Кризата от 2008 и корупционните скандали в чужбина обаче доказват, че и „правилната“ държава навсякъде е една и съща – За едни майка, за (повечето) други мащеха, както е писал Елин Пелин през 1902 г.

Стопанското разложение рязко се ускори през 1980-те години. Съвсем не случайно. В периода 1979-1985 бяха създадени външнотърговски фирми за източване на капитали. От 1984 г. започна завоалираната пропагандна подготовка за въвеждане на „социализъм с човешко лице“ (тутакси омърсено с масовия терор срещу българските турци). Февруари 1989 г. – Указ 56 за частната инициатива; до 10 ноември същата година бяха регистрирани няколко хиляди фирми, включително банки. Разграбването, щателно подготвено, продължи на ново равнище.

През 1988 г., калпава-некалпава, икономиката осигуряваше страната с хранителни продукти, на човек се падаха например по 36 кг месо годишно и по 56 литра мляко.

Според НСИ през 1989 г. населението на страната е 9 009 018 души.

Макар и формално, безработица не съществуваше. Макар и технологично изоставащо, производството все пак съществуваше. Продължителността на живота беше почти равна на средноевропейската. Постижения не благодарение на, а въпреки „социализЪма“.

1990 г.: Народното събрание изяви желание да присъедини България към ЕС. Падна държавният монопол за външна търговия – „другарите“ от БСП и клонираните от нея партии вече разполагаха с достатъчно частни фирми.

1994 г.: срина се селското стопанство с 34% общо и с 66,5% само в животновъдството, повече от двойно в тютюнопроизводството и пет пъти в захарното цвекло (от този момент нататък захарта е изключително вносна стока). Безработицата в аграрния сектор надвиши 50%, специалистите с висше образование там намаляха с 47%. Някой смятал ли е колко хора си отидоха без време в отвъдното от този „мирен“ шок?

През декември 1995 г., когато подадоха официална молба за членство в ЕС, Международната здравна организация постави България на 92-ро място по качество на медицинските услуги (109-то, ако се отчита ефективността на разходваните средства).

Еврокомисията благосклонно склони да преговаря едва след подписания през ноември 1999 г. меморандум за закриване на реакторите в АЕЦ Козлодуй. Население към онзи момент: 8 190 900. Средната продължителност на живота беше спаднала със 7-8 години под най-слабите показатели в ЕС. Броят на наркоманите скочи 1350 пъти в сравнение с „началото на демокрацията“.

От февруари 2000 г. започват официалните преговори с Евросъюза, траят до юни 2004 г. (външен дълг 12 милиарда евро). 2000 година бележи рекорд по регистрирани самоубийства – 1383. Преброяването на оцелелите през 2001 г. дава резултат 7 932 984 души.

2003 г.: за последните 12 години са отчетени 800 000 случаи на средни и тежки психически разстройства. Частният сектор достигна 71%, едва 10% от промишлените стоки в магазините са местно производство.

На 1 януари 2007 г. България става официален член на Евросъюза. Население – 7 640 000.

Следва кризата, самоубийствата скачат с 13%. През 2010 г. слагат край на живота си 859 души, като за изминалите 10 години самоубийците са били 11 646, докато в ПТП са загинали 10 627. Расте смъртността, основно сърдечно-съдови заболявания косят толкова млади под 40 години, колкото и възрастни над 65.

БВП на глава от населението е 5,5 пъти по-нисък от средноевропейския. Минимална заплата – 120 евро, като с тези доходи живеят 41% от българите, а 14,6% от тях на пълен работен ден. Едва 10% от запитаните граждани казват, че с еврочленството материалното им положение се е подобрило, 50% не виждат разлика, за 40% ситуацията се е влошила.

2012 г. – съдии-изпълнители конфискуват 36 000 имота, сред които и единствени жилища на задлъжнели семейства. Регистрирани повече от 3000 опита за самоубийство, от които 763 „успешни“.

В края на 2013 г. населението на България е намаляло с минимум 1 724 466 души.

През последните 12 години – с 865 хиляди души, за периода на членство в ЕС – с 320 хиляди.

Същото топене на население наблюдаваме в Сирия, където има истинска гражданска война – по 3-4 хиляди души месечно. По смъртност (14,7 на 1000) България е на 8-мо място в света, между Афганистан и Сомалия. Първи сме в Европа по реализирани самоубийства.

Загубени са 60% от съществувалите през 1989 г. работни места. Полуофициално безработицата е превишила 14%. Средната заплата е 10-21% от средноевропейската, макар че БВП е само 40% от средния за ЕС.

80% от хранителните продукти са вносни, повечето местни са направени от вносна суровина. България е единствената страна в Европа с напълно унищожена напоителна система.

„Репортери без граници“ оценяват свободата на словото у нас под нивото на Гвинея и Косово.

Повече от половината 18-годишни не са прочели през живота си нито една книга. 80% от работодателите са с основно и средно образование. 40% от политиците не умеят да се изразяват грамотно нито устно, нито писмено.

Броят на полицаите спрямо населението у нас е сред най-високите в Европа, а заедно с частните охранители сме на първо място по количество пазванти.

Всички тези данни не прилягат на страна, запазила „социален мир“ – напротив, свидетелстват за военна разруха във всички области на живота. Говорят за подмолна гражданска война, в която едната от страните не оказва съпротива, а другата безнаказано изтребва противника си.

Дали една истинска гражданска война за освобождение на народа от държавата и капитализма не би прекратила тази четвъртвековна агония? Който каже обратното, би било редно да убеди хората, че цялата тази съсипия е „нещо нормално“. Но щом е „нормално“, не е ли също толкова нормално да вземем пушките и да прекратим „нормалното“ безобразие? Или покорно ще пъплим към месомелачката?

Васил Арапов