Няколко встъпителни думи

Докато медиите на „свободния свят“ ахкат и охкат за ужасите в путиновите тюрми, получили своите 15 секунди в панаира на новинарската суета след шумните амнистии на Ходорковски и размирните котенца, те не обелват и дума за режимите в западноевропейските зандани и зверствата, които се вършат под очите им. Зверства в затворите в цивилизованата Европа? Ама, моля ви се – там затворниците ходят на педикюр и слушат Шуберт…

Невежеството обаче не е оправдание. Особено когато е съзнателно избрано.

Нашият приятел анархист Габриел Да Силва е вече 30 години в затворите, от които двадесетина в тези на кралство Испания. Той понася цялата гама от наказания и изолационни режими, които държавата прилага, за да вкара „в правия път“ всички, които не се огъват пред нейните закони.

Габриел е от онези, за които затворът не означава край на бунта, нито на стремежа към свобода. През 80-те и 90-те години на миналия век, испанската наказателна система е разтърсена от многобройни индивидуални и колективни актове на съпротива и офанзива – от метежи до опити за бягство. За участието си в тях, Габриел и мнозина други са подложени на режима FIES, чиято цел е ликвидирането на всякакъв опит за непокорство. (FIES е създадената от правителството на испанската социалистическа работническа партия през 1991 г. „картотека на затворници за специално наблюдение“, според която, в зависимост от техния профил и степен на непокорство, те могат да бъдат подлагани на цяла серия от наказателни режими. Сред тях е най-тежкият – за пряк контрол над „черните овце“ – FIES-1, който позволява на затворническата администрация да ги погребе живи в изолационните килии, където може да прилага всяко от дългия списък на физически, психически, медицински и други мъчения, целящи да ги пречупят или унищожат.)

През октомври 2003 г. Габриел решава да не се връща повече в „своята“ клетка. На 28 юни 2004 г., след полицейски контрол, довел до престрелка, за да не попадне отново в ръцете на „своите“ тъмничари, той е арестуван в компанията на сестра си Бегоня и приятелите си Барт де Гейтър и Хозе Фернадес Делгадо – също беглец от испанските затвори. Тези арести и делото, което се гледа от съда в германския град Аахен, имат международен отзвук в анархистическото движение. Те стават повод да се изобличи отново затворническият ад и да се нанесе тактически удар върху системата, която се крепи на терора.

На 16 януари 2013 г., след изтърпяване на 2/3 от присъдата си, съобразно практиката в Германия, Габриел е екстрадиран в Испания, която го е изискала, за да прекара остатъка от испанската присъда, чиито размери, скрити в меандрите на бюрократичната, съдебна и наказателна политика на кралството, са неизвестни. Неговата „специална („конфликтна“) траектория на затворник“ вече му коства многобройни наказания, както и премествания по затворите, които затрудняват извънредно контактите чрез писма или свиждания.

Настоящата непълна сбирка от негови текстове не търси безусловно приемане на тяхното съдържание, но се надяваме да предизвика участие в откриващите се богати възможности за дискусии (в рамките на противоречиви становища). Нейното разпространение няма за цел само да запознае или да напомни за борбения път на един другар. То има за цел най-вече продължаване на разпространението на идеите, за които той се бори и които ние споделяме; да защитим методи като експроприациите, които се вписват в решителната съпротива срещу системата; да оживим стремежите към свободата, социалната революция и Анархията, които ни въодушевяват и не могат да бъдат сведени само до думи.

15 май 2013 г.

КАКВО Е ЗАТВОРЪТ?

Ако ме запитат какво е затворът, бих отговорил без колебание: това е кофа за помия на един специфичен социално-икономически проект, в която изсипват всички, които смущават обществото. Затова затворът е пълен главно с бедняци…

Идеята за затвора се появява в историята като средство за затваряне и изолация от обществото на лица, които властите считат за опасни или подривни за техните доктрини и норми. През цялата история, затворът и неговите карцери са приемали различни форми, но винаги, абсолютно винаги, той е инструмент, наложен от властта, средство за принуда на крале, военни и политици. За да бъда точен, затворът се ражда от необходимостта държавата да си присвои изключителното право да наказва, тоест монопола върху насилието срещу свободните хора. Той извлича своята полезност и функция от необходимостта законът на властниците да получи превес чрез терора и мъченията, за да унищожи враговете на тяхната система и всички, които не се подчиняват на техните кодекси и норми. Без съмнение, затворите имат и социален произход: контрол чрез властта над париите и бедните, над необятния океан от мизерия и маргиналност, съществуващи във вътрешността на модерните общества. В действителност, става дума най-вече за възпиране на социалното недоволство, постоянно потискане на най-протестиращите социални слоеве. Следователно, можем да заключим, че тюрмите, както и модерните затвори, са инструмент в ръцете на държавния апарат, за да консолидира властта си; че те са създадени от необходимостта на властта да контролира народа, да го „регулира и приучи на ред“, сортира и поддържа в състояние на условна „свобода“, подчинена на един наказателен кодекс и няколко несправедливи закона, гласувани без обсъждане и надвесили над главата на всеки постоянната заплаха от затвор.

Ако затворите са създадени, за да затворят в тях всички неподчиняващи се на „законоустановения порядък“ бедняци, тук, вътре в испанските затвори, сътвориха FIES, за да затворят и погребат живи онези, които отправиха своето предизвикателство и се бориха срещу властта вътре в затвора. FIES е най-тежкото потъпкване на човешките права от страна на испанската държава през последните години. Това е специален режим, който не е регулиран дори от собствените й закони – своего рода картбланш, даден на тъмничарите, за да смажат с пълен произвол една категория затворници, които са се организирали срещу наказателните институции. Той започна да се прилага от 1991 г. след вълната бунтове и вземане като заложници на надзиратели и представители на административния и юридическия персонал и възстановяването на Асоциацията на затворниците на специален режим (АЗСР) – организация на затворници, които са наясно с проблемите на карцерите в испанските затвори и които целят да информират обществото и да извоюват по-добри условия за живот в тях.

FIES беше създаден от бъдещия вътрешен министър Антони Асунсион, за да бъде разрушена АЗСР и да се изолират от затворниците онези, които се считат за най-борбени или „специалисти“ в бягствата. Така се образува един затвор в затвора: след подбора на тези затворници, ги разделиха на малки групи и ги прехвърлиха в килиите на новите сектори на FIES или в специални режимни отделения, където контактът с другите затворници стана невъзможен. Това улесни репресиите срещу карцираните: събличаха собствените им дрехи, за да им навлекат униформи и налъми; блокираха кореспонденцията и ограничиха броя на писмата им; извеждаха ги на каре единично, без да са санкционирани, а през деня им вземаха сламениците, като ги даваха само за през нощта; за преместванията ги разсъбличаха и им слагаха белезници, след което „пакетирани“ биваха ескортирани от няколко надзиратели, въоръжени с тояги и железни пръти; делата им се разглеждаха в същия ден, без да се видят с когото и да било при прехвърлянето им; те бяха подлагани на безкрайни побоища, оскърбления и трябваше дни наред да прекарват в клетки или оковани в килиите, на „милостта“ на групи от надзиратели… Това беше едно непрекъснато ***, което характеризира FIES в затворите на испанската държава от установяването му през 1991 г. до днес.

Сега, благодарение на жестоките битки, които водихме вътре в режимните отделения, в които загубихме много другари, и на подкрепата, която получихме от страна на колективите за борба с карцерите, успяхме да вкараме FIES в дневния ред на обществото и вече не е възможно да го прилагат така повсеместно, както беше преди шест години; днес разполагаме със сламеници, лични дрехи и апарати, и можем да се разхождаме с другите затворници, не контролират кореспонденцията на всички и няма места, където да ни оковават за прехвърлянията. Репресиите обаче остават, готови да ги възобновят всеки момент: Хуан 2, Хуелва, Валядолид и т. н. са испански затвори, в които FIES продължава да се упражнява срещу нашите приятели, в тях измъчват и смазват за удоволствие, а затворниците се съпротивляват само благодарение на своя кураж и солидарност. Да бъдеш във FIES означава да бъдеш оставен на произвола им във всеки момент, че те имат картбланш за това, понеже подложените на тези режими затворници са считани за непоправими и срещу тях може да бъде употребявано „легално“ насилие, мъчения и наказателни килии. От 1991 г. досега четирима другари са умъртвени под този режим: Ернесто Перец Барот, Мойзес Каманьес, Хозе Луис Иглезиас Амаро, Хозе Ромера Гонзалес. В случая с пети другар, в килията му оставиха въжета и го биеха всеки ден, докато не се обеси през 1995 г. в затвора Хуан 2… Не ви разказвам за психологическите травми, които получиха мнозина приятели през всички тези години на изолация и репресии. Не трябва да се забравя, че мнозинството затворници в режим FIES имаме зад гърба си повече от десет години в изолационните килии, а много други приятели са там от 15 и 20 години. Това може да ви даде представа за действителността в испанските затвори за осмелилите се да се изправят срещу нея: рискът да изгниеш и умреш в един карцер, сам и убит е реален, тук фашизмът е осезаем.

За да завърша тази кратка статия, която пиша, и да обясня накратко какво представляват затворът и FIES, трябва да кажа, че всяка репресия и всяко мъчение почива върху един фундаментален факт: безнаказаността, с която техните автори-палачи са защитени; за това е необходимо да разкриваме положението в секторите FIES в испанската държава, понеже тази ситуация утре може да се възпроизведе във всяка друга страна, както това вече съществуваше в Германия, във Франция и т. н. Ето защо, това фашизоидно управление трябва да бъде разобличавано и неговата брутална наказателна политика – демаскирана. Само така, може би, ще успеем да облекчим условията на живот, които понасяме в наказателните отделения, за да можем един ден да заличим от земята тези срамни за човечеството „богоугодни заведения“, които се наричат затвори и които не са нищо друго освен мъчилища, където несправедливата система налага своя закон чрез репресиите и терора.

От затворите на испанската държава поздрав и зов за съпротива!

септември 2002 г.

Хозе Тарио (псевдоним)