От година насам обществото ни изказва гласно и активно желанието си  за промяна, а ако съдим по протестните вълни по цял свят явно не сме единствените, които я търсят. За последната година се превърнахме в радар за алтернативи, за отговори на въпроса „Как?”, а и „На къде?” можем да тръгнем, за да стигнем до крайна дестинация „Промяна”. В началото на февруари радарът ми засече Босна: протести, полицейско насилие, борба срещу системата – както навсякъде, нищо необичайно за последните две години.  Интересът ми се покачи, когато забелязах, че радарът на родните и международни медии не отразява случващото се, за сметка на размириците в Украйна, които станаха новина №1.

В следствие на този двоен стандарт, в мрежата започнаха да се въртят видеа, статии и прочее, задаващи уместния въпрос „Защо Босна не е в новините?” . Събитията там, състоящи се в палежи на  парламенти и общини, попаднаха еднократно в обектива на някои медии, но за гласност  и дума не може да стане. Имах смътното усещане, че след като са запалили парламента си, босненци не са се прибрали да пият ракия. Благодарение на множеството неофициални медии, разбрах, че съм права и горящият парламент е само разпалка за кладата, на която босненци заплашваха да разпънат Статуквото.

Сценарият е познат: Протестите възникват в началото на февруари, като ответна реакция към редица приватизации, последвани от разпродажба на активите на предприятията и обявяване на несъстоятелност. Това оставя стотици без прехрана и задълбочава трупаното с години обществено недоволство, породено от политическата стагнация, високите нива на безработица и корупция, както и неадекватният размер на здравно осигуряване, пенсиите, неизплатените 50 месечни надници… Следват мирни протести, включващи танци, немирни протести включващи палежи на обществени сгради в цялата страна, полицейско насилие и стотици ранени, както в Тузла, където започват протестите, така и в Сараево и Мостар,също притегателни точки за хора с революционно мислене. В резултат правителствата на 4 кантона,населявани от 70% от населението на федерацията, подават оставка и се сформират експертни такива. Босна обаче не спира до тук, за разлика от мейнстрийм медиите, които спират да отразят ситуацията. Единствено медиите на територията на страната отразяват… или по-точно бълват пропаганда, целяща разделение и насаждане на страх между етносите. За Босна обаче подаването на оставка не слага край на общественото недоволство, а поставя началото на широк обществен диалог. Информацията,  че за по-малко от десет дни босненци са успели да се организират в общи събрания без лидер, на които всички гласуват на хоризонтален принцип исканията на общността (т.нар пленуми), накара радара ми да пищи като при бойна тревога. Това вече ми се стори различно продължение на обичайния сценарий. Някак си свикнахме с протестите и вече не ни правят особено впечатление – те вече са част от ежедневието ни. Макар тази резистентност към новините за размирици да изглежда като липса на интерес и отношение към случващото се, тя е и някак естествена. Официално, на световно ниво казахме „Стига!”.. „Доста!”.. „Basta!”..”Enough is enough”.. и това отдавна не е новина. Всички съзнателно или не очакваме следващия епизод от сагата, в който започваме да си връщаме контрола и да предприемаме действия, с които да подплатим недоволството си.  За по-малко от десет дни хората в Босна бяха преминали от изказване на недоволство(и постигане на резултат), към поемане на контрола в свои ръце. И то не как да е, а чрез изземване на правото на взимане на решения от парламентите си и връщането му в ръцете на хората.

Сградата, в която се помещава парламентът в момента, Сараево

В София също имахме „Асамблея на Орлов мост” може би голяма част от хората си спомнят. Взимаха се колективни решения, работеше се в екип, имаше и креативни идеи за справяне с монополите, но не добиха такава мащабност,гласност, а може би и подкрепа, каквато е налице в Босна. Студентските окупации също съвсем естествено преминаха в асамблеи за взимане на общи решения, разпределяне на задачи на работните групи (ресори) и т.н, но те пък бяха инициатива на определена част от обществото – студентите. Може би възникването на  асамблеите на Ocuppy Wallstreet  е сходно с тези в Босна, но пък за тях разбрах постфактум от филма „Ocuppy Love” и също касаят група хора свързани чрез единомислие.

Пленумите в Босна обаче са инициирани не от определена група студенти или лекари, нито от работниците, които запалиха искрата. Макар да са поставили идеята за пленуми и всеобщо взимане на решения години по-рано, на студентските демонстрации през 2009г., не студентите са тези, които оглавяват именно тези протести. Всички, без оглед на религия, етнос, професия, социален статус участват в публичния дебат и вземат решения за бъдещето си заедно. Именно това запали интереса на шестима българи, решили да посетят страната в търсене на отговори.

Когато пристигнахме пленумите вече бяха затихнали – точно както протестите в България, те бяха „загубили енергията си”. Правителствата бяха взели контрола над обществените сгради, в които се осъществяват пленумите, а хората с политически и лични интереси бяха успели да избутат обикновените граждани в периферията на случващото се. Слушайки десетките разкази се чувствахме като в машина на времето, върнала ни година назад сред угасналите протести във Варна. Пристигането след разгара на пленумите обаче ни даде възможност да говорим с хората, след като вече са осмислили случилото се, след като равносметката за възможностите, плюсовете, минусите, грешките вече е направена. Оценката на събитията естествено е разнородна. Чухме коментари като „изгубено време”, „натрупaн опит”, „естествен ход на събитията”, „промяна в съзнанието” и разбира се обнадеждаващото „ не сме се отказали, ще продължим да се борим !“.

Много бързо въпроса „Защо Босна не е в новините” изгуби своята актуалност. Отговорът е повече от ясен: та кое правителство би позволило по телевизията да се излъчва „ноу хау” за отнемане на властта му? По-съществен за нас стана въпроса „Защо Босна?”. Защо и как  народа ( изключваме преследващите лични интереси от картинката) успяват да трансформират енергията на протеста в публична дискусия? Всички?! Заедно?! Искахме рационални отговори  и книжка с точни и ясни напътствия „стъпка по стъпка” – как да постигнем широк обществен дебат, да вземем властта в собствените си ръце и да взимаме решения заедно, въпреки различията си. Оказа се, че ключа към организацията на толкова много и различни хора не са определени правила, контрол, задължително единомислие… а солидарност, изслушване, уважение към гледните точки на другите, дори ( и особено ) ако те не съвпадат с нашата. Пътувайки на автостоп имахме възможността да се запознаем от близо с манталитета и характера на босненци. Още с прекосяването на границата се усеща гостоприемството и старанието всяка нужда на другия да бъде удовлетворена. Тогава още не осъзнавахме, че именно това е тайната съставка на пленумите и в частност способността стотици хора да дискутират и вземат решения заедно за своето бъдеще. Първата вечер във федерацията ни и зареди с усещането, че тук ще получим базовите и чисти откъм истинност познания за ситуацията около настъпилите промени в гражданското общество, ориентирани най-вече в мисленето им.

Пътуването,  което бяхме предприели, без да преувеличавам надхвърли и най-големите ни представи за състоянието в една територия част от постсоциалистическия свят, в който сме били и ние. Съвсем откровено допирните точки помежду ни не се ограничават до една или две. Напротив, те засягат много аспекти от живота ни. С може би две съществени разлики. Невероятно усложненото административно деление на държавата Босна и Херцеговина и нашето членството в онази супер-държава, наречена Европейски съюз. Предвид тези на пръв поглед не малки особености, бих могли да заключим, че това кой ще стои най-отгоре и как ще бъде титулуван, не е от значение.

Босна е разделена на 3 части: Република Сръбска, Федерация Босна и Херцеговина, автономен окръг Бръчко; има 5 президента – трима, избрани от трите най-големи етнически групи – бошняци, хървати и сърби и двама, които стоят начело на Федерацията и Републиката; 14 парламента, 14 министър-председатели, 144 министри, 10 кантона, които са сравнително автономни, 4 националности, бройката на религиите ми се губи… и въпреки целия статистически и административен кошмар – страна на обединени хора. Различията в националността и религията не са повод за разделение, а напротив – възпитават  толерантност, уважение, солидарност. В Сараево често може да видите женска компания, съставена от т.нар забулени и открити момичета. Външността, религията, статуса са без значение. В тази страна очите на хората виждат Човека, не етикета.

В Тузла, мястото от което започват протестите, всички жители, с които разговаряхме с гордост изтъкваха, че градът им от поколения се слави като град на революционери и забележете – анти-фашисти. Цитирам! Там усета за единна общност, независима от различията се предава от поколение на поколение, заедно със завидна образованост и информираност относно историческите събития и важността на анти-фашисткото съзнание. Говорихме с представители на различни етноси и религии… всички отрекоха някога, по какъвто и да било повод, да са се чувствали различни в града. Дори напротив. Всички са обединени във вижданията си, че изкуствено се цели да се насади нетърпимост помежду им, като пример за това могат да бъдат и надписите по кутиите за цигари изписани, забележете на три „различни езика“ – сръбски, босненски и хърватски. Въпрос с повишена трудност е кой надпис на кой език отговаря. Това струва ни се е една от опорните точки за създаването на активно гражданско общество: възпитанието още от ранна възраст да разбираме и уважаваме другите. Сред българите забелязвам обратната тенденция: част от младите се опитват да обяснят на родителите си, че между  „турците и циганите” и нас няма място за разделение и не те са виновни за всичките ни беди, а правителствата, които така старателно, а за съжаление и успешно,  ни насаждат омраза един към друг. (Всъщност в селата със смесено население е налице същата идилия, както в Босна, а повече от половината българи, изразяващи националистически възгледи имат поне един близък с различен етнос, но това е дълга тема, може би повод за друга статия).

От къде обаче са взели тези ценности, за да ги предадат на поколенията, е може би най-сложният въпрос. Предполагам няма еднозначен отговор. Като наблюдател и слушател, предполагам, че войната има своя принос в осъзнаването, че само разчитайки един на друг могат да оцелеят, както в условията на война, така и в условията на представителната „демокрация”. Навярно белезите от куршуми и шрапнели в цялата страна всекидневно напомнят, че само чрез взаимопомощ могат да прогресират и достигнат до решения на колективните проблеми.  Липсата на каквито и да било фашистки и националистически надписи по стените на градовете потвърждава това. За справка огледайте се в своя град. Особено в столиците като София и Белград изобилства от свастики и ксенофобски призиви.

Неприязън срещнахме единствено срещу национализма и хомофобията.

Войната очевидно е оставила още един съществен отпечатък, благодарение на който в Босна може да се говори за активно гражданско общество: критичното мислене. Попаднахме под множество кръстосани разпити относно членството ни в ЕС и промените, които са осъществени чрез него. Макар да биват заливани със сладкодумна пропаганда относно ползите от влизането в ЕС, хората които срещнахме търсят дискусия, гледни точки, набират информация самостоятелно и мислят самостоятелно: основни белези на зрялото гражданско общество.

Друг важен фактор, или поне липсващ в България, е автономността на отделните области и кантони, съществуваща още по времето на бивша Югославия. Административната автономност на областите от федерацията възпитава автономност на индивидуално и колективно ниво, която също спомага за изграждането на критично мислещо общество, поемащо лична отговорност. От друга страна административният абсурд въвлича 50% от населението като работна ръка в администрацията, което налага силна цензура върху личните убеждения и мнение.

Макар пленумите вече да не са част от обществения живот в Босна, вярвам че това е крачка напред към разрушаване на статуквото. Вярвам също, че не е необходима серия от войни, за осъзнаване важността на ценности като солидарност, взаимопомощ, уважение към другия и гледната му точка, спомагащи за изграждане на активно гражданско общество и път към промяна.