Глас народен:

Глас божи

С хиляди ножа

прободен

народ –

затъпен

унижен

по-нищ и от просяк,

останал

без мозък

без нерви –

въстана

из мрака тревожен

на своя живот

– и писа със своите кърви:

СВОБОДЕН!

Малко са хората, които гласуват на избори. Още по малко са онези, които го правят според съвестта си. За избиращите по-малкото зло, опитах да пресъздам няколко картини от изминалия месец май. С надежда да не чакат следващите избори, за да изразят отношението си към политическата класа.

14 май

В клоните зелени майско птиче пей,знаменце червено вятърът люлей…

Така си напявах, докато карах джипа по „междуградския път“ от Кривдино към Голямо Омайно. Песента ми е останала от времето, когато бях чавдарче и ни водеха на площада да празнуваме. Тогава Партията не раздаваше кебапчета и бири, но пък правеше шоу за народа, при това далеч по-добро от барековото.

В Голямо Омайно се намираше пощаджията на село Кривдино, който отишъл „да посреща Станишев“.

Идилията на шосето беше пълна – пролетният дъжд тъкмо беше окъпал клоните зелени и в тях пееха майски птиченца. Дупките бяха избягали пред слуховете за строителните бригади, които Бойко Борисов щял да изпрати като спечели изборите. Финалния щрих слагаха червените знаменца на площада в Голямо Омайно, които плющяха весело под свежия вятър.

На площада бяха събрани сигурно половината хорица от съседните села, които могат да стоят на краката си без помощта на бастун. Застаряващи труженици, по една или друга причина не намерили препитание в града. По-младите – предимно цигани, работещи полулегално в земеделието или дърводобива, живеещи полулегално в изоставените къщи. Бледолики деца направо липсваха.

Маркс бил казал, че историята се повтаря първо като трагедия, а после като фарс. Като че ли в това повторение на първомайските манифестации историята на шега съчетаваше фарса с трагедията.

Децата отново тичаха по площада с книжни трикольори в ръце, но този път нямаше кой да им раздаде униформи, а може би някои от тях дори не ходеха на училище. Отново се бяха събрали хора от 9 села, но къщите бяха повече от хората, а прозорците им зееха изтърбушени. Само сергиите си бяха на мястото – на метър от предизборните обещания на Партията човек можеше да получи лепенки с героите на Дисни. Лепенките струват пет с‘тинки, обещанията… да.

За да е пълен фарсът, в очите на хората блестеше искрен ентусиазъм. Не че се надяваха на светло бъдеще. Много от тях бяха дошли, за да пазят топлото си местенце – практически всички държавни и общински служители в общината, чак до моя пощаджия, се назначават от Партията. Не че останалите вярваха на предизборните обещания. Двадесет години демокрация ги научиха, че политикът не е като кучето – едно лае, а друго си бае. Такава обаче е човешката душа – почерпят я с кебапчета, полеят я с бира, излезе на мегдана с най-хубавите си дрехи – олеква ѝ. Па като ѝ докарат някоя звезда от телевизията да се здрависа с кмета, на душата направо ѝ светват очичките от радост.

Има и друго. На повечето от тези хора животът е съсипан. Едни не виждат децата си с години. Други отдавна не искат да се виждат с жена си. Трети така и не са се оженили. По една или друга причина в града няма място за тях, а в селото няма заплата. Дните на младостта им безвъзвратно са отминали, селото, което са строили с ръцете си, се руши пред очите им. Единственото, което не е помръднало, откакто се помнят, на което могат да се опрат така, както преди двадесет-тридесет години, е Партията. Другите партии идваха и си отиваха, но Партията остана – тя още осигурява заплати, още храни под крилото си онези, които са ѝ верни.

Не успях да дочакам Станишев. После видях по местната телевизия как височайшият гост обещава мед и масло да потече към Голямо Омайно, веднага щом спечели изборите. Само че както е тръгнало по нашия край, докато пристигнат медът и маслото, ще останат само кадрите на Партията. А и на тях ще им оставят колкото да не умрат от глад.

25 май

Предния ден, около обяд, в село Кривдино пристигнаха 123 бюлетини и двама полицаи. Бюлетините бяха зачислени на 123-мата жители на селото, а полицаите – към бюлетините.

Посрещна ги комисия: 7 комисари и 14 застъпници. Удариха се подписи, печати, стиснаха се ръце, бюлетините се настаниха на сигурно в читалището, а полицаите – на сянка под салкъма пред кръчмата. Под салкъма можеха хем да пият кафенце, хем да пазят реда. Към сутринта на 25 май бюлетините и редът си бяха на мястото, но запасите от кафенце на бедната селска кръчма бяха намалели до критично ниво.

По традиция изборният ден в Кривдино е своеобразен празник. Хората обличат новите си дрехи. Селските зевзеци помагат на полицаите да пазят реда под салкъма. Отиващите към читалището поздравяват заминаващите да изпълнят гражданския си дълг:

– Как е, гласува ли?

На което издължилите се граждански селяни отговарят:

– Гласувах, гласувах.

Празникът на демокрацията не минава без раздаване на подаръци. В името на младостта си някои старци подаряват гласа си на Партията. Други гласуват на инат срещу комунистите. По-оправните жители на селото обаче предпочитат да получават подаръци, вместо да подаряват.

Дядо Мразовци не липсват. Поне дузина вече са взели пари като членове на избирателната комисия и застъпници на знайни и незнайни партии, наблюдатели от статистически агенции и сдружения за честни избори. Неизвестен брой лица са продали гласа си срещу известна сума – тази година демокрацията струва 50 лева. За останалите още не е късно – ако си си харесал някоя от телевизионните звезди и мислиш да гласуваш за нея, дори аз знам при кого да отидеш, за да вземеш пари. Като че ли само Партията не плаща за гласове в нашето село… и си плати за това.

Към 10 сутринта влязох в избирателната секция. Почерпиха ме бонбони, дадоха ми бюлетина и ме гледаха любопитно. Сигурно се чудеха каква мъдрост ще напиша на бюлетината тази година – миналия път явно не им допадна особено.

– За коя партия ще гласуваш? – пошегува се един от комисията.

– Която плати най-много – пошегувах се аз.

– Той Златко си знае работата, взе парите, сега трябва да се отчете – пошегува се и председателят.

Отчетох се в тъмната стаичка, излязох и предадох бюлетината на председателя и не на шега се уплаших – на гърба на бюлетината се виждаше много добре откъде е минал химикалът. Тазгодишната изненада беше окончателно провалена. Добре че наистина не бях взел пари от някого, щеше да се наложи да ги връщам с лихвите.

Кривдинци обаче не са някакви анархисти. Когато продадат гласа си, не правят шашми. За тяхна чест трябва да признаем, че никой не проверява за кого гласуват хората, на които е дал пари. Единият застъпник ми го обясни така:

– Защо да ги проверявам? Те са всички мои хора. Ако не излезе накрая бройката, знам кой е съмнителен. Обаче бройката винаги излиза. Защо да ме лъжат?

Кривдинци не са прости хора. Добре си правят сметката, че техният глас нищо няма да промени, а 50 лева са два дни тежка работа, при това рядко се намира кой да ти ги даде. Затова вземат парите на политиците, но не ги обичат:

– Като говеда ни държат. Като добитък. Мамицата им, на нас дават трохите, а те смучат държавата като пиявици. Намалиха си субсидията с един лев, от 12 стана 11 лева, а на нас и толкова не искат да ни дадат, като убедим някого да гласува. На това отгоре доят, стрижат както сварят. Само че овцете ги храни овчарят, а те чакат от тука да им пратим храна за София.

Тези бунтовни разсъждения не пречат на чичо Стоян да си вземе 50 лева за гласа и още 20 като сътрудник на социолозите. Кой колкото откъдето прекара – това е принципът на селяните в Кривдино и на мошениците в парламента. Разликата е в това кой колко е прекарал.

Привечер, когато овцете се прибираха към кошарите, а членовете на комисията измерваха народната воля, чичо Стоян беше прибрал на сигурно две ракии и допиваше третата. Тази фаза на алкохолно опиянение при него резонира с бърз ум, отворени уши и благосклонно великодушие. Назряха условия за пропаганда на революционни идеи, които иначе биват посрещани на нож от трезвомислещите кривдинци. След като 15 минути му обяснявах, че всички трябва да работят по равно и да получават по равно, чичо Стоян се замисли от отсече: „Слушай, мойто момче. Тая не може да стане. Хората не са такива. Ако стане, няма да е скоро. Аз няма да го доживея. Ти сигурно няма да го доживееш. Децата ти… и те няма да го доживеят. Защото не може да стане“. После стана от масата, за да не му мътя главата повече и полека-лека тръгна към читалището да си прибере протокола от изборния ден.

29 май

Англичанинът Газ тъкмо спря да работи и запали цигара на сянка под черницата, когато минах край нея. Газ е голям като викинг, но иначе ми се вижда добродушен и симпатичен човек. Затова не се сдържах да го попитам:

– Как е, гласува ли на изборите?

– А, какво? – Газ се оправя добре с българския, когато става дума за строителство. Но иначе не му върви приказката с кривдинци, та по другите теми не е напреднал кой знае колко с езика.

– Нали в неделя имаше избори – продължавам аз, но по-бавно. – Гласува ли?

– А, аз не мога гласува. Карта временно, временно. – Имаше още нещо за София и Бургас, ама не го разбрах.

– Аз знам, че тука не можеш. Ама за вашите партии не можеш ли?

– Кой? Нашите?

– Да бе, вашите партии в Англия.

– Псфхвтруу – толкова презрително изплюване трудно може да се опише със звуци. То започна някъде от кръста и би завършило между рогата на викингския шлем, ако Газ носеше такъв. Всичките там били боклуци, хич не заслужавали да гласува за тях. Или май заслужавали едно такова изплюване – не успях да се ориентирам много добре.

Нямаше как анархистката ми душичка да не трепне при тази демонстрация на отвращение от политическата класа, та не се стърпях да му задам въпроса, който ме гложди, откакто Газ дойде да живее в Кривдино със семейството си.

– Абе ти защо дойде да живееш тука в България?

Много работа имало там. „Работи три места, пари малко, сметки трудно.“ Тука явно му е по-хубаво. Оправя къщи по селата в цяла България, предимно на англичани, но също и на българи, стига да могат да си платят. Сигурно парите са още по-малко, но същото важи и за сметките. Сам си е началник – дали ще запали цигара, или ще се прибере вкъщи, само жената може да му скръцне със зъби. Явно с работата се справя. Предполагам, че и с жената я кара някак.

Слушам го и си мисля колко хора от моя край заминаха също като него да търсят по-лесното. Някои за Англия, други за Испания, трети чак за Щатите. После немалко се върнаха, а които останаха, не намериха каквото търсеха. Май и там, и тук става по-лесно да продадеш гласа си, да продадеш гласовете и на приятелите си, да намериш лека службица, отколкото да си вадиш хляба с честен труд и да се надяваш изборите да променят нещо.

Кривдинци може да живеят на ливада, ама не пасат трева. Може да не знаят, че Европа има безработни младежи да засели няколко Българии, но животът ги е научил, че вотът им струва повече от труда им. Че да си беден е далеч по-голямо престъпление от купуването и продаването на гласове. Затова не бързат да ритат срещу ръжена. Продават каквото имат, докато могат. Докато ножът не е опрял до кокала.

Златко