Бързото развитие на революционния дух в средата на работническите съюзи в Европа и Америка обърна сериозно внимание на всички върху синдикалното движение на работниците и върху “синдикализма”. Чувства се едно ново пробуждане на пролетариата – с всички негови вероятни последствия за световната история – подобно на онова, което историята отбеляза в последните години на Наполеоновата империя и като резултат на което се яви създаването на “Първия Интернационал”.

Както при основаването на “Международната работническа асоциация” (I-ви интернационал) в 1864 г., така и сега, работниците издигат лозунга: “Освобождаването на работниците е дело на самите работници”, а не на техните уж благодеятели в парламентите; че борбата против капиталистите и техните пазители, трябва да бъде непосредствена – не чрез парламента, а пряка; и най-после, че работническите синдикати трябва да станат онея групировки, които по опитен път сами ще създадат формите на производство и разпределение в комунистическото общество, ще подготвят икономическата революция и сами ще осъществят новите форми на икономическия живот, по пътя на започнатото от самите тях социално преустройство.

Като поставиха в 1866 г. тези принципи в основата на Първия Интернационал, неговите основатели, главно френските работници, се ръководеха от своя собствен горчив опит. Те бяха преживели неуспешната революция от 1848 г., плодовете от която им м бяха тъй ловко отнети от политиканите. Те бяха преживели разгрома и ужасите на юнските дни и от опит се бяха убедили в умственото и политическо безсилие на парламента, даже когато в него има едно голямо число депутати на “социалдемократическата партия”. И затова, когато френските работници отново поискаха да се организират в края на 60-те години на 19-ти век, те чувстваха необходимостта от една масова, чисто работническа организация, стояща настрана от политическите интриги за власт, водеща сама борбата с капитала и неговия защитник – държавата и широко разпространяваща в работническата среда социалистическите идеи.

Но английските и особено германските работници, или по-право техните представители, продължаваха още да вярват в “политическата революция като предверие на икономическата”, и затова основната мисъл на френските работници – да се създаде един съюз на икономическа борба, на която трябва да бъде подчинена всяка политическа дейност – тази мисъл беше смекчена и замъглена още в самия устав на Първия Интернационал, като към немския и английския текст на устава бяха прибавени двете думи “като средство”, които ги нямаше във френския текст и от които можеше да се помисли, че политическата борба може да служи като средство за постигане на икономическото преобразувание.

Скоро след това се започна френско-пруската война. Работите на интернационала се преустановиха. След 1872 г., т. е. След жестокото поражение на парижкия пролетариат при разгромяването на Комуната – поради тържеството на реакцията, която забрани Интернационала във Франция с драконовски закони, френските работници, изморени от войната и преследванията, не можеха да взимат участие в Интернационала. Тогава германските социалисти, които току-що бяха получили от Бисмарк имперски парламент и общо избирателно право, уверявайки се един друг, че след няколко години само ще имат болшинство в райхстага и мирно ще извършат социалното преустройство, “по-скоро от французите с техните революции” – решиха да се групират в политическа парламентарна партия.

Възползвани от своето изкуствено създадено болшинство на тайната конференция, свикана от Маркс в Лондон в 1872 г., Маркс и неговите привърженици решиха да обърнат Интернационала от съюз на професионални съюзи – в политическа партия, която да се занимава с избори и буржоазен парламентаризъм.

Но на старите лозунги на Интернационала останаха верни френската, испанската, италианската, белгийската и юрската федерации, т. е. всички с изключение на немската и английската секции. И в лицето на тези федерации, които запазиха старата програма на Интернационала, последният достигна, в течение на следващите след 1872 г. шест години, своето пълно развитие.

Юрската федерация представляваше тогава съюз от едно множество професионални съюзи. Постоянно ставаше дума за това, какво са решили гравьорите, зидарите, дърводелците, часовникарите, какво искат каменарите, какво искат тъкачите на сукно и т. н. При това, освен професионалните съюзи, имаше само няколко “секции за пропаганда”, в които се приемаха работници с различни занятия и интелигенти, ако те се отдават на работническото дело.

В Испания, където Интернационалът силно се преследваше след провъзгласяването на комуните в Алкой и Картагена и след опита за въстания в Барцелона и Андалусия, “секциите” на Интернационала по необходимост бяха тайни. Но благодарение усилията на няколко души, а особено на бакуниста Фарга Пелисер, испанските интернационалисти съединиха своите “секции” с професионалните съюзи в Каталония и със селските съюзи в Андалусия. Благодарение на тази тясна връзка между тайните секции на Интернационала и 80-хилядната федерация на професионалните съюзи в Барселона, (чийто вестник винаги се редактираше от анархисти из Интернационала), на тази федерация се отдаде с помощта на масови стачки, да въведе 8 часовия работен ден в повечето производства в Каталония; а в наше време, благодарение на широката пропаганда на бездържавния комунизъм и на стачките, които стават все повече и повече и всеобщи, – работническото население от тази област може би най-сериозно разбра задачите на социалното преустройство в сравнение с всяко друго работническо население в Европа.

Тясната връзка между анархистите и работническите синдикати беше запазена в Испания даже във време на жестоките гонения и Монхуичките преследвания през 1896-97 г. Сега отново тази връзка е възстановена.

В Италия работата се водеше по-несистематично, но на същите начала: интернационални “секции” и работнически синдикати.

Работническите манифести на италианската федерация представляват, наравно с истинските работнически манифести от онова време, едни от най-добрите изложения на целите и идеалите на революционното работническо движение. И сега ние виждаме, как дългогодишната дейност на тези работнически съюзи и “секции” подготви и осмисли започналото се неотдавна в Италия синдикално движение в полза на всеобщата революционна стачка.

Същото трябва да се каже и за източно-белгийската федерация от долината на Вездра и за централно-белгийската федерация на миньорите, където и до днес все още е запазен стария дух на Интернационала.

И най-после аз трябва да кажа нещо за дейността на малката тогава френска федерация, основана от Брус в 1878 г. и в която работих заедно с него. Дейността на тая федерация се проявяваше на френските работнически конгреси, особено в подготовката на докладите, които се представиха за удобрение на работническите синдикати, а след това и на техните конгреси.

Международните конгреси на федералистическия Интернационал, който скъса с Маркс и неговото ръководство, продължиха до 1877 г., а местните конгреси на нашите федерации продължаваха да се свикват още няколко години след това, докато най-после преследванията на засилващата се реакция направиха най-после и тахното явно съществувание невъзможно, от което се възползваха социалдемократите за своята опортюнистическа пропаганда. Анархистите трябваше да встъпят по неволя в жестоката терористическа борба, за да си завоюват отново правото на съществувание.

Но не след дълго време във Франция започна да се заражда отново синдикалното движение, което постепенно се освобождаваше от ръководството на политиканите и част от нашите сили веднага беше посветена на него.

Работата в синдикатите стана особено възможна след провеждането на закона за свободата на синдикатите, който се яви като резултат на събитията в Монсольо-Мин и Лион и Лионския процес в 1882 година. (Дотогава всяко сдружение, което беше над 19 души, се считаше за незаконно).

Сега ние с радост забелязвахме, че същите основни начала, които се проявяваха в Интернационала, които начала са символ за пробуждане на работническата среда, на самосъзнание и вяра в собствените си сили, отново се провъзгласяват от пролетариата, в неговите синдикати.

И най-важното в случая е това, че много работници, научени от горчивия опит, напълно се разочароват от парламентарната тактика, на която се бяха отдали през последните тридесет години и се отнасят вече с пълно недоверие към хората, които ги водят по пътя на парламентаризма. Както справедливо отбелязва един от нашите другари, разочарованието от парламентаризма става толкова по-силно, колкото повече се усилва вярата в осъществимостта на всеобщата стачка.

Самият живот възвърна работническото движение към онези начала, които бяха положени в основата на Първия Интернационал.

Този поврат – ние сме убедени в това – ще бъде богат с последствия и затова ние с радост приветстваме факта, че работниците отново написват на своето червено знаме: “Освобождението на пролетариата ще стане по пътя на пряката настъпателна борба против експлоататорите и техните защитници!”

Август, 1907 год.

ПЕТЪР АЛ. КРОПОТКИН

ВЪЗПОМЕНАТЕЛЕН СБОРНИК
По случай 25 години от смъртта му 1921 – 1946

Издава – Анархо-синдикалистическа библиотека “РАБОТНИК” – София – 1946