„Можете да отблъснете нашествие на армия, но
не можете да спрете идея, чието време е дошло“
Виктор Юго

Както нарастващият бунт в Турция и масовите протести в Босна, България и Бразилия потвърждават, вълната от борби, която започна от Арабските революции през 2011 година, все още е в пълната си мощ. Но също така е ясно, че две години по-късно „опасните мечти“ на арабските революционери, европейските indignados и американските „окупиращи“ остават неизпълнени. В Европа мантрата за остеритет продължава да бъде безкритично възхвалявана и покорно налагана от леви и десни правителства. В Египет ислямистки сили успешно отвлякоха революцията, като взеха държавната власт и потъпкаха нейното епохално обещание за радикална еманципация. През това време в САЩ масите, които някога провеждаха асамблеи на Уол Стрийт, сега изглежда се разпръснаха обратно в предишното им състояние на социална атомизация.

При настоящото състояние на нещата възниква един стар, но важен въпрос – относно движенията, които започнаха през 2011 година и относно тези, които понастоящем са в действие в Турция, Бразилия и на други места. Въпросът е: какво трябва да се прави? Според някои, включително бележити леви мислители като Славой Жижек (2012) и Ален Бадиу (2012), спонтанният и автономен характер на новите революции съдържа известен брой рискове. Най-важният от тях е, твърдят тези критици, че липсата на централизирано ръководство и фетишизмът към хоризонталността, които дефинират тези движения, рискуват да ги обрекат на краткотрайно съществуване, с ограничено въздействие върху конкретни политически резултати (Харви, 2012). Без необходимото организиращо водачество на това, което Бадиу (2006) и Жижек (2013) нарекоха „Главатаря“ – най-вероятно под формата на радикална партия водител – протестите са предопределени да приличат на едни обикновени флаш мобове, с характерна за тях карнавална съпротива, която в крайна сметка не прави много за подкопаването на дълбоките властови отношения, които са в основата на капиталисткото общество. Според най-циничната от тези интерпретации дори накрая може да се окаже, че тези нови революции подсилват капитализма.

Днешните движения: застъпване за социализъм без политика?

В една скорошна публикация в блога си Дейвид Де Бруйн, от Университета на Питсбърг, повтаря някои от тези критики, дори и да изглежда че говори повече от „реалистична“ гледна точка, отколкото от марксистко-ленинистка такава [1]. Първо, Де Бруйн правилно твърди, че бунтът на Тахрир през 2011 г. беше в действителност много по-близко свързан с протестите срещу остеритета в Гърция, отколкото повечето наблюдатели по това време бяха склонни да признаят. Но след това основно наблюдение той прави заключението, че източниците на прилика между тези движения – които ние считаме за част от едно транснационално семейство на движенията, от сега нататък наричано Движение за реална демокрация (Ойкономакис и Рууз, 2013) – са точно техните най-важни слабости. Фактически нарастващата вълна от „occupy“ протести, включително протестите срещу остеритета в Европа и бунтът в Турция, може би обявяват това, което Бадиу (2012) нарече Възраждането на историята, но в същността си те правят това, като предлагат завръщането на един социализъм, но без политика:

Днешните протестиращи не се асоциират с партии или програми; те не излизат на политическата арена, за да постигнат определени политически цели или дори фактически да променят напълно системата. Най-често срещаното твърдение е, че „откъдето и да я погледнеш, политиката е една безнадеждност“. Като такива, днешните протестиращи искат един абстрактен социализъм: „ценности“ и „идеали“ като равенство, справедливост и не-материалистични начини на съществуване, но никаква определена потенциално осъществима практика, въплъщаваща тези ценности.

Това е критика, която Occupy движението познава добре. Първо мейнстрийм медиите и политическите кадри се караха на протестиращите, че не успяват да артикулират някакви ясни искания; после институционалното ляво също се присъедини, критикувайки народните активисти за това, че отказват да се организират в партия и да се стремят към държавна власт. По-рано подобна линия на критика беше насочена към автономното сапатистко въстание в Мексико, към спонтанния народен бунт в Аржентина и алтер-глобализационното движение без водачи в Европа и САЩ, всички от които помогнаха за вдъхновяването на най-важните за света анти-капиталистки борби около началото на века (за пример вижте Сункара 2011; Петрас 2004). В действителност тази критика е дори още по-стара, тя се простира от гръмовните критики на Маркс на анархизма на Прудон и Бакунин, до унищожителната критика на Ленин на концепцията на Роза Люксембург за революционна спонтанност; и от сталинистките акции срещу анархисткото опълчение на революционна Каталуния, до съвременните марксистки критики на събитията от май 1986г.

Доста интересно в тази връзка е да се отблежи, че съществува дългогодишна и куриозна коалиция между теоретиците на институционалното ляво – представено в този случай от радикални мислители като Славой Жижек – от една страна; и либерално-консервативния политически състав в демократичното капиталистко общество, от друга страна. Както едните, така и другите постоянно критикуваха Движението за реална демокрация за неговия отказ да уважи организационните наложителности на партийната политика; и двете твърдят, че за да бъдат взети насериозно, активистите трябва да захвърлят техните революционни илюзии и да приемат основните правила на играта. Без представеност в парламента, твърдят те, никой няма да ги слуша. Ако протестиращите си изцапат ръцете и се заемат с политика, изглежда се съгласяват тези странни другари, тогава поне можем да започнем разговор.

Раздялата на властта с политиката

Но разбира се това е точно това, което активистите не искат. Те не искат да се въвличат в диалог с политическия състав, защото считат цялата система, на която той се крепи, за фундаментално недемократична. Също така отказът от въвличане в представителната политика на капиталистката демокрация по никакъв начин не е мотивиран само от морални съображения: това не е просто „меко“ и „пухкаво“ отхвърляне на политиката в полза на ценностите. В действителност повечето от организаторите зад народните движения от последните две години признават, че преминаване към традиционни партийни структури и държавни институции много повече би навредило на движенията, отколкото да им донесе нещо добро. Това по същноста си е колкото морално, толкова и стратегическо съображение. Достатъчно е да погледнете президента Дилма Русеф, припомнят ни бразилските протестиращи, за да видите какво се случва с революционните левичари – в този случай някогашен член на няколко марксистки партизански групи по време на военната диктатура в Бразилия – когато вземат държавната власт. Или вижте династията на Папандреу в Гърция. Или семейство Милибанд във Великобритания. Примерите са безкрайни.

Тук е нужно да направим важно различие, което радикално променя основата на нашия анализ на уместните форми на революционна организация, в условията на глобален капитализъм. Банална фраза е да се твърди, че политиката се отанся основно до въпроса за властта. Когато политиката е разбирана по този начин, отказът на днешните движения да затънат в представителна политика може да бъде видян като свидетелство за неспособност да се признае социалната реалност на съществуващите властови отношения и несиметрични властови структури. Проблемът с тази линия на разсъждение е, че комбинира две понятия, които са близко свързани, но въпреки това са решително различни. Казано по друг начин, необходимо е да вземем насериозно нашата политическа икономия и да направим разлика между политика и власт. Зигмунд Бауман (2013) отбелязва, че политиката е решаване какво трябва да се направи, докато властта е способността то да се направи в действителност. В това отношение националната държава и либералната демокрация са изпълнени с политика, но са лишени от власт.

В анализът на структурната власт, който формира теоретическия гръбнак на моето докторантско изследване и социален активизъм, националната държава не може повече да бъде считана за валидна или ефективна база за преобразуваща политическа дейност (Рууз, 2013a). Глобалната криза на легитимността на представителните институции е точно резултат от осъзнаването на разбунтувалите се гласоподаватели, че избраните представители са престанали да представляват техните интереси и че това е проблем не на самите представители, а на системата. Това, което хората навсякъде започнаха да разбират, е че да се гласува е безсмислено, ако избраните представители нямат властта – или колективната воля – да приложат на практика обещанията, които правят в предизборните кампании, дори и ако изборите са свободни и честни. С други думи това, което хората започват да разбират е, че властта се е разделила с политиката, изоставяйки политиката назад в една безнадеждно безсмислена реторична вселена.

Така вместо да игнорира въпросът за властта, Движението за реална демокрация го разкрива такъв, какъвто е: царят на демократичния капитализъм е гол. Както казва Субкоменданте Маркос от EZLN „в кабарето на глобализацията държавата се държи като стрийптизьорка, която сваля всичко от себе си, докато остане само по минималното задължително одеяние: силата да репресира“ (Маркос, 2004). Навсякъде около нас можем да видим да лежат безсмислените одежди на представителната демокрация – но царят, който ги носеше, отдавна мигрира някъде другаде. От време на време държавата все още се облича с убийствената скука на гореспоменатите „свободни и честни“ избори, но имперската власт, която някога й позволи да превърне техните резултати в смислени политически действия, се изпари в лишената от територия област на капиталисткия суверенитет (Хардт и Негри, 2000). Това е същността на политиката без власт и движенията от 2011 г. са просто най-скорошния и най-координиран опит на народните маси да посочат това.

От предателство към измама: лявато се превръща в дясно

Това тогава е главният източник на недоволството на хората към политическите партии – и основната причина за превръщането на автономните форми на само-организация в социални движения, в такива радикално различни контексти, като измъчваните от кризи Гърция и Португалия и процъфтяващите Турция и Бразилия. Фактически „вирусът“ на масовите народни протести изглежда засяга леви и десни режими, без да прави разлика дали страната е развиваща се или развита, склонна към религиозност или либерално-светска, в състояние на растеж или в състояние на колапс. Изглежда, че по настоящем единствената важна сфера на политика, в която държавата все още има някаква власт да предизвика промяна в резултатите, е културната политика на идентичността: държавата вече може и да не е способна да възпира потоците на пари отвъд границите, но поне все още може до някаква степен да възпира потоците от човешки същества – и тя го прави, със жестоки последици, репресирайки бежанци и мигранти, все едно животът й зависи от това. Когато става въпрос за икономика обаче, държавата изглежда структурно ограничена от способността на банкери и бизнесмени да местят инвестициите си както пожелаят – тъпчейки трилиони долари от печалби в някой далечен данъчен рай, докато местят инвестиции при този, който предложи най-малко регулации и най-голяма възвръщаемост. Политиците, през това време, са структурно зависими от тези частни инвеститори за поддържането на задоволителен растеж и нива на заетост: в противен случай те просто рискуват да загубят властта при следващите избори. Като резултат всички политици в крайна сметка трябва да обслужват бизнес интереси – ако не го правят, пазарът ще ги дисциплинира чрез оттегляне на инвестиции.

Хората следователно може да имат правото да гласуват, но какъв е смисъла да се гласува, ако всичко, което решаваш е кой ще осъществи политиките, които благоприятстват големия бизнес? Популисти като Бепе Грило в Италия може и да крещят „Всички са крадци! Изритайте ги всички!“, но явлението, пред което наистина сме изправени не е корумпирани политици, които предават техните избиратели или леви предаващи работниците, а глобален капитал, който постепенно разширява структурната си власт върху националните държави и укрепва културната хегемония на неговата неолиберална идеология (Гил и Лоу 1989). Когато двойният процес на глобализация и финансиализация продължава с бърза крачка, избраните политици – корумпирани или честни, демократични или авторитарни, леви или десни – са просто сведени до управители: те просто се грижат за държавния апарат, докато банкери и бизнесмени притежават истинската власт за вземането на решения. Тук не става въпрос за „предателство“. Дори и ако либералните гласоподаватели се чувстват предадени от обръщането на Обама на дясно, проблемът не е просто, че властта покварява хората (въпреки че може да бъде част от проблема). По същия начин проблемът не е просто, че Работническата партия предаде работниците в Бразилия, или че ПАСОК предаде гласоподавателите в Гърция. Корнелиус Касториадис, гръцкият философ на автономията, беше далновиден когато през 1955 г. писа, че левите партии никога не са представлявали работещите наистина:

Да се казва, че „те ни предават“, е безсмислено. Ако, за да продаде боклуците си, някой търговец ми наговори купища глупости и се опита да ме убеди, че е в мой интерес да ги купя, мога да кажа че се опитва да ме излъже, но не и че ме предава. По същия начин социалистическата или сталинистката партия, опитвайки се да придумат пролетариата, че представляват неговите интереси, се опитват да го измамят, но не и да го предадат; те го предадоха веднъж завинаги отдавна и от тогава не са предатели на работническата класа, а предани и последователни слуги на други интереси.

Постепенното отстъпление на революцията в реформизъм

Следователно не става въпрос за отказ на съвременните движения да се изправят пред трудното понятие за властта, а точно обратното. Все повече и повече хора в цял свят започват да разбират, че демократичната капиталистическа държава играе решаваща роля за стабилизирането на (дифузната) глобална система на капиталистки властови отношения и че левите партии на свой ред играят решаваща роля за стабилизирането на авторитета и легитимността на капиталистката държава. Както каза Джон Холоуей в едно скорошно интервю за ROAR „нещо, което в кризата става ясно за все повече и повече хора, е дистанцията на държавата от обществото и степента, до която държавата е интегрирана в движението на пари, така че дори губи привидността, че е дърпана в две посоки“ (цитирано в Рууз, 2013). От друга страна временните стабилизации на кейнсианското управление на търсенето в годините след Втората световна война и евтиният кредит в последните три десетилетия може да са накарали гласоподавателите да вярват, че държавата се грижи за обикновените хора, но тези илюзии изчезнаха в настоящото състояние на ширикоразпространени капиталистки кризи: не само в Еврозоната, но в цял свят.

Позицията на институционалното ляво в това отношение е крайно само-проваляща. От една страна повечето държавно ориентирани радикали, революционни социалисти и комунисти биха се съгласили с анализа, че властта на капитала прогресивно се увеличи при неолиберализма и че държавата става все по-покорна на диктатурата на пазарите. Както самият Жижек казва, реакционната защита на социалната държава от страна на лявото е по-същността си безнадеждно усилие: “ утопията (на днешното ляво) не е радикалната промяна на системата, а идеята че може да се подържа социална държава в рамките на системата “ (Жижек, 2010). Той дори твърди, че „ако останем в границите на глобалната капиталистическа система, тогава мерки за изстискване на още суми от работници, студенти и пенсионери са в действителност необходими „. Очевидно е, че такива възгледи трудно се съчетават с подкрепата на Жижек за СИРИЗА, Коалицията на радикално левите в Гърция и тяхната защита на социалната държава. Веднъж теоретичните разсъждения на Жижек върху дълговата криза на Гърция го принуждават да заключи, че перспективата за леви режими е „‘обективно’ безнадеждна“(2010); а друг път може да бъде открит да възхвалява СИРИЗА за „куража да превъзмогне и пропъди страха на левите от вземане на властта “ (2012).

Най-доброто, на което левите могат да се надяват в една такава „обективно безнадежна“ ситуация, е на някоя скромна реформа: в стил отказът на Аржентина да плаща дълга, ре-национализиране на някои комунални услуги или може би на банка, може би някакви семейни надбавки или субсидии, с които да се помогне за повдигане на бедните или да се даде образование на изключените, но нищо повече. Жижек (2012) дори стига до там ентусиазирано да възхвалява реформите на здравеопазването на Обама, без да разбира, че те отнеха стотици милиарди долари от болници и ги дариха като печалба на фармацевтичната индустрия и застрахователни компании от Уол Стрийт (Робъртс, 2012). Какво ли се случи с идеята за социализма като обществено притежаване на средствата за производство и кооперативно управление на икономиката? Днес е ясно, че всички държавно ориентирани форми на революционна теория и практика отдавна отстъпиха в пораженчески реформизъм. Това не е просто сектантско наръгване на институционалното ляво, самите водещи леви радикали го признават. Говорейки на Subversive Festival в Загреб през тази година Ричард Сиймур – автор на блога Гробът на Ленин – призна, че „с оглед на практиката ние всички сега сме реформисти“ [2]. Като резултат радикалните мислители в повечето случай стигат до там да подкрепят политически партии, чиито политики в крайна сметка ще бъдат всичко друго, но не и радикални. В действителност когато прекарат достатъчно време на власт, тяхната принципна функция неизбежно става стабилизирането на либерално-демократичната държава, която бетонира социалните отношения на глобалния капиталистически ред. В този процес цикълът на измама, който Касториадис идентифицира – наистина един цикъл на колективна само-измама – продължава с неотслабваща сила.

Докато Славой Жижек изразява своята безрезервна подкрепа за един млад и харизматичен другар като Алексис Ципрас – водачът на СИРИЗА, на когото сега са възложени всички радикални надежди – последният фактически отиде на посещение при Волфганг Шойбле в Берлин, за да каже на немския финансов министър, че не трябва да се страхува от излизане на Гърция от Еврооната, след това предприе чаровна офанзива в САЩ, за да убеди МВФ и частните банкери в същото, дори заяви на публика от бизнесмени, американски държавници и политически изследователи в Brookings Institution, че „Аз се надявам да успея да ви убедя, че не съм толкова опасен, колкото се опитват да ме изкарат“ [3]. Очевидно дисциплиниращата власт на пазарите е толкова голяма, че дори упражнява влиянието си върху опозиционните партии. „Има ли нещо плашещо в лявото крило на Гърция?“ запита реторично водача на Коалицията на радикалните леви своята публика от либерали. „По какъв начин сме радикални?“. По настоящем отговорът е ясен на всички: само по име.

Краят на доминацията и отприщването на автономията

Тогава какво трябва да се прави? Вместо да възпроизвежда капиталистическата държава чрез продължаващо участие в нея, задачата на революционера е да я разруши. На теоретично ниво институционалното ляво би се съгласило с една такава възвишена абстрактна цел. Но на ниво практика влиза в противоречие със себе си, когато безспирно се опитва да превземе държавната власт, било то чрез революционни или чрез изборни средства – за да бъдат отново и отново отблъснати неговите цели за установяване на социализъм от наложителностите на пазара. От Движението за социализъм на Моралес, прегръщащо „капитализъм на Андите и Амазония“, репресиращо народни движения и позволяващо ускорено широкомащабно извличане на ресурси в Боливия, до сандинистите на Никарагуа, изплащащи омразните дългове на Сомоса и продаващи земята си за жълти стотинки на китайците; и от мулти-милиардерите принцове наследници на културната революция на Мао, до Революционното семейство от технократи в Мексико – нито една от революционните партии, които успешно са взели властта, не са докарали нищо друго с тази власт, освен капитализъм.

За да остане вярно на революционните си корени, радикалното ляво трябва да разбере, че борбата срещу капитализма може да успее само ако започне от базата на радикална автономия от капиталистическата държава. Ясно е, че само да се протестира не е достатъчно, това което най-много може да се постигне по този начин, е да бъде поуплашено правителството и то да предприеме някакви меки реформи, но нищо повече. По същият начин да се окупира някой площад или парк за няколко седмици или месеци също не е достатъчно. Но и двете са начало, което може да отвори дупка в задушаващата идеологическа усмирителна риза на неолиберализма – и най-вече да отвори дупка в нейната мантра, че „няма алтернатива“ – активирайки бързо и разширявайки мълниеносно радикалното въображение на масите. Широкомащабни протести или отказът да се подчиним на логиката на покорството не могат да съборят капитализма като такъв; но могат да радикализират едно поколение на участващи, като разкрият скелета на институционализираното насилие, върху което се крепи предполагаемо демократичната капиталистическа държава. Подобно на това, шепа квартални асамблеи в парка не могат да доведат до истински свободно и демократично общество, но могат да служат като важни уроци по демокрация за тези, които участват в тях, помагайки им да разширят революционното си съзнание и да развият нови форми на преки демократични практики.

В дългосрочна перспектива обаче постоянни форми на само-организация трябва да бъдат създадени, които могат да заменят безпомощната политика на националната държава и да разрушат основата на структурната власт на глобалния капитализъм. Тук е нужно да направим още едно съществено различие между две форми на власт. Джон Холоуей (2002; 2010) говори за смисъла на революцията като „край на властта-над и отприщване на властта-да „, с други думи: краят на доминацията и отприщването на автономията. На най-елементарно ниво революцията трябва да се цели във всички властови структури, които позволяват на малцина да упражняват власт над мнозинството и по-специално във властта на капитала да подрива най-основните човешки нужди – което незабавно ще освободи хората да станат напълно автономни (т.е. да ръководят своята собствена съдба) и да правят каквото е необходимо или каквото искат да правят, за да живеят материално и духовно пълноценен живот. Докато Движението за реална демокрация споделя тази всеобща цел, трябва да внимаваме да не бъдем наивни: тоталното премахване на властта-над, макар и оставайки завинаги цел на истинската революционна дейност, е просто невъзможно.

Винаги ще има власт-над, дори и ако е във формата на реални йерархии в номинално хоризонтални организации – това, което Джо Фридман нарече тиранията на безструктурността (1972). Това означава, че борбата да бъде освободено самоуправлението на автономното човешко същество и да бъде създадено едно автономно общество, е по-самата си дефиниция винаги безкрайна, включваща постоянна борба срещу покваряването на собствените й принципи и срещу концентрация на власт-над в ръцете на малцина – една заплаха, която завинаги се крие зад ъгъла. Това тогава би трябвало да бъде истинското значение на „непрекъсната революция“: когато масите разбират, че в един идеален свят всички форми на доминация биха били премахнати, дори и ако в реалния свят човешката природа завинаги е заразена с несъвършенства и социалните взаимодействия винаги ще знаят конфликт в по-малка или по-голяма степен – и следователно разбират, че борбата ще бъде безкреайна или изобщо няма да бъде. Както казва един цитат от Субкоманданте Маркос на стена в Чиапас, „борбата е като кръг: можеш да започнеш навсякъде, но тя няма край“. В тази постоянна революция няма край на историята и никога няма да има хиляда години мир.

Но докато тотална човешка свобода, перфектно равенство и непокваряема демокрация може би са фундаментално непостижими на практика, те могат да бъдат постоянно разширявани – не чрез политически реформи, а точно чрез безспирна социална борба. Политическата реформа в този смисъл е само стратегия на узаконените силни на деня, чрез която да запазят позицията си на доминация; по-същество един отбранителен ход, наложен въпреки волята им от неподчинението на масите. Ако бъдат оставени да правят каквото искат, управляващите класи никога няма да се разделят с един ефективен режим на доминация или с печеливш метод на натрупване. Само чрез постоянна борба на масите тези, които са на власт, рано или късно биват принудени да направят компромис. Тук ни биват припомнени така наречените Солонови реформи, които създават първия прото-демократичен град-държава в древна Атина. Когато аристокрацията е изправена пред осакатяваща дългова криза и пред орди от разбунтували се гневни роби на дълга пред вратите на града, управляващите олигарси осъзнават, че града е изправен пред избора или реформа, или въстание. И за да се справят с кризата, те назначават поета и държавник Солон, който незабавно анулира всички дългове, отменя дълговото робство и провежда демократични реформи, позволяващи на бедните aтиняни да гласуват в Общото sъбрание и разширява неговата политическа власт. Солоновите реформи служат за подсилване на отслабената позиция на социална доминация на аристокрацията, като разширява управляващата класа, включвайки собствениците на богатство без благороднически произход и разширява демосa, включвайки бедните селяни. Така двете групи имат стимул да не се борят срещу аристократичната олигархия. Няма нужда да споменаваме, че историческите паралели са поразителни.

Гръцката олигархия отново е изправена пред дългова криза и пред бунтa на робите на дълга. В тази бедствена ситуация СИРИЗА без съмнение е приела функционалната роля на съвременен Солон. Точно както Солоновите реформи бяха по същноста си продукт на страха на аристокрацията от масите, а не на Солоновия реформизъм като такъв (все пак Солон e назначен за временен Тиран от аристократичната олигархия точно, за да намери решение на осакатяващата дългова криза на града), така едно потенциално правителство на СИРИЗА вероятно ще разшири накакви свободи и демократични права, докато в по-общ план ще укрепи капиталистическата олигархия, която в действителност управлява Гърция. Подобно на това, ако някакви по-големи свободи или демокротични права бъдат постигнати при правителство на СИРИЗА, това няма да бъде в следствие на реформизма на СИРИЗА, а благодарение на революционните вълнения на множеството, което оживотвори автономните борби на площад Синтагма през 2011 г. Трябва да се признае, че някои от водещите подръжници на СИРИЗА, включително критичният юрист Костас Дузинас (2012), изглежда напълно съзнават този факт.

Вълненията на множеството и революционният процес

През цялата история най-важният двигател на постепенния и неравен, но въпреки всичко прогресивен марш на човешката свобода, социално равенство и демократично самоуправление е бил „страхът от масите“, причинен от бунтовните вълнения на множеството; или казано по друг начин – от конкретните плодове на безкрайната борба за достойноство (Хард и Негри, 2004). От друга страна тази линия на разсъждение повдига един важен въпрос: какъв смисъл би имало понятието за „революция“, когато не е преосмислено като процес, вместо като събитие? Ортодоксалните марксисти приравниха идеята за революция с представата за Събитие: От Октомврийската революция през 1917 г., до Китайската революция през 1949 г. и Кубинската революция през 1959 г. Съществува склонност революциите да бъдат свързвани с ясно определен момент: превземането на държавната власт. Когато се говори за процес в този смисъл, то това е процес, който просто започва с организационни подготовления, стига до въоръжена борба и приключва с поражение или сваляне на правителството.

Тази идея за революцията като Събитие бива продължена под нова маскировка в трудовете на Бадиу и Жижек, които разбират Събитието като момент на пробив, който позволя да се появят възможности, които не са съществували преди (Жижек 1989). Според този възглед, казано по един опростен начин, Египетското въстаниет което започна на 25 януари 2011 г., създаде възможности, които не са съществували на 24 януари 2011 г. Но докато идеята за революционното Събитие като момент на пробив е потенциално много полезна – и ние ще се върнем към това по-късно – да се приравнява „революцията“ като такава със Събитието би било доста проблематично. Такова приравняване има смисъл само за типа политическа програма, която залага целият си raison d’être [4] на това изключително Събитие, водещо до превземане на държавната власт [5]. Тук Жижек предлага такива понятия като „егалитарен терор“, „абсолютния акт“, „божествено насилие“, „месиански момент“ и „революционна истина-събитие“, като подпори на неговата идея за „нов“ комунизъм (за критика вижте Джонсън 2011). Проблемът с това осмисляне на революцията като Събитие на божествено насилие и егалитарен терор, е че (да оставим на страна неговите тоталитарни маоистки или дори сталинистки обертонове) тук понятието за Събитие по същността си се крепи на една мистификация на понятието за възможност. От къде възниква новата възможност? Ако възниква от момента на пробив, създаден от народното въстание, тогава не е ли била винаги налична като латентна възможност? Ако народните въстания  позволяват появата на нови възможности, това не е ли същото като да се каже, че тези възможности просто са били скрити от погледа, както и не-осъществения потенциал за бунт на мнозинството?

Веднъж поставили въпроса по този начин, ние сме принудени да признаем, че Събитието е малко повече от осъществяването на група потенциалности, които са създавани във времето чрез продължителен процес на социална борба. Както казва Майкъл Хард в предговора на последното издание на Въстания на Антонио Негри, Събитието не може просто да бъде редуцирано до тези изолирани случаи, „които идват отвън и нямат корени във вътрешният политически терен.“ Вместо това „би могло да се каже, че конституиращата сила (т.е. множеството) създава събития, като електрически заряди, които се натрупват в атмосферата до момент, в който тяхното напрежение е достигнало такава крайност, че се стоварват на Земята като гръм,“ (Хард 1999:xii, цитиран в Гордило 2013). Революционните събития тогава трябва да бъдат ситуирани вътре в историческия процес на социална борба. Може би би било полезно да мислим като за вълни. Вълните на океана не са нищо друго, освен водна маса в движение – дори и ако тяхното моментно съществуване изглежда на възприятията ни като отделно и ясно идентифицируемо „събитие“. В бурното време на капиталистическите кризи, когато революционните вълни започват да набират интензивност, можем да бъдем изкушени да забравим за бавните движения на приливите и теченията, които тласкат водната маса изотдолу. С други думи, погрешно приемаме, че събитието на вълната е истинската революция, забравяйки че тоталното движение на водната маса е това, върху което трябва да се фокусираме. Революционната вълна е просто осъществяването на латентната потенциалност, която вече е налична в масата. Една единична вълна може да разбие твърдата основа на капиталистическата държава; но само след като приливи, течения и вълни са я блъскали с пълна сила в един широк период от време.

Обществото като слоеве от исторически остатъци

Това ограничено осмисляне на революцията като Събитие има важни следствия за начина, по който интерпретираме историята. Ние все още считаме Френската революция за най-високата точка на Просвещението и на въздигането на либерализма от мрака на феодална Европа. Но е лесно да забравим, че обезглавяването на Луи XVI беше последвано само десет години по-късно от само-коронясването на Наполеон за император, а остатъкът на 19 век видя няколко случая на завръщане на власт на консервативни аристократи. Американската революция по подобен начин е фетишизирана от либерали като събитието, което създаде Земята на свободните, но бяха необходими гражданска война, движението за граждански права и почти двеста години борба на чернокожите за победа над фундаментално нелибералната реалност на институционализирания расизъм, който окова милиони афро-американци в конституционна не-свобода, да не говорим за феминистките борби и борбите на коренните жители на Америка, които спечелиха на двете групи равни либерални права.

С други думи, приливът се издига и отново се отдръпва: по никакъв начин не е имало непрестанен марш на свобода, отприщен от великото Събитие на модерната революция. „Обещанията“ на либерализма са били изпълнени само дотолкова, доколкото угнетеното множество фактически се е борило да бъдат изпълнени, както се случи при бунта на робите в Хаити. Събитията на Френската и Американската революции не създадоха някакви възможности, които да не са съществували преди. Семената на либералната демокрация вече са били засяти от Солон (или в действителност от въстанието на древните гръцки роби на дълга) и бяха предадени във философски език на либерализма на свободния пазар на Адам Смит от Спиноза, Лок и Хюм; а като практика започва от банкерите Медичи и Ренесансовите държавници, до Амстердамската стокова борса и манчестърските индустриалци.

Следва продължение…

Превод и редакция: колектив „Живот след капитализма“