Изключителен репортаж на Самуел Йосифов от „петъчните протести“ в Билин, 21 март 2014г.

Имах уговорка с едно момче на име Рои от организация „Ахдут“ да се срещнем на централната автогара в Тел Авив, след което той да ме заведе на мястото, от което Илан Шалиф щеше да ни събере с колата и да ни заведе в Билин. Рои не пристигна. Но Шалиф ми обясни по телефона къде се събираме и успях да отида навреме. В колата вече беше седнал Бен – анархист на около 26 години, който отиваше за осми път на петъчна демонстрация в палестинското село. Освободи ми предната седалка и ме подкани да седна там. Не отказах.
Седемдесет и нещо годишният доктор на университета „Бар Илан“ Илан Шалиф беше видимо разтроен от факта, че Рои е изчезнал без предупреждение. Реши да отиде до дома му в Тел Авив, да влезе в двора на къщата, в която живее и да го събуди (беше решил, че се е оспал), викайки му под прозореца. Така и направи. Но Рои не се появи…

Потеглихме. Не се сдържах и отворих въпроса за устава на организацията, който обсъждаме вече повече от месец. И казах първо, че тоя въпрос за устава не може да бъде по-важен от участието ни в съвместната борба, нито пък да ни държи неутрални по въпроси, които просто не можем да пренебрегнем, като например действията на полицията в моя град Беер Шева, целящи „изчистването“ на улиците от просяци, показни арести и дори повдигнати обвинения (за агресивно поведение и съпротива при арест) срещу представители на слаба и уязвима част от населението. Илан се съгласи, подканвайки ме да предложа вариант за действие на следващата ни обща среща. После казах, че идеята за приемане на решения на принцип различен от консенсус (каквато самият Шалиф предлага) за мен е недемократична и аз лично не искам дори и да чувам за 2/3 или 51% от гласовете. Илан отговори, че самият той е психолог и претендира да познава психиката на много от членовете, които са способни да бъдат „против“ на всичко предложено, само за да не се чувстват конформисти… А на мен това ми трябваше да чуя, че да почна разправия. Бен не се намеси. Но аз се разпених, както често ми се случва. И казах, че съвременната психология смърди на психология на потребителско общество; в когнитивната психология няма нищо когнитивно; девизи като „Мисли в големи мащаби“ не могат да имат място в психологията; психолозите работят с характеристики, които лесно можеш да разгадаеш, поради което лесно можеш и да ги заблудиш… За моя изненада, Илан се съгласи и с всичко това. И каза така:

„Когато котки се шибат под прозореца ти, дразнят те, защото не можеш да спиш от техния шум. Но ако видиш наранена котка да страда под прозореца ти, даже и да не мяучи като при полов контакт – ти сто процента няма да можеш да спиш. Това е защото те е грижа. И то за котка! Тази грижа е естествена и съществува не само у хората. Тя сама по себе си е чувство. Онова чувство, което йерархическите отношения пренебрегват. Но те съществуват за много малко време в историята на човечеството, поради което не са успeли и едва ли някога ще успеят да го изкоренят. Капитализмът пък, той се опитва да притъпи не само това, но почти всички чувства у човека. А здравият човек чувства! Дори да се налага да преодолява чувствата си, той не ги игнорира, нито потиска.“

Минахме покрай КПП-то, което значеше, че навлизаме в палестинските територии. Никой не ни спря за проверка, навлязохме безпроблемно. Пристигнахме в Билин и спряхме пред джамията, където както разбрах, се събират всички участници в протеста, след като петъчната молитва приключи. Излязохме от колата. Илан извади от багажника негова книга, наречена „Чувствата като ежедневни преживявания и тяхното поддържане“. Подари ми я, като преди това ми я надписа с думите: „На Самуел, анархистка психология. Билин, 21.03.2014. Илан“.

Около Илан се събраха много местни хора и започнаха да говорят с него на арабски. Тези, които знаеха иврит ми обясниха, че вече десет години Илан Шалиф присъства на петъчните демонстрации в Билин. Бен стоеше настрана, той също не разбираше арабски. Намеси се в разговора чак тогава, когато се появи мъж на около 35g, с дълга коса и мустаци, прилепнала къса и плътна риза с разкопчани копчета и прилепнали панталони. Приличаше на диско певец от 80-те. Представи се като Гилад. Разговорът отиде в посока университетът Бар Илан, поради което аз малко се отдалечих. При мен дойде момче, което на развален иврит се опитваше да ми продаде шалове и гривни. Купих си гривна с палестинското знаме. Момчето ме попита от къде съм. Казах му Беер Шева, а то ме помоли да му намеря работа там. Казах му, че се занимавам с тенис, което го отчая. Но запитах себе си – защо аз, който живея само от десет години по тези места, трябва да бъда молен да намирам работа на местни хора, а не обратнотo? Отговорът, разбира се е свързан с причината, поради която се намирах там – пред джамията в Билин.

Молитвата приключи, хората започнаха да излизат от джамията и се запътихме към стената – мястото на демонстрацията. Илан извади от колата червено-черно знаме, черно знаме и знаме на организация „Ахдут“ (Единство), която представлявахме. Връчи ми последното, въпреки че съвсем от скоро се водя член на тази организация. След това извади три чифта скиорски очила, които трябваше да ни предпазват от сълзотворния газ.

По пътя Илан ме попита дали ще ходя на лагера в природата, който Игал от „Ахдут“ организира през април. Казах му, че съм стар за бой скаут и страшните разкази около огъня вече не ме плашат. Той се засмя и каза, че и той не може да разбере защо уж възрастни хора организират такива детски дейности, вместо нещо по-сериозно. И докато казваше „Ето например, днес сме само трима от „Ахдут“ тук…“, към мен се приближи около 30 годишно момиче, което ме попита на английски, но с френски акцент какво е това знаме, което нося; каква е тази организация „Ахдут“ и с какво се занимава. Отговорих, че сме анархисти, които в последния месец и половина си конституират устава, но скоро планират да направят и лагер сред природата. Тя ме погледна остроумно и продължи.

Бен не можеше да спре да се смее на последната случка. Тъкмо престана и видяхме отново момичето да стои на безопасно разстояние от стената, към която ние вече се придвижвахме с викове „Фрий, Фрий Палестайн“ и „Фрий, Фрий Арджентайн“ (в чест на аржентински участник в демонстрацията, дошъл с футболна фланелка на сино-бeли райета). И отново започна да се смее.

Зад нас се движеше линейка и трактор с рало, който много скоро щеше да започне символично да разорава пръстта пред стената. Напреднахме. Видях стената, видях намотана бодлива тел пред нея и тънка бразда между двете. Някои от протестиращите тръгнаха по браздата, докато над тях войници с каски и противогази надигаха пушки с прикрепени към дулото гранати сълзотворен газ. Аз също тръгнах натам. Илан не ме пусна, казвайки че знамената щели да се скъсат, докосвайки бодливата тел. Казах му, че ще ги навием. Той ме погледна за секунда… навихме ги и тръгнахме.

Надигнах глава и забелязах, че войниците, стърчащи над стената са разпределени по двойки и са нагъсто. А Илан каза че понякога точно на тази бразда, по която вървяхме минава джип, от който войници стрелят с гумени куршуми. Успокоих се, че днес поне гумени куршуми няма да има и падна първата граната. Точно пред нас. Бен ме дръпна, Илан изтича настрана, но много скоро и тримата започнахме да се задушаваме, да кашляме, да ни се гади и очите ни силно да смъдят, въпреки скиорските очила. Усещането е адски неприятно. Но всичко преминава за около 3 минути.

Гранати полетяха към всяко място, на което се бяха събрали повече хора. За това започнахме да се движим по-разпръснато. Започнахме да се съобразяваме и с вятъра, избягвайки газа. Когато стрелбата временно позатихна, не издържах и взех от земята паднала гумена граната, хвърляйки я обратно към войниците. А те изстреляха още една, точно на същото място.

Не издържах – крещях на войниците, питайки ги дали имат още много гранати и канейки ги да дойдат следващия път цивилни и да посетят селото. Забелязах, че един от хората, които носиха транспарант с настояване освобождаването на някаква жена, мисля че Маргарита и е името, правеше същото – крещеше на войниците. Те не отговаряха, но бяха вперили остър поглед в него. През това време дете тайно се промъкна съвсем близо до стената и хвърли два големи камъка, един от които удари войника по каската – изглежда беше заучено. Войниците съвсем не се поколебаха да изстрелят граната съвсем до детето, карайки го да се дави с от сълзотворния газ. Поне не го уцелиха с тая граната…

След около 50 минути повечето от протестиращите почнаха да се връщат. Тогава се появиха местни младежи с покрити лица и прашки, хвърлящи камъни и паднали гранати към войниците и стената. Илан ми разказа, че си крият лицата, защото хвърлянето на камъни било престъпление и много от хвърлящите бивали разпознати и задържани. Задържани били и хора, нямащи нищо общо с младежите с прашките, просто им скалъпвали обвинения, за да тормозят и държат в страх младите хора в селото. А това, че аз съм хвърлил използвана граната обратно не било страшно, защото арестували само местни хора и то най-често в домовете им, будейки ги през нощта.

„Наемът за това да живеем в Израел е нашето присъствие тук“ каза Илан. Замислих се над тези му думи и тъкмо да се опитам да кажа нещо, той ме прекъсна, подканвйки Бен и мен да ходим да ядем при Уажи.

Тръгнахме към Уажи, човек в чийто дом всички активисти от чужбина и от другата страна на стената (от Израел) разговорят и се хранят след петъчната демонстрация. По пътя отново видяхме онзи Гилад, който прилича на певец от 80-те. Оказа се, че и той като Илан е докторант на университета Бар Илан. С една подробност – Гилад не искал да учи религия, въпреки че в учебната му програма еврейската религия стояла като задължителен предмет. Трябвало да прекъсне следването си за цяла година, за да пребори бюрокрацията и успее да се отърве. Успявайки, Гилад не направил религията избираем предмет, но канализирал ред, според който можеш да не я изучаваш и да не държиш изпит по нея, без (вече) да трябва да прекъсваш.

Пристигнахме при Уажи. Седнахме на терасата на голяма стара къща, в чийто двор играеха поне пет деца. И какво да видя – момичето, което ме пита за знамето вече седеше там с някакви хора, пиеше чай и пушеше цигара. Всички говореха на иврит – тя видимо не разбираше нищо и за това отидох при нея. Казах й, че съм се помайтапил по-рано, но майтап или не – нашата организация наистина изглежда несериозно. А тя ми каза, че я е интересувало просто кого представляваме. Реших, че сигурно си прави проучване и я попитах тя кого представлява тогава. Изненадата ми беше голяма: тя каза „Амнести Интернешънъл“. И май не се шегуваше.

Казваше се Стефани. Попитах я какво прави за „Амнести Интернешънъл“ като цяло. Тя отговори, че била изпратена, за да съблюдава правата на африканските бежанци в Израел – да им помага да оформят документите си за статус на бежанеци; да им обяснява какви права имат и да ги свързва с адвокат, когато правата им биват нарушени. А в Бил’ин дошла по собствено желание – не като представител на „Амнести Интернешънъл“.

Всички започнаха да говорят на английски и искаха да се включат в разговора. Най-интересно беше обвинението на Бен (изглежда имаше някаква информация), според което „Амнести“ защитавали проституцията. На което Стефани отговори, че приемането на закон срещу проституцията – практика чието появяване зачестява и присъства на много места по света – почти винаги е свързано с преследване и наказания на жени. А „Амнести“ се интересували само от това – дали такива закони съществуват и дали представляват нарушаване на нечии права.

Разговорът отново мина на иврит. И премина към политика. Започнах да се разсейвам от него, защото домакинята сложи на масата хумус, тхина, разни други салати, маслини, чубрица, зехтин и големи лафи (арабски питки), които разкъсахме. Докато Бен разправяше на Уажи и друг човек от местните колко недемократично било това, че прагът за влизане в Кнесета на политически партии и движения бил вдигнат на четири мандата (от 120), аз се чудих дали вкусът на сълзотворен газ, който е заседнал в устата ми е способен да ми развали апетита или не. Но реакцията на Гилад ме накара да се замисля: Гилад се изправи, за да вземе думата и сподели с тих глас, че според него прагът от четири мандата няма никакво значение и не вреди на малките арабски партии, както всички си предполагаме. Защото единственото адекватно действие, което т.нар арабски партии в Израел следва да направят е да престанат да участват в избори и в политическия живот на „еврейската държава“ като цяло. Защото ако не престанат, просто ще продължат да дават легитимация на расисткия режим и на военната окупация. Попитах го какво тогава би казал за Ханин Заоби (депутат от „арабската“ партия Балад, критикуваща държавата не само в Кнесета, но и по света; депутат, чийто имунитет също беше обсъждан, но заради липса на свобода на словото, не заради хулигански прояви), той отговори, че най-вече тя, партията Балад, създава погрешна представа за някакви демократични устои в обществото и държавата, които не на практика съществуват. Гледна точка, с каквато никога не се бях сблъсквал.

Стана късно. Тръгнахме. Качихме се в колата и потеглихме обратно. Знаех, че макар и малка, съществува вероятност да бъдем спрени и задържани на КПП-то. Бен започна да ме плаши, казвайки че заради тъмната му кожа, тунизийският му произход и небръснатата му брада ще бъдем спрени, защото вероятно войниците на пропусквателния пункт ще решат, че той е местен арабин, когото нелегално вкарваме в Израел. А дали оттам нататък ще бъдем задържани – това още не се знае… Така се и случи. Колата беше спряна, а войничка с автомат на гърба попита Илан къде сме били. Той каза, че приятелят му Уажи се канел да отвори ресторант, та били сме при него и сме яли „невероятен хумус“; „прекрасни патладжани в майонеза“; „изумителни маслини“ и незнам още какво – все неща, за които войничката и идея си нямала колко били вкусни. Тя погледна към задната седалка, на която седеше Бен, а до него – палките от знамената. Поиска ни лични карти… Върна ги и ни пожела приятен път. Изглежда палките от знамената не я бяха впечатлили много. А фактът че в имената ни няма нищо арабско (въпреки тунизийския произход на Бен) се оказа достатъчен, за да си кажем довиждане.

Довиждане, Билин! До нов петък!

Самуел