният Централен Комитет и неговите Вождове – правят точно това срещу което Троцки предупреждава години по-рано, срещу което Роза Люксембург и други леви марксисти предупреждават по същото това време, и на което анархистите винаги са се противопоставяли. Не само масите, но дори и партията трябва да бъде подложена на „бдителен контрол от страна на ръководството“, настоява Троцки, когато от революционен интелектуалец става „Свещенослужител на Държавата“. Преди да завземе властта, ръководството на Болшевиките е възприело реториката на хора, които се включват в революционният процес отдолу, но техните задачи са били доста по-различни. Това е било очевидно преди и става кристално ясно, когато завземат държавната власт през Октомври, 1917-та година.

Един историк симпатизиращ на Болшевиките, E.H. Carr, пише че „спонтанната склонност на работниците да организират комитети в заводите и да се намесват в управлението, беше неизбежно насърчена от революцията, която накара работниците да вярват, че производствената машина на страната принадлежи на тях и може да бъде управлявана от тях, според тяхната собствена свобода на действие и в тяхна полза“. За работниците, както един анархистки делегат казва, „комитетите в заводите са клетките на бъдещето…Те, а не Държавата, би трябвало сега да управляват.“

Но „Свещенослужителите на Държавата“ разбира се са били по-компетентни и веднага пристъпили към унищожение на комитетите в заводите, и ограничили Съветите до органи на тяхното собствено господство. Ленин в един „Проект за Декрет относно Работническият Контрол“ съобщава, че делегатите избрани да упражняват такъв контрол, ще бъдат „отговорни пред Държавата за подържането на възможно най-стриктен ред и дисциплина, и за опазване на имуществото.“ Когато годината привършва Ленин отбелязва:

„Ние преминахме от работнически контрол към създаването на Висшият Съвет на Националната Икономика“, който „трябва да замени, погълне и преустанови организацията на работнически контрол“ (Carr). „Самата идея за социализъм е въплътена в понятието за работнически контрол“ с прискърбие отбелязал един синдикалист меншевик; ръководството на болшевиките извършва действия, които  разрушават самата идея за социализъм.

Скоро след това Ленин постановява, че ръководството трябва да встъпи в „диктаторска власт“ над работниците, които да се подчинят на“не-задаващо въпроси подчинение на една единствена воля“ и „в интерес на социализма“ трябва „без да задават въпроси да се подчиняват на волята на водачите на трудовия процес“. Ленин и Троцки пристъпват към милитаризация на работниците и трансформацията на обществото в работническа армия, подчинена на тяхната воля. Ленин обяснява, че подчиняването на работника на „индивидуална власт“ е „системата, която повече от всяка друга гарантира най-добрата употреба на човешките ресурси“- или както Робърт Макнамара ( вижте статията „Робърт Макнамара“ в http://bg.wikipedia.org) изразява същата идея – “ вземането на жизненоважни решения…трябва да остане в управляващата класа…истинската заплаха за демокрацията идва не от свръх-ръководството, а от недостатъчното ръководство“; „ако Разумът не управлява човека, тогава човека не може да осъществи потенциала си“, и „управлението не е нищо друго освен управление на разума, който ни поддържа свободни“.

В същото време „фракционерството“, т.е. всякакъв елемент на свободно изразяване и организация, бива разрушен „в интерес на социализма“, термин предефиниран за целите на Ленин и Троцки, които пристъпват към създаване на основните прото-фашистки структури, превърнати от Сталин в един от ужасите на модерната епоха.

Неразбирането на интензивната враждебност на Ленинистката интелигенция към социализма (която интелигенция несъмнено има корени в Марксизма) и съответстващото погрешно разбиране на Ленинсткият модел, имаше опустошително въздействие върху борбата за по-добро общество и за по-добър живот в Западния, и не само там. Необходимо е да намерим начин да спасим социалистическиякият идеал от враговете му в двата главни световни центръра на власт от тези, които винаги ще се стремят да бъдат „Свещенослужители на Държавата“ и обществени ръководители, разрушаващи свободата в името на освобождението.

Ноам Чомски

Публикувана в „Our Generation“, 1986г.

Превод за Без Лого: El Caminero Feliz