АЛЕКСЕЙ БОРОВОЙ

 Това име навярно не говори много на днешните млади анархисти, макар да принадлежи на най-крупния, след Кропоткин, мислител на руския анархизъм от първата трета на ХХ век. Боровой е забележителен философ, социолог, икономист, историк, правовед, литературовед, педагог, оратор – една наистина енциклопедична личност, чиито книги и идеи са забравени или изчезнали от историята на руската революция, обществена мисъл и освободително движение.

Той е роден на 30 октомври 1875 г. в дворянско семейство, син на генерал и майка-музикант – от Москва. Завършва право на 23 години, след което е оставен като приват-доцент към юридическата катедрата на Московския Университет. По това време се увлича от марксизма и пише първите си научни трудове “За френските и руски икономисти от ХVII-ХVIII векове” и “За работния ден”. Изключителната му умствена работоспособност, неуморно търсене на истината, познавателна възприемчивост, превъзходна памет, интуиция, духовен максимализъм и бунтарство обуславят преодоляването на марксизма и еволюцията му към анархизма. В 1904 г., без нечие лично или литературно влияние, той стига самостоятелно до идеала на анархията. (“Никой не ме е учил, убеждавал или “заразявал”. Когато навлизах в своята 30-годишнина, от дълбочината на моя дух, се роди наведнъж огромната, оформена, единна, просветляваща мисъл на нов светоглед, чужд на всякакъв догматизъм.” – пише той в непубликуваните си спомени.) От този момент, анархизмът става за него не едно от социалните учения или “партийна идеология”, а осъзнат мироглед на който, генерирайки идеи и смисъл, остава верен дори в безнадеждната ситуация, в която завършва живота му. Неговото идейно “преображение” се извършва във Франция и Германия, по време на двугодишната му европейска обиколка, която предприема, за да продължи научните си занятия и събирането на материали за дисертацията си – “История на личната свобода във Франция” в два тома, както и за книгата му “Популярен курс по политическа икономия”. Пише също стотици статии, преводи, рецензии за Маркс, Макс Щирнер, Ницше, Пушкин, Достоевски, Анри Бергсон и др.

Завръща се в Русия в разгара на руската революция от 1905 г. и добива широка известност. Професорите му го наричат “любимеца на юридическия факултет”, а царската Охранка – “любимец на московското студентство”. Боровой изнася публични лекции на тема “Революционно миросъзерцание”, “Обществени идеали на съвременното човечество. Либерализъм. Социализъм. Анархизъм.” и други, които са се ползвали с огромен успех. Освен с преподавателска дейност, той организира анархистическото книгоиздателство “Логос”, което издава трудовете на Елизе Реклю, Жан Грав, Малатеста и др. Спира вниманието на четящата публика върху полузабравените гениални прозрения на Михаил Бакунин (философията на бунта, диалектиката на отрицанието, критиката на марксизма, доминиращата роля на “живота” над “науката”, на “акцията” над “теорията” и др.) Осмисля творчески практиката на революционния синдикализъм и т.н. Сред десетките му приятели са Вера Фигнер, Максимилиан Волошин, Иван Илин, Николай Кареев, Максим Ковалский, Александър Скрябин и десетки други, придали физиономия на руската обществена мисъл и култура от тази епоха.

Подхвърлен на преследвания от самодържавието (арести, обиски, уволнения от учебните заведения, процеси и затвори), Боровой бяга от Русия и прекарва две години в емиграция, в Париж, където работи като… екскурзовод. След амнистия се завръща през 1913 г. и в началото на Първата световна война е мобилизиран, като служи в Главното военно-санитарно управление. През революцията от 1917 до 1921 г. е професор в московския университет и любимец на студентите. Редактира анархистическите периодични издания “Живот” и “Вик”, ръководи Московската федерация на работниците на умствения труд (обединяваща принципите на революционния синдикализъм с интелектуалния пролетариат) и Московския съюз за идейна пропаганда на анархизма, чете многобройни курсове и издава книгите си “Революционното творчество и парламента”, “Анархизмът”, “Личността и обществото в анархистическия мироглед”.

През 1921 г. болшевишкият режим го уволнява и забранява преподавателската му дейност, след което Боровой работи като… счетоводител и съсредоточава дейността си в музея на Петър Кропоткин (заедно с Вера Фигнер ръководят Всеруския Обществен Комитет по увековечаване на неговата памет), оставя огромен ръкопис за “Достоевски” и ръководи анархосиндикалисткото издателство “Голос Труда”, издава книгата “Митът за Бакунин” и “Очерки по история на Руското анархистическо движение”. В първата от двете се намира превъзходната студия “Бакунин”, която е най-доброто до сега изложение на философските идеи на нашия класик, чиято 200-годишнина се навършва през май тази година (2014). По този случай, от майския брой на “Свободна Мисъл” ще започнем публикуване на превода й.

Като “неразоръжил се анархист”, тоест отказал да предаде своето верую за паница казионна леща и стане подлец, Алексей Боровой е арестуван от ОГПУ, наследило Чеката, заедно с други негови съидейници, обвинени в активна работа за създаване в Москва на нелегални анархистически групи, за разпространение на “антисъветска” литература и за връзки с анархистическата емиграция. По решение на “Специалното заседание на Колегията на ОГПУ” от 12 юли 1929 г. е заточен край река Вятка (в басеина на Волга), след което в 1933 г. е “освободен”, но му е забранено да живее в големите градове на СССР и е “въдворен” в град Владимир, древната столица на Северо-източна Русия, където отново работи, като счетоводител и завършва огромната си, неиздадена още, но съхранена в полицейските архиви, книга от забележителни спомени, с уроците от своя пълнокръвен живот, размишления за преживяното и описание на стотиците хора, които среща в житейския си път. “Щастието” му се усмихва – Боровой успява да умре от естествена смърт на 21 ноември 1935 г. Така си спестява мъченията и куршума в тила или смъртта в “мъртвите сибирски поля”, които по време на сталинския терор бяха резервирани за милионите, съхранилии човешкото си достойнство и верност към обреченото си дело.

Година след смъртта му, по време на  Испанската революция 1936-1939г, батальонът на участвалите в нея руски-анархисти емигранти, приема неговото име – “Боровой”.

По-долу поместваме неговият

“АНАРХИСТИЧЕСКИ МАНИФЕСТ”

Революцията и Свободата винаги са се раждали, както Живота, в кръв и в страдания.

В тяхната зора падат жертви – герои, борци, творци на новото и наследници на старото, бранещи го с упорство.

Но… жертвите не трябва да отидат напразно! Пред нас е гигантска работа, каквато човечеството още не познава.

Трябва да се преустрои цялата страна, сломена от разврата на стария порядък, от войната и експериментите на разни партии “от горе”. И в това преустройство да не се внася старата рутинност и мухлясалото щастие, изобретено от вечните професионални благодетели на човешкия род, а ново, творческо начало, взето направо от живота, отговарящо на стремежите и интересите на тези хора, с които и за които се извършва социалния преврат.

Време е да приключим с всяко опекунство, дори когато е най-благожелателното! Време е да свършим с представителността, които и да са представителите! Всеки трябва да вземе “своето” дело в собствените си ръце!

За това ни зове анархизмът!

Анархизмът е учение за живота! Той се ражда с всеки човек и живее във всеки от нас, но е съкрушен от мизерията, робството, лакейството пред хора и теории, от привикналостта към насилието и развратния живот. Нужни са смелост, просветеност, жажда за подвиг, за да се пробуди анархизмът във всеки – малък и голям.

Анархизмът е учение за свободата! Не отвлечената, призрачна свобода, а живата, реалната… В основата на всички негови построения е свободният човек – свободен от гнета на учрежденията, от властта на законите, изобретени от други за него. Но свободата за анархиста е свобода за всички. Има ли слуги, той не е свободен. Анархистът е длъжен да се бори, докато не бъдат свободни всички. За анархизма няма идоли и никакъв абсолют, освен самият човек, неговата свобода и правото му на неограничено развитие. Какъвто и да е общият порядък, анархистът винаги ще се стреми по-далече, към по-нов, по-съвършен, по-пълен и продиктуван от неговата анархистическа съвест ред.

Анархизмът е учение на равните! Всички са равни в свободата. Всеки е творец на своето дело и сферата на личната му свобода е неприкосновена.

Анархизмът е учение за културата! Понеже той зове не към разрушение, а към преодоляване на културата. Не към безсмислен разгром и разхищение на народното достояние, а към грижливото съхранение на ценностите, в които са събрани творческите достижения на човека, които са необходими, като средство за по-нататъшното му непрекъснато освобождение. Анархизмът е наследник на всички минали освободителни стремежи на човека и носи отговорност за предаването им на идващите след нас поколения.

Анархизмът е учение за любовта! Тъй като ни учи да обичаме не само себе си и своята свобода, но свободата за всички и за всеки. Той зове към подвизи и велики дела, за да бъдат събрани плодовете им не само за нашите съвременници, но и за бъдещите ни, далечни, още неродени братя. Той зове на борба за разрушаване на насилническата система, но не за мъст и безсрамна разправа с отделните лица.

Анархизмът е учение за радостта! Защото вярва в човека, в неговите неограничени възможности, вярва, че със своя подвиг в името на всички, свързва всички времена и всички хора в едно велико братство. Така се ражда радостта на твореца – най-великата от всички възможни човешки радости!