МИХАИЛ БАКУНИН

По повод 200 години от рождението му

Тази  публикация е превод на превъзходната студия на Алексей Боровой -“Бакунин”, писана през 1926 г., по случай 50 години от смъртта на нашия Мишел. Тя е най-доброто изложение на неговите философски и революционни възгледи. В нея Боровой го цитира многократно, позовавайки се на петтомните избрани съчинения на издателство “ГОЛОС ТРУДА, излезли от печат през 1919-1922 г. В текста, след всеки цитат или резюме на мисълта му, е посочен тома и страницата. Напр. (т. III, стр. 123) или още по-кратко (III-123).

***

В историята на анархизма Бакунин заема изключително място.

Анархистическата мисъл и действие са намерили в него своя гениален изразител. Анархистическият мироглед за пръв път получава израз в неговата съвършенна чистота и мъжество. Световното значение на бакуниновата “бунтарска” философия и агитация е осъзнато отдавна. Но неговото философски и идейно наследство все още е изследвано в незначителна степен. Досега то си остава проблем. Неговото учение и живот са се сплели ведно с легендите и, извращавайки облика му, те живеят до наши дни.

Покрай издигнатите паметници на Бакунин от Макс Нетлау и Джеймс Гийом, едно истинско изследване на Бакунин започна едва от две десетилетия, особенно от времето на Октомврийската революция, всмукала незабелязано в себе си стихията на бакунизма. Но, може смело да се твърди, че основният комплекс от идеи, с които живее съвременният, в частност руския анархизъм, принадлежи на Михаил Бакунин. Нещо повече, опитът на Октомврийската революция, който застави анархистите да преразгледат своя теоретичен и практически багаж, остави непоклатими неговите идейни и тактически формулировки, давайки решителни доказателства за гениалната му прозорливост.

Такова преразглеждане трябва да постави в целия му ръст необходимостта от изследване, както на социологическите и политически проблеми на бакунизма, така и проблемите на анархистическия мироглед като цяло. И тук, наред с възможностите за истински открития, изследователят ще срещне и значителни трудности.

При един повръхностен, тенденциозен и циклопски (“едноок”) синтез, Бакунин изглежда изтъкан от противоречия. Думите на Кант, че към автора не винаги може да се предявява искане да признае, като свое написаното и казаното от него, като че ли с пълно право могат да бъдат приложени към Бакунин.

В неговото своеобразно, хаотично, огромно творчество, би било напразно да търсим простота, прозрачност, мярка. Би бил безнадежден, наистина лилипутски труд, да се опитваме да го улавяме в противоречия, в грехове и прекалявания. Правилно, единствено правилното и заедно с това целесъобразно и справедливо, би било да оценяваме неговото творчество, като велико жизнено дело, като цяло, стремейки се да вникнем в неговата мисъл и патос, отделяйки оригиналното, изразеното за пръв път и само от него, от преходните исторически наслоения, от случайните или моментни “приумици”.

Истинската бакунистка същност на неговата философия, е приемането и прославата на живота в неговото многообразие и неповторимост. Нетърпимите за “логизиращия” разум противоречия, живеещи редом в реалността, са еднакво важни и необходими, защото от тяхното органическо единство се конструира самото понятие за живота.

Още на младини, дълго преди да се сложи окончателно неговият реалистичен мироглед, той не само е чувствал перманентността на противоречията в живота, но нееднократно, с пластична яснота, е формулирал в писмата си до своите близки това чувство: “Противоречията – това е живота, прелестите на живота и който не може да ги преодолее, той не може да преодолее и живота. Но всеки е длъжен и може да го стори. В това се състои неговата човешка същност” и т.н., и т.н.

В светлината на това виждане, отделните противоречия на Бакунин престават да са грешки, пропуски или дефекти на мисленето, или на методологията. Те са обусловени от своеобразието на самия мироглед и са оправдани теоретически и практически.

Наред с това, трябва да се има предвид и “техническата” обстановка в която са създавани бакунистките текстове. Неговите съчинения – памфлети, не са търпелива систематизация на натрупани върху листчета бележки, а лава, която трябва да изпепели противника. Бакунисткото слово винаги е било отговор на непосредствен въпрос. В увлечението си, по отдавна почувствани перспективи, той е прескачал границите на политическата или социологическа импровизации и е пишел трактати. В такива условия не би било най-мъдрото да очакваме от автора методологическа издържаност и теоретическа завършеност.

Но, без да се взираме в несъблюдаването на изискванията на научната методология и на отсъствието на научен апарат, представляващи гордостта на днешния ерудит, творчеството на Бакунин е монументално, то звъни с вълнуващ лиризъм и хипнотизира със страстното си изложение.

“Федерализъм, социализъм и антитеологизъм”, много части от “Кнуто-германската империя”, “Писма до французина” или изобличенията на Мацини звучат не като политически опити, а като вдъхновена философска поема.

***

Творчеството на Бакунин, като цяло е антроподицея, т.е. обяснение и оправдание на човешкия свят. Човекът е централния мотив в неговото философстване. Мирогледът на Бакунин е наситен с човека. Неговият човек не е мършавата абстракция на рационалистите от епохата на Просвещението, нито е плод на “разумната” диалектика. По-малко от всичко, той е “равноправен” член на “човечеството” или избранник с чудесната мисия да прославя Твореца с делата си. Накрая, той не и романтичен герой, призван по волята на мислителя или на вожда да осъществи метафизиката на прогреса.

Човекът на Бакунин е първичната, неразложима интуиция, израсла от живото съчувствие на свръхнадарената натура към всичко човешко. Човекът на Бакунин е жив, реален, конкретен човек, къс пластична материя, в далечното минало – брат на горилата, а днес – мислител, бунтовник, скулптор на нов човешки свят.

Как е възможно такова творчество?

В традиционните характеристики на бакуниновата философия на историята, по нашему, се подчертава прекалено значението на негативния елемент.

В неговата обща концепция за света, в учението за живота, като безгранично развитие, като вечно движещ се многофазов, единен поток, отрицателният момент естествено трябва да заеме своето важно место. Животът е диалектически процес и неговата същност се състои в последователната смяна на утвърждаване и на отрицание, намиращи се в органичен синтез. Всяко утвърждаване крие в себе си елементи на собственото си разрушение; отрицанието е необходима предпоставка за утвърждаването.

В този хаос на взаимодействащи причини, конкретните явления се нуждаят от наличието на определени условия и типични отношения, вън от които тяхното самопроявление и по-нататъшно съществувание е невъзможно. Опитът да се въстане срещу тези условия, би бил въстание против причините, обусловили самото явление и затова би го заплашил с гибел.

При целия романтизъм на своята натура, Бакунин е бил реалист от главата до петите. Той си е давал ясна сметка при какви именно условия “бунтът” има шанс да успее, в какви, без да претендира за непосредствено-практически успехи, може да има възпитателно или пропагандно значение, и най-после, в какви – бунтът е равносилен на безумие – не в смисъл на извънредно пренебрегване на реалната обстановка, в която трябва да протече самият бунт, а в смисъл на коренно извращение на задачите на човешката дейност, на безмислено покушение над това, което по същество стои над човешката воля и възможности. Такава е природата с нейните закони, такива са обществените закони – не временните, конкретни форми, в които човек въвежда своите исторически преходни достижения, а основните закони на човешкото битие, действащи като природни сили.

Затова, представата за Бакунин, като нихилист, бунтар и универсален отрицател не само на юридическите, но и на природните и обществени закони, посягащ на принципните основи на природната и социална материя, е напълно невярна.

Свободата на човека, се разбира от него не метафизически, като независимост от действията на “естествените закони на физическия и социален свят”. Личността е обвързана от “естествената необходимост” (подчинена е на природните закони) и “обществената необходимост” (подчинена на законите на общественото битие). Тази подчиненост е основа и условие за нашето съществувание. Въстанието против тях, би било нелеп опит да поставим себе си вън от действието на всемирната причинност, опредеяща съществуванието на всички вещи. В този смисъл, човекът е роб, но роб на закони, стоящи не над него, а образуващи собствената му природа, неотделима от условията на неговото съществувание.

Затова, за Бакунин няма (и не би могло да има) разрив между “свободата” и “необходимостта”. “Разумността” на реалността не подлежи на оспорване в неговите очи, както и “бунта” против нея. Противоречието между тях е мнимо.

Биологически и социологически, “разумната” действителност – а за Бакунин няма и не би могло да има друга – довежда с естествена необходимост човека до отрицание на “обективния ход на нещата” и до бунт против него.

Затворен в световния поток на причинност, обусловен от природните и социални закони, човекът обаче е “протестант” от момента на раждането си. И в зависимост от укрепването в него на “човешкото” – в това е цялото обективно съдържание на неговата история – все повече се усъвършенстват методите му на борба с действителността, която в условията на даден момент, за него престава да бъде “разумна”.

***

Така обективният ход на нещата и световната причинност, определяйки мястото на човека в космическия поток, подготвят собствения си отрицател, прогресиращ постоянно в дълбините на бунтарските си замисли и усъвършенстващ своите практически методи. Революционерът не е фокуса на историята, изхвърлен от стихийните й сили върху нейната сцена, за да му даде възможност “да поживее според глупавата си воля”; революционерът влага в своето отрицание силата на своя субективен исторически смисъл, като продукт на “разумната” действителност. Бунтовникът може да е сгрешил в изчисленията на обективните условия на съществуванието, в патетичния си порив може да е рискувал да поиска “невъзможното”, да е извършил тежки грешки, разкривани от последващата история, но самото му право на бунт е безспорно, по силата на обективния ход на нещата и на иманентния му творчески инстинкт. Счетоводните грешки, стратегическият крах и дори разгромът, не принизяват нито правата ни, нито нашите реални възможности да се гмурнем в “разумната” действителност и да опитаме по своему да променим “обективния” ход на нещата. Това е война, в която победител може да бъде всяка от страните. Историческият опит е показал, че именно “научните теории за общественото развитие” са най-обилния източник на грешки; обективният ход на нещата дава право на революционера, независимо от степента на съвършенство на неговите априорни формули.

Но подобно построение няма нищо общо със сляпата вяра, с “вярвам, защото е абсурдно” на Тертулиан. “… Какво е логично в природата и в историята? – Не е толкова лесно да се определи… За да се знае това до степен никога да не се сгреши, трябва да се познават всички причини, влияния, действия и противодействия, определящи природата на която и да е вещ или факт, без да се изключва нито една от причините, макар и най-отдалечената или най-слабата. А коя наука или философия може да се похвали, че е в състояние да обхване и да изчерпи всичко това в анализа си? Трябва ли заради това, да се съмняваме в науката? Трябва ли да я отхвърлим затова, че ни дава само онова, което може да даде? Това би било безумие, много по-зловредно от първото”.

Свободата в отношението към “разумната действителност”, към “естествения закон”, се заключава в познанието, признаването и ползването им за целите на по-нататъшното освобождение. Задачата на науката е откриване и систематизиране на законите; а задача на практиката е въвеждането им, по пътя на народната просвета, сред широките маси. Успешното осъществяване на тези задачи решава въпроса за практическата свобода, понеже с усвояването на тези закони, отпада необходимостта от принудителните институции в съвременната общественост. Човекът е свободен, доколкото признава и се подчинява доброволно на естествения закон;регулирането отвън трябва да отпадне.

Дори, ако се признае, че гносеологичният и психологически бунт против “закона” въобще, е възможен, че ако не цялото общество или някаква обществена организация, а отделен конкретен индивид – в припадък на неистов логизъм, на теоретичен или практически егоцентризъм, накрая, вследствие катастрофален афект, може да вдигне глас против основите на битието, все таки ще бъде ясно, че подобен бунтар въстава не против законите и закономерностите, а против самата тяхна идея, против нормите на собственото си съзнание.

Бакунин никога и никъде не е проповядвал такава неограниченост. Неговият бунт против “науката” и “научните закони” или против империалистическите претенции на разума въобще, е бил бунт против правото на науката и научния закон да имат самостоятелно битие; не против стремежа на науката към създаване на свои “логически единства”, не против опитите с помощта на своята специфична методология да обясни самия живот. Неговият бунт е бил насочен срещу опитите да се подчини животът на науката, против наивните претенции на последната да вярва в адекватността на своите закони със законите на истинското битие, против опитите да се разкрие същността на живота, с помощта на нейните, по неизбежност, ограничени формули – да се разбере света като “представа”. Прагматичният смисъл на научното знание е бил ясен докрай на Бакунин. Разбира се, ограничението на ролята на научното знание, противопоставянето на неговите скромни възможности на всемогъществото на живота, не може да бъде оправдано от гледна точка на последователния позитивизъм, но именно този непоследователен позитивизъм, проведен съвсем последователно в цялото бакунистко учение за живота, е основната черта на неговото философстване. Бакуниновото “Света ще преобърна”, независимо от съблазнителния титанизъм на тези думи, съвсем не е лозунг на революционера-полубог, опитващ се да разтърси междупланетните пространства.

“Всичко ще преобърна” – има необятни хоризонти, обаче, ограничени не само от обективните норми на битието, но и от революционния гений и здравия смисъл на самия Бакунин. То има отношение към всяка историческа форма на общественост, към всяка социално-правова система, макар и да въплъщава идеално очакванията и указанията на даден момент, но само към него. Доколкото за Бакунин възходът на реалния човек от животинското към човешкото не е имал предели, за него не би могло да съществува позитивен обществен строй, който би поставил точка на по-нататъшната еволюция на човешките общества. Бакунин никъде не е изразил това пряко. Борбата срещу властническия фанатизъм го е владеела до степен, че той, реалиста, прекарал целия си живот като на палатка, не е могъл да отдели време за разсъждение за “другите светове”, които ще възникнат върху развалините на държавите. Но, мисълта за невъзможния краен анархистически идеал, мисълта за “перманентната революция”, по мое убеждение, е трябвало да бъде естествения извод, произтичащ от общата философска концепция на Бакунина. В това още повече ни убеждават думите, стоящи зад “всичко ще преобърна” във фразата, приписана на Бакунин от Райхел: “пред вечността всичко е напразно и нищожно”. Твърде очевидно е, че тези думи имат смисъл, само в този случай, ако “всичко ще преобърна”, е имало предвид нещо позитивно и историческо, което не постулира личността, като метафизическо “Аз”. Ако Бакунин би се опитвал да се утвърди в качеството си на извънвременна и извънпространствена субстанция, абсолютно независима и свободно творяща, то за нея естествено е трябвало да отпадне заплахата от “вечността”.

Перманентната революция не може да бъде тълкувана, като непрекъснато отрицание, като отрицание заради отрицанието. Революцията винаги съдържа в себе си утвърждавашия смисъл – не само в призивите и в лозунгите, но и в труда, в работата за консолидиране на “новото”. То трябва да премине през стадия на приспособяването, на услугите, преди да бъде отхвърлено на свой ред от процеса на перманентната революция в името на нови търсения. Теоретичното отрицание в сферата на мисълта и практическото отрицание в сферата на бунта – настъпват тогава, когато завоеванията на революцията са встъпили в автоматичната фаза на съществувание, която ще завърши като фетиш.

Перманентния бунт на Бакунин е отрицание на “Царството Божие” на земята – тази последна точка, в която толкова дълго е вярвала и продължава още да вярва социалистическата есхатология. Но те не са краткотрайно увлечение по вечната мания, неспособно да се спре за миг, за да си даде отчет за ставащото; Зад стихията на бушуващото отрицание в Бакунин, зад неговия разрушителен патос, изследователите обикновенно не могат да почувстват мощта на неговия конструктивен гений. Цялата Бакунинова философия на историята се свежда за него до две равнозначни положения: отрицание на животинското в човека и утвърждаване на човечното в него. В реалния живот, двата постулата се сливат в едно, понеже се спътстват един-други, неизменно обуславяйки се един-друг. По такъв начин, във философско-историческата концепция на Бакунин, негагитвният елемент е напълно уравновесен от положителния.

Афоризмът на Жул Елизар, псевдонимът под който в 1842 г. Бакунин публикува прочутата си статия«Реакцията в Германия», която завършва с този афоризъм: “ДУХЪТ НА РАЗРУШЕНИЕТО Е ТВОРЧЕСКИ ДУХ” или “СТРАСТТА ДА РАЗРУШАВАШ, Е ТВОРЧЕСКА СТРАСТ!”, който мнозина тълкуват, като универсално-абсолютната формула на отрицанието, е, по същество, формулата на културата, изразена с гениална лаконичност, която няма нищо общо нито с нихилистичната взискателност, нито с упоритостта на скептиците. Този афоризъм, предвестник на бурята, разкрива превъзходно смисъла на бакунинското отрицание. Разрушението е присъщо и неделимо от творчеството. То има смисъл само дотолкова, доколкото е съпътствано от съзиданието. Върху това е акцента на афоризма. Най-много може да се говори за равноправие на двете части на формулата и тя не трябва да се тълкува в смисъл, че Бакунин изобщо не е искал да строи и е черпил енергията си изключително от отрицанието.

Обратно, утвърдителният патос на Бакунин е могъщ, убедителен, радостен. Неговата свобода не е само бунт срещу робството, но и освобождаване на новия свят. Никой от социолозите не е успял да покаже така необходимостта от “съществуването на второто”, както Бакунин. Неговото “революционно дело” изисква не само разрушителни страсти, но и воля за създаване на ново общество: “отрицателната страст е абсолютно недостатъчна, за да се издигнем на висотата на революционното дело, но без нея последното е немислимо и невъзможно, защото не може да има революция без широко и страстно разрушаване – спасително и плодотворно разрушение – защото само от него и чрез него се зараждат и възникват нови светове”. (I-90)

Бакунисткият проблем на последователното човешко освобождение, е заедно с това и проблем на културата. Отрицанието на животинското, като фактор на прогреса, предполага не само стихийни, вътрешни изменения, не само придобиване на нови истини, извлечени от безкрайните дълбини на духа под влиянието на неизследваеми капризи на “всемирната причинност”, но и целева борба, прилагане на абстрактно “мислене” и “мускулна сила” към конкретните нужди, акумулиране на приьоми, предаването им, по-нататъшно развитие и т.н.

Бакуниновата лава се стича и изгаря всичко по пътя си, за да разчисти място за утвърждаване на нови ценности, а не за фетишизиране на сметища. Бакунин е могъл да изложи Рафаеловата мадона на крепостните стени на атакувания от абсолютизма Дрезден, могъл е да вдигне светотатствено ръка на “Тюйлери, на Парижката света Богородица и дори на Лувъра” в първите дни на социалната революция, като на монументи, неотделими от деспотизма в паметта на парижкия пролетариат (IV-197), но подобни проекти на разрушението за Бакунин не са били “Изкуство, заради изкуството”, нито божествена игра на безотговорно разрушителния дух.

Бакунин е вкусил прекалено много от плодовете на най-изтънчената човешка култура, за да не знае действителните мащаби и стойност на обектите на своите посегателства. Обаче, никаква култура, веднъж постигната, не е могла да се превърне за него във фетиш, затормозяващ по-нататъшните човешки постижения. Културата е премяна, в която човек облича историческите си потребности. Със съдбите на последните, са свързани съдбите на културата.

Резюмирайки казаното, ние мислим, че имаме правото, колкото и парадоксално да звучи това за традиционните представи, да говорим за системата на Бакунин, дори за Бакуниновия “догматизъм”.

Бакунин не е учен, нито експериментатор, макар че в други условия при хегелианската си начетеност и изключителната диалектическа надареност би писал трактати по всички правила на схоластиката. Той не е и спокоен, хладен наблюдател. Бакунин е преди всичко и повече от всичко – трибун, “оратор на човешия род” и импровизатор, имащ при всяко сядане пред писалищното бюро някаква практическа цел. И независимо от затрупването от своите многобройни основни теми, отстъпления, подробни вмъквания, разчистване на сметки и пр., той неотклонно и настойчиво се е връщал към едни и същи основни линии на мирогледа си, поддържайки ги с една и съща аргументация. В крайна сметка, ядрото на неговото учение може лесно да бъде изолирано от общата маса на неговите съждения и да образува това, което нарекохме негова “догматика”.

***

Своите философски позиции Бакунин определя като позитивизъм и научен материализъм. Позитивизмът, наричан от него също “рационална наука”, “всемирна наука” или “рационална философия”, е за него преди всичко освобождение от призраците на религията и метафизиката. Позитивизмът е система, която не приема нищо на вяра, отнася се критично към всички явления, построява всички свои твърдения върху опита. Позитивистката система не е аристократична или авторитарна, като религията и метафизиката; но е свободна и демократична, която се строи “отдолу нагоре”. Нейно основание е достъпният всекиму опит. Изходната точка на позитивистката социология е природата, а пътеводна нишка – собствената физиология на човека. (III-152-155, IV-54)

“Научният материализъм е действителното основание на всяка истина”.

Заостряйки своето разбиране за материализма и материята, главно в споровете си с идеалистите, Бакунин отхвърля решително идеалистическата концепция за материализма. Тя е уродлива операция над света на опитите, с цел порицание на “презряната материя”. Материята на идеалистите е толкова произволна и недоказуема представа и същност, каквито са Бог, Сатаната, Безсмъртната душа и пр. Тяхната материя е “нисша инертна, безформена и безжизнена маса”, “остатък от реални същества, на които са били отстранени силата, движението, живота, ума” (който идеалистите наричат “дух”). Бездейна и глупава в сравнение с идеалистическия бог, тя е плод на собственото им идеалистическо въображение.

Под материя и материален свят, Бакунин разбира “цялата сума, цялата стълба от действителни неща и същества, започвайки с най-елементарните неорганически тела и завършвайки със строежа на мозъка…, всички прояви на реалния свят в човека и вън от него…” Материята на Бакунин “не е презряната материя” на идеалистите, не е caput mortuum (мъртвешка глава), не е измислица. Тя е жива, “стремителна, вечно подвижна, деятелна и плодотворна”. (II-148, V-62-65)

В основата на неговата обща материалистическа представа за същността на световния процес, лежи следната “аксиома”: “Всичко, което съществува, всички същества, образуващи безкрайния свят на вселената, всички съществуващи в света предмети, каквато и да е тяхната количествена и качествена природа, големи, средни или безкрайно малки, близки или безкрайно далечни, си оказват едно на друго непосредствено или по косвен начин, действия и противодействия, независимо от желанията ни. Тези непрестанни действия и противодействия се комбинират в единно движение и съставляват това, което наричаме причинност, живот и всеобща солидарност”.

“Всеобщата солидарност” – пояснява Бакунин – това е всемирна, естествена и необходима, но съвсем не предопределена и не предвидяна комбинация от безкрайно множество частни действия и противодействия. Разбира се, тя не е “нещо абсолютно”, а е производно, резултат от едновременното действие на частните причини”, образуващи “всемирната причинност”.

Бакунин е убеден, че в подобна конструкция на космоса “няма място нито за предвзети планове, нито за ”предварително предвидени и инсталирани закони”, и че между така построеното “реално всемирно единство” и “идеалното единство” на религиозната и философска метафизика няма нищо общо.

Но – възможно ли е познанието на “всемирната причинност”, ако няма “творящ” световете – понеже Бакунин счита, че понятията “Творец”, “творение” са способни да породят недоразумения с представи за живота – даден отвън, чрез един първоначален тласък, импулс – за раждане, развитие и смърт на всяко същество, на всеки свят? Не! – “Абсолютната свързаност и безкрайност на реалните трансформации на вселената”, “можем да предполагаме с разума си, като вечно движеща се и действена солидарност, като всемирният живот, но никога не можем даже да ги обхванем с въображението си и още по-малко да ги опознаем”. (III-156-162, 176-177. Ако във въодушевеното лирично определение на материята се чувстват нотки, които, като че ли нарушават позитивистката хармония, то те са следствие от учението за единната, безкрайна, всемогъща и затворена в себе, си непознаваема “всемирната причинност”, която не е добита от опита и създава нова метафизична същност.)

Атеизмът на Бакунин е логически извод от неговата материалистическа концепция за света. Бог с неговите атрибути е продукт не само на идеалистическата логика, но и на логическите антиномии на идеализма, понеже идеалистите постулират едновременно бога и човечеството, безсмъртието и човешката култура, абсолютизма и свободата. У тях, човечеството е откъснато от света и поставено между двата идеалистически полюса – божественото и животинското, без да разбират, че тези понятия характеризират една и съща същност.

Бакунин извършва щателен преглед на така нар. доказателство за “божието битие”, разкривайки последователно призрачността на аргументацията – учението за традициите, т.е. за древността и всемирността на вярванията, за първоначалната световна хармония, за абсолютното съвършенство на бога и т.н.

Бог е продукт на човешката мисъл, бог е абстракция, родена в определени исторически условия, от определени исторически причини. Исторически позитивните религии са плод на колективното съзнание. Те са специфично отражение на някои страни на обществения процес. Религиозното вярване израства от инстинктивния и страстен протест на човека против непоносимите условия на земното съществувание. В масите, които не са израстнали до осъзнаване на социалната борба и социалната революция, божествеността става символ на последващото възмездие за изпитаната несправедливост на земята. Така небето се “обогатява с отпадъците на земята”.

Но, израствайки от човешкото съзнание, небесната символика подчинява човека и неговото реално съществувание. Тя се преобразува в самодостатъчна и независима същност и властва неограничено над породилия я творец. От днес бог е всичко, света – нищо; бог е господар, човекът – роб. Религията убива разума у човека, поизводствената му мощ, чувството за справедливост, стремежа към човечност. Идеализмът, изповядващ божественост, осъжда човека на “безизходно животинство”. И ако човек иска да бъде свободен, той е длъжен да отхвърли и разруши религиозната система, защото исторически божеството се е превърнало в съюзник на тираните, на мъчителите и експлоататорите на народните маси.

Обръщайки се към съвременните му събития, Бакунин поставя въпроса:

“…Къде бяха материалистите и атеистите? – В Парижката Комуна. А къде бяха идеалистите и вярващите в бога? – В Народното събрание. Какво искаха парижките революционери? Те искаха окончателното освобождение на човечеството, посредством освобождението на труда. А какво иска сега победоносното Версайско събрание? Окончателното падане на човечеството под двойното иго на духовната и светска власти…”

Теоретически и практически човешката свобода е възможна само при категоричното унищожение на “фикцията за небесния владика”. (II-150-163, 182-186, 259-260, 267, 280; III-149-152, 166, 176, 180; IV-102-104; V-60-67.) Забележките на отделни критици на Бакунин за религиозното или мистичното в неговите възгледи, са построени върху недоразумения. Без да говорим за неговата обща концепция, изключваща категорично всичко “божествено”, у него на тази тема има и определени указания, които не оставят никакво место за съмнения. Още в статията си “Реакцията в Германия” той пише: “Ние сме длъжни да действаме не само политически, но и самата наша политика трябва да действа религиозно – религиозно, в смисъл на свобода, чийто единствен истински израз е справедливостта и любовта”. В недатираното си писмо до Э. Сторжевский той пише, че “напълно се е отказал от това да признае бог научно и теоретично”, но го търси “в хората, в тяхната любов, в тяхната свобода и сега в… революцията”. Тук мистична е не същността, а терминологията. Става дума не за вяра в бога, а за трудността или даже за невъзможността на някои дефиниции в термините на чистия разум. Свободата, революцията, равенството и някои други понятия, като завършени реални единства, са нещо повече от механичната съвкупност на политически, исторически, психологически и други представи, свързани с тях. Те говорят не само на разума ни, но и на нашите чувства, на нашата воля, на нашата природа, като цяло. Тези лозунги и митове се превръщат в нещо, което често е неосъзнато и от нас самите. Тях Бакунин нарича “религиозни”.

При това, той счита за нужно да подчертае, че научният материализъм проявява себе си в живота, като практически идеализъм; обратно, идеализмът, независимо от близостта му до небето и всички негови вербални финтифлюшки, е изкалян в действителния живот от най-вулгарния материализъм.

На фикцията за човешкия разум, опитващ се да обясни и да оправдае света, материалистът Бакунин противопоставя самия живот.

Тук, в самия Бакунин, като че ли се води някаква борба. Рационалистичните елементи на неговия светоглед се опитват да защитят своята самостоятелност.

Син на привилегирован и просветен кръг, всестранно образован човек, бившият хегелианец, революционер, е всмукал в себе си освободителните традиции на епохата на Просвещението, принципите на 1789 година, на утопистите. Гениален диалектик и безграничен ентусиаст – Бакунин, разбира се, не може да не плати дан на “просветата”, на “науката”, на “мисълта и разума”.

“Мисълта” определя мястото на човека в животинския свят. “Мисълта” отделя “човешкия мир” от всичко останало в органичния свят. “Мисълта” твори историята на човечеството. Увлечен от великата координираща сила на човешкия разум, Бакунин отождествява разума, идеята, логоса с реалната действителност”. “Всичко, което е естествено – е логично и всичко, което е логично – съществува и трябва да съществува в реалния свят: в природата, в собствения смисъл на тази дума, и в по-нататъшното развитие – в естествената история на човешкото общество”.

“Науката” е универсално средство за освобождението на човечеството.

На религиозната и метафизическа мисъл, която постулира “съществуванието на бога” и с това налага ограничения на правата на човешкия разум, отказ от чувството за справедливост и отрицание на човешката свобода, Бакунин противопоставя “рационалната наука” и “пропагандата на социализма”. Рационалната философия не е авторитарна, а е анархистична: “тя се организира свободно отдолу нагоре и признава само опита, като свое единствено основание… Бог, Безкрай, Абсолют… се отстраняват напълно от рационалната наука”. И Бакунин завършва своите рационалистически твърдения с истинска прослава на “всемирната наука”: тя е “едно от най-скъпоценните съкровища”, “едно от най- славните дела на човечеството”. Нейната гибел би била връщане на човека с няколко хиляди години назад към състоянието на неговите прародители – горилите. И, поставяйки трагичния въпрос: какви са причините за бавния прогрес, близък до стагнация, довеждаща до отчаяние, което представлява най-голямото нещастие на човечеството, Бакунин отговаря: “Причините са много и една от най-важните, разбира се, е невежеството на масите”. (II-276; III-150-158)

С това си преклонение пред знанието и науката, Бакунин е наследник на епохата на Просвещението и на утопистите. Но зрелият Бакунин не е само това. Редом с рационалистическите струи във философията, от него бликат други могъщи потоци, и в тях се разкрива истинското значение на бакуниновото творчество. В тях той черпи силата си за построяването на своята оригинална, последователна анархистическа философия на историята.

Изпреварвайки съвременния “анти-интелектуализъм”, предугаждайки финната аргументация на Анри Бергсон, Бакунин пише красноречива страница, посветена на автоматизма на “вкоченените” идеи:

“Всяко ново поколение намира в люлката си цял свят от идеи, представи и чувства, които получава в наследство от миналите векове…, както в света на фактите, въплътени и реализирани в хората, така и във всички обкръжаващи го вещи от първите дни на живота му… Човешките идеи и представи първоначално не са били нищо друго, освен продукт на действителни факти и събития… По-късно… те придобиват сила, достатъчна, за да станат на свой ред причина за нови явления… Те завършват с това, че променят и преобразуват, наистина много бавно, човешкото съществувание, обичаи, институции – с една дума всички отношения между хората в обществото… И когато поколението достигне зряла възраст…, то намира в себе си, както и в заобикалящото го общество, цял свят от установени мисли и представи, които му служат като изходна точка и му дават своего рода суровини или тъкан за собствената му интелектуална и морална дейност…”

Тази великолепна страница, разкриваща обусловеността на духовния живот на човечеството от неговото минало, неразривната връзка между всички морално-интелектуални достижения на човечеството, огромността на колективният труд, изразходван за придобиването и укрепването на идеи, превръщащи се по-късно в общ фонд, е заедно с това и най-мощния бунт против приемането в наследство на “нелепи, но неизбежни идеи, фатални в историческото развитие на човешкия ум”, идеи, “освещавани в течение на векове от всеобщото невежество и глупост, а също и от добре разбраните интереси на привилегированите класи…” и т.н.

Тази страница е страстно възмущение “против поробването на човешките маси от колективното съзнание на предшестващите общества, против обкръжението на всяко общество и на всяко поколение в него от своеобразната интелектуално-морална атмосфера, поглъщаща наред с чувството за безопасност и чувствата на рутинност, посредственост и общност на интересите. В тази неизбежна и заедно с това отвратителна опека, са заложени високите препятствия към моята реална свобода – на моето поколение и на моето общество”. (II-273-276)

И пламенният протест срещу заробването от настоящето се превръща в открита атака против “идеята” въобще и нейните претенции за господство над живота. Мисълта създава единство, но то не е конкретно и реално. Идеята винаги е абстрактна и затова винаги – отрицание на реалния живот. Науката живее отразен, несамостоятелен живот; тя констатира представи, понятия за живота, но не е самия живот. Тя има определени граници и е длъжна да помни, че не е всичко, а само част от всичкото, част от живота, от безкрайния живот на световете или поне от живота на човешките общества.

За мисълта и за науката са достъпни само постоянните отношения и трансформации на вещите, но не и тяхната материална и индивидуална същност, не самата реалност и истинския трепет на живота. Науката мисли за живота, но не мисли самия живот. “Науката е незиблема, безлична, безчувствена, обща, отвлечена… Целият живот е бързопротичащ и преходен, целият трепти от реалност и индивидуалност, от чувствителност и стремежи, от страдания и радости, от потребности и страсти. Той сам, самопроизволно, твори вещи и всички реални същества. Науката не създава нищо, тя само констатира и признава творенията на живота. Тя е безсърдечна… не може да схване конкретното и може да се движи само в абстракциите. Вмешателството на хората на науката и на традиционните теоретици на историческия процес в непосредствените житейски дела – не само, че е безполезно, но е и дълбоко вредно. Техните формули и доктрини опростяват и изтощават живота. Предлаганото и сътвореното от тях е бедно, до смехотворност отвлечено, лишено от кръв и жизненост, мъртвородено…”

Бакунин произнася безпощадна присъда над правителството на “учените”. То може да бъде само аристократично, “безсилно, смешно, безчовечно, жестоко, угнетяващо, експлоатиращо, зловредно”. “Всички източници на живота биха увехнали под неговото абстрактно и многоучено дихание”. “Управлението на живота от науката не би могло да има друг резултат, освен оглупяването на цялото човечество”.

“Това, което аз проповядвам – заключава Бакунин – е бунт на живота против науката”, защото науката е едно вечно жертвоприношение на светкавично протичащия и преходен, но реален живот пред олтара на вечните абстракции”… (I-237, 272; II-192-197, 202; III-155, 175)

Бакунин обаче е далече от отрицанието на “авторитета” въобще. У него “няма абсолютна вяра в никого”, тя би го превърнала в роб, в “оръдие на чужда воля и интереси”. Но той е склонен да признае авторитета на специалиста, обусловен от свойственото за съвременното общество разделение на труда. В едни истински свободни и равноправни обществени условия, всички са длъжни да се редуват, като ръководители и ръководени. И ако няма и не може да има “постоянен, универсален авторитет, понеже не съществува универсален човек”, то доброволната и временна “взаимна власт не може да не съществува”. Накрая, Бакунин е готов да признае “абсолютния авторитет на науката”, но отхвърля “непогрешимостта и универсалността на представителите на науката”. (II-168-171)

Животът, приматът на живота, е централен фокус на бакунистката философия. Животът крие в себе си неограничени творчески потенции, той е самото творчество. Животът е конкретен и реален; той господства над мисълта и определя волята. (II-74, I-237).

С мъжествени, изковани слова Бакунин изразява любимия принцип на своето философстване: “Живот с всички свои преходни възвисявания и великолепия – надолу в многообразието и смърт със своята вечна и несравнима монотонност – нагоре в еднообразието на единството”. “Реалното многообразие е живот, логическото единство – смърт”. (В ранните писма на Бакунин има огромен брой твърдения, предвещаващи неговата зряла философия за примата на живота над абстракциите. В писмата му от Петропавловската крепост звучат упорити и патетични химни на жизнен реализъм и постоянно осъждане на метафизиката и абстракциите. Те – вън от всяко подозрение – са в пълно съзвучие с мислите на свободния, анархистическия Бакунин.)

Тук е ключът към това понятие, което е същността на анархистическото мировъзрение – СВОБОДАТА. Свободата в учението на Бакунин е начало и край на човешкото. Отделянето на човека от животинския свят, образуването и укрепването на човешкия свят, всички бъдещи перспективи на човека произтичат от свободата, дишат със свободата, хранят се с нея. Но да се осмисли понятието за свободата докрай, означава преди всичко да се осмисли нейният творец – самият човек.

В общия строй на природата, човекът заема свое, особенно, никому другиму не принадлежащо място. Както и всичко останало в света, човекът е преди всичко “напълно материално същество”. В него няма нищо, което не би било материя и продукт на “грубата материя”. Неговият “великолепен ум”, “висши идеали”, “безкрайни стремежи”, са материя, неговият разум, единственият създател на цeлия наш идеален свят”, е “свойство на животинския свят и най-вече на абсолютно материалния мозъчен механизъм”. Всички интелектуални и морални действия имат за свой единствен източник материалната организация на човека. Никакви форми на “спиритуални или извънматериални въздействия” ние не познаваме. Никой никога не е виждал и не може да види “чистия дух, освободен от всяка материална форма”, съществуваща независимо от животинското тяло. С една дума, човешкият и целият останал свят са слети в едно, в общия жизнен материален поток. Между тях няма разрив на непрекъснатостта. Човешкият свят е непосредствено продължение на органичния свят.

Човекът е животно; по пряка линия той е произлязъл, ако не от горилата, то от някакъв нейн сродник; да се освободи от своята животинска природа е невъзможно. Но… човечеството е нейната последна и усъвършенствана проява, и едновременно е растящето отрицание на животинското начало в човека. Последният може и е длъжен да преработи своята животинщина и да я очовечи чрез свободата. (II-144, 147 – 148, 156, 203 – 205; III-154, 158; IV-86, 106 – 109).

Какво преобразува животното в човек? Какво го поставя на самостоятелната, висша и единствена степен в безграничната йерархия на живите същества?

“Три основни принципа – отговаря Бакунин – съставляват съществените условия за всяко човешко развитие в индивидуалната и колективна история: 1) човекът – животно, 2) мисълта и 3) бунта”.

Разбира се, способността да се мисли и волята да се бунтува, съществуват и при други животински видове. Но само при човека умът достига онази степен на развитие, която може да бъде наречена мислителна способност. От всички животни, само човекът мисли, само той е надарен със способността към абстракции, откриваща му пътя към анализа. Експерименталната наука и по-нататъшния теоретически и практически триумф над животинския свят и светът на вещите. Накрая, само човекът е надарен с тази властна любознателност, която го води по безкрайната стълба на познанието и го въоръжава с необходимите средства за подчинение на природните сили. Тази любознателност е най-човешката от всички човешки потребности; чрез нея той става човек в истинския смисъл на думата. И само човекът – любознателен и мислещ – може да развие и да укрепи в себе си това чувство – потребност от възмущение, бунт – с което строи животът, разрушава овехтялия порядък, без което самият живот би се превърнал в застояло блато”. (II-144, 147; III-158, 163-164, 167, 172, 178.) Любопитно е да се съпоставят тези положения на зрелия Бакунин с неговите младежки контури. В “Записките” от 4 септември 1837 г. ние можем да прочетем: “… Животът е блаженство; да се живее, значи да се разбира, да се разбира животът. Зло? Само ограничеността е зло, ограниченост на духовния взор. Човекът още не е свободен, но в него е заложена възможността за безгранична свобода и за блаженство. Тази възможност лежи в съзнанието. Човекът е съзнателно същество. Съзнанието е освобождение, възвръщане на духа от крайността и ограничеността, в неговата безкрайна същност. Степента на съзнателност на човека е степен на неговата свобода. Хегел казва, че само мисълта отличава човека от животното. Тази разлика е безкрайна, тя прави от човека самостоятелно, вечно същество…”

Така сред природата, в обществените условия, човекът-животно, възприемчив, жаден, страстен започва да твори своето “второ съществувание”, да строи за себе си новия човешки свят, отговарящ на плановете му и издигащ заедно с него своя собствен ръст. В тази борба за “свой свят”, диктуван му от “всемирния поток на живота”, от “всемирната причинност”, от “природата”, човек намира своята воля, утвърждава своята свобода и “човешко” достойнство. Така цялата човешка история е едно прогресивно отрицание на първобитното животинство на човека и развитие на неговата човечност.

Общежитие, колективен труд, колективна мощ, са необходими условия за раждането на човешкото, за планомерната борба за осъществяване на свободата. Обществото е дърво, а свободата е неговия плод. (II.156,262; III-159-160, 168-169, 171)

Теорията за прогресивния ръст на човешкото, за сметка на унищожението на животинското, почива върху солидна материалистическа основа.

Този “велик принцип”, в съгласие с “научния материализъм” – “единствен отправен пункт, както при изследването и развитието на позитивната наука, така и за революционното движение на пролетариата” – Бакунин е формулирал по следния начин: “Както в материалния свят неорганичната материя… е определящата основа за органичната материя…, така и в социалния свят, който може да се разглежда, като последна, известна нам, степен на развитие на материалния свят, развитието на икономическите процеси винаги е било и продължава да бъде определяща основа за всяко развитие на обществото – религиозно, философско, политическо и социално”.

Той нееднократно противопоставя на лъжливия идеалистически принцип, извеждащ явленията от идеите – единствено верния материалистически принцип, утвърждаващ идеите, като отражения на явленията, сред които са и икономическите, материални по същество и база на останалите обществени явления. В основата на най-“абстрактните” и “идеални” съперничества и борби винаги е лежал материалният интерес. В този смисъл, човешката история, с цялата съвкупност от свои явления и процеси, е продължение на борбата за съществуване, свойствена на цялата органична природа. Накрая, самите принципи на Интернационала и тактиката на неговата революционна борба, са били изградени под влиянието на Маркс, върху признанието на икономическия фактор, като основополагащ за социалния процес.

Обаче, Бакунин, верен на плуралистичния подход (и многофакторния анализ), отговарящи на общата му концепция за “живота” и съзиращ във всеки монизъм само един повече или по-малко успешен опит за установяване на най-полезното “логическо единство” (т.е. “умъртвяващо живота”), е далече от това да признае монистичния принцип на “икономическия материализъм”, като абсолютно, единствено, реално основание на общия социален процес. Принципът е верен, доколкото претендира за установяване на закономерности в социалния процес, но е условен и относителен доколкото има претенции за абсолютно и универсално значение. В този случай, тези претенции са неправомерни и измамни. (I-247; II-138-143; IV-85; V-68-70.) Бакунин, като бивш хегелианец, се изказва критично и за диалектическия метод, “чукайки самара, за да се сеща марксисткото магаре”. Той се опитва да докаже с негова помощ, как доктринерският идеализъм, се изражда неизбежно в практически материализъм.

За Бакунин е реален само живота (“Вечно зелено е дървото на живота, теорията братко, сив е пущинак” – казва Гьоте във “Фауст”); в социалния процес единствената истинска реалност е ЧОВЕКА. Само такъв смисъл може да има неговото учение за системното и прогресивно отрицание на животинското начало у човека. Това отрицание – естествено и неизбежно и, като такова, разумно (исторически и логически едновременно) – е източник на интелектуално-моралните ценности в човешкия свят.

Така, върху почвата на отрицанието на животинското, развитието на способността да мислим и потребността от бунта, се изгражда човешкия свят, с неговите антагонистични и многообразни форми на организация на интереси. В процеса на борбата, израства груповото, а по-късно и класовото съзнание, шлифова се класовата воля, изработват се класови методи на настъпление, стихийният, естествен автоматически процес и творческата воля на угнетените маси, стремещи се към свободата – такива са реалните източници на всички обществени явления.

Връщаме се към свободата.

“Свободата е най-великото слово, означаващо най-великото нещо, което никога няма да престане да възпламенява сърцата на всички живи хора.” Вън от нея, добрината не съществува; тя е източник и абсолютно условие за всяко благо, което е достойно за това наименование. Самото то не е нищо друго, освен свобода. Свободата е последният предел, висшата цел на човешкото развитие. Реалното освобождение е истинската цел и най-висшия резултат на историята.

И така, свободата е цел и път. Целият смисъл на човешкото съществувание е в свободата; историческият път на човека, е път на непрекъснатото и последователно самоосвобождение. Но понятието свобода изисква формална дефиниция. При Бакунин тя е изразена в гениалната по лаконичност и точност характеристика:

“Свободата е неделима: не можеш да отрежеш част от нея, без да я убиеш.”

Свободата е самия живот. Като животът тя е цялостна, неделима, неповторима. Не може да бъде разчленявана; покушението над най-незначителния нейн къс, означава отрицанието й, нейната гибел. На библейската Ева е било забранено да се докосне до плодовете само на едно дърво, но тази забрана е била равносилна на пълното отрицание на нейната свобода. Нейното неподчинение на забраната е било истинско въстание; то е открило пътя към човешката свобода.

Положителното съдържание на свободата се заключава в утвърждаването на човечността, т.е. в утвърждаването на справедливостта и добротата.

Двете начала не са плод на логическа спекулация, нито са следствие от теологически или юридически принципи. Те са напълно реални и се коренят в животинското на нашата природа. Егоизмът и социалността са неотделими от всички животински общества, но само в човешкото те биват осъзнати и получават завършено оформление. Справедливостта, предполагана от свободата е иманентна на човешкото съзнание; нейният смисъл е в изравняването на правата на хората, относно материалните и духовни средства, необходими за развитието на тяхната човечност. Справедливостта е “пълна свобода на всеки сред пълното равенство на всички”. За Бакунин тя е естествената крачка в развитието на личността, на нейния преход от икономическата изолация към свободния съюз. Любовта е неотделима от справедливостта, понеже истинската, реална любов предполага равенство на хората. Любовта на висшите към нисшите е деспотизъм, докато любовта на нисшите към висшите е робство и лакейство. (II-195-196, 262, 289; III-123, 145, 168, 183-187, 215; IV-61, 200).

Исторически човекът е “най-индивидуалистичното и най-свободното” от всички същества в животинския свят и заедно с това – най-социалното сред тях. Обществото е естествен и единствено известен нам начин на съсъществуване на хората, управляващо се от собствени закони, имащи стихийната сила на природни закони. Човекът става такъв, само чрез колективната дейност на цялото общество.

Обществената мощ е безгранична. От момента на раждането си, човек се приобщава към могъщия, универсален, действащ със стихийна сила фонд от вярвания, учения, навици, образуващи основата на неговото индивидуално съществувание. Фатално лишен от избор, човекът е свързан с естествени корени с обществото в което се е родил; последното поставя неизгладим печат върху му.

Радикалният бунт против това общество е така невъзможен, както и бунта против природата, защото към обществото, както към природата са неприложими общоприетите морални критерии за добро и зло. Обществото е “безкраен, положителен и първичен факт, предшестващ всяко съзнание, всяка идея, всяка интелектуална и морална оценка; то е самата основа, то е света”.

Самата истина, доколкото не е кабинетна абстракция и логическо единство, умъртвяващо най-пъстрия и хаотичен живот, е продукт на неговия реален опит. Тя дължи своя произход на свръхличен обществен процес. Истината се ражда стихийно от нуждите на масите. (Писма на Бакунин до Херцен, в том ХIХ от събраните съчинения на последния, под редакцията на Лемке, стр. 155, 319, 352.)

Общественият живот е една непрекъсната взаимозависимост на хората. Това е своеобразната атмосфера, вън от която човек не може да диша. В обществените условия на съществуване се ражда духовният свят на човека: неговата мисловна способност и потребността от бунт. И затова, те са неизбежна предпоставка за свободата и човечността му. Самата свобода, нейната степен, се познава само в съсъществуванието с другите.

“Вън от обществото, човек би останал вечно див звяр или светец, което е почти едно и също… Изолираният човек не може да осъзнае своята свобода… Той не може да бъде факт на уединението, а на взаимодействието, не на изключването, а на съединението… Аз съм човек и свободен, само дотолкова, доколкото признавам свободата и човечността на всички обкръжаващи ме. Само, уважавайки тяхната човешка същност, аз уважавам собствената си човечност… Моята лична свобода, потвърдена… от свободата на всички, става безгранична”. (II-262-275; III-183.186; IV-35, 53, 71, 250; V-48-49.)

В едно от писмата към близките си той пише: “Жените почти навсякъде са роби, без тяхната пълна и безгранична свобода, нашата собствена е невъзможна.”

Безкрайността на общественото развитие гарантира безграничното развитие на самия човек. В този смисъл, човекът е в постоянно развитие. До смъртта си, той не може да се счита завършен, неговата природа е неизчерпаема. Тук е източникът на нейната уникалност, изискваща любов и уважение. (Писмо от крепостта към близките му от неизвестна дата.)

Броят на формулировките, в които Бакунин, по собствените му думи “фанатичен привърженик на свободата”, видоизменя нейната дефиниция, може да бъде увеличаван по желание, но и приведените са достатъчни, за да се почувстват мощните извори на неговия оптимизъм, бликащ в призивите му към колективен труд за осъществяване на свободата. Тази задача е неизчерпаема и безкрайна. Съдбата на човека, осъзнаващ до край своето предназначение, звучи като вълнуваща поема.

“Мимолетно и незабележимо същество сред безбрежния океан на всемирните промени, с непозната вечност зад себе си, и също така неизвестна вечност пред него, мислещият, деен и съзнаващ своето човешко предназначение индивид, остава горд и спокоен със съзнанието за собствената си свобода, която е извоювал, просвещавайки, подкрепяйки, освобождавайки и в случай на нужда, бунтувайки се срещу обкръжаващия го свят. Ето неговата утеха, награда и единствен рай.” (III-179).

Но за практическото осъществяване на свободата е недостатъчно осъзнаването на човешкото му предназначение, малко е и осъзнаването на своите права и тези на стоящите редом с него. Мисълта трябва да премине в действие, човекът е длъжен да стане бунтовник. “Бунтът на човешката личност против всяка –божествена и човешка, колективна и лична власт”, е необходимият, отричащ момент на свободата. (II-267).

“Властта, независимо от нения характер, е отрицание на свободата. И затова бунтът за свобода, е бунт против всяка форма на власт и основно изискване на човешката природа, доколкото в нея е заложен инстинкта за самоосвобождение.

Властта е зло, носещо със себе си двояка деморализация. От една страна, тя развращава властника, насаждайки и в най-просветения, безкористен и чист държавник – презрение към народните маси и преувеличение на собственото си достойнство. От друга, тя (властта) е безусловно отрицание на основния принцип на човешкия морал: уважение към всяко човешко същество, признаване за всеки, дори в случай на неговото нравствено падение, на възможността да се издигне до осъзнаването на своята човечност. Властта, с неизбежното самооблащение, със самия факт на съществуванието си, тя изпразва от съдържание принципа на уважение към човека.” (III-202-203).

Бацилите на властта са разсяти по всички исторически стъпала на човешкото общежитие. Зародишите на авторитарната психология са познати в най-ранните общества. Най-новите етнографски, антропологически и социологически изследвания, не са оставили камък върху камък от нашите представи за първобитните идилии, където уж всичко било обгърнато от пасторална простота, любов и кристална яснота в отношенията. В тези общества още не са били осъзнати напълно антагонизмите, нямало го е груповото самосъзнание – неизбежна предпоставка на класовата борба в съвременното разбиране на думата, но е имало вождове, герои, пастири и старци, имало е стадо, обикновени бойци и тълпа, издигнатите са били награждавани за талантите, за войнската доблест или ораторския си блясък на съвета, а самият вожд и другарите му, провъзгласили го за такъв, са чувствали изкопаната пропаст между тях и стадото и са знаели каква мъка очаква “овцете”, престъпили закона на доброволно признатия от тях вожд. В тези най-ранни, тотемни общества, нарушаването на правилата за тотемните ловни зони и пасбища, за тайните на фетишите, за междугруповите брачни отношения и пр., и пр. са заплашвали непокорните с изгнание, с осакатяване или смърт. Легендите за “златните векове”, непознаващи доброто и злото, принудата и морала, които предшествали новата ни история, отдавна са рухнали, потънали в кръв, грехове и престъпления.

Бакунин, въпреки, че не е знаел най-новите изследвания, не се е заблуждавал относно истинското социално съдържание на времената от “човешката зора”. Прозорлив съдник на човешката природа, той по-малко от всеки друг е могъл да предполага, че властта е зъл фантом, внезапно нахлул в историята. (Кропоткин е казал за Бакунин: “Нима хората, които той е вдъхновявал във Франция, в Италия, в Швейцария, нима Варлен, Елизе Реклю, Кафиеро, Малатеста, Фанели, Гиьом, Швицгебел и толкова други, групирани около него в знаменития Алианс, не са били най-добрите хора на латинската раса в тази велика епоха? Струва ми се, че неговата оценка за хората е била поразително вярна”. – I-8). Той е знаел, че властническият инстинкт е необходим елемент на животинската природа, неразделно свързан с борбата за съществувание: “Инстинктът да заповядваш на другите, в първоначалната си същност е плътоядния, животински инстинкт на дивака”. В последвалата история, той приема разнообразни форми, външно смекчени и облагородени, но по съществото си е останал не по-малко зловреден; неговото действие, дори се е засилило, вследствие прилагането на науката. (За “буржоазната наука” в IV-8).

“Ако в човешката история съществува дявол – възкликва патетично Бакунин – то това е властническият принцип. Заедно с невежеството и тъпотата на масите, върху които винаги се е базирал и без които не би могъл да съществува, той единствен е породил всички нещастия, всички престъпления и всички срамни факти в историята”. (IV-255; V-6.)

И никъде липсата на свобода не се е отливала в толкова завършена и откровенно цинична форма, както в държавата от съвременен тип, в която попската или светска религия, обичаи, норми, научно-философска аргументация, филистерска покорност и благотворителност – са се обединили, за да оправдаят исторически, логически и психологически непобедимия фетиш в съзнанието на подавляващото мнозинство от гражданите.

Не е удивително, че в представите на Бакунин, кипящи от чувството за свобода, властническият принцип и съвременната държава са се сляли. Държавата става негова квинтесенция, отричаща го и отричана от него. Никой никога, без да изключваме Нитче, не е давал толкова убийствена, всестранно унищожителна характеристика на държавата, като Бакунин.

Държавата е “… абсолютното ограничение и отрицание на свободата на всеки в името на свободата на всички или на “общия интерес”… Където започва държавата, там свършва личната свобода и обратно”. (III-186.)

Държавата “… не е живо цяло, нито естествено човешко общество…”, тя е жертвоприношение, както на всеки отделен индивид, така и на всички местни асоциации; абстракция, убиваща живото общество, ограничение или по-точно казано – пълно отрицание на живота и на всички части, съставляващи общността в името на така нареченото общо благо…; тя е олтар на политическата религия, на който се принася в жертва естественото общество; тя е канибал, всепоглъщащ човешки жертви, подобно църквата…; тя е по-малкия брат на църквата”. (IV-88.)

Изтъркания аргумент в защита на демократичната доктрина – необходимостта от ограничаване на част от свободата, за обезпечаване на остатъка от нея, Бакунин отклонява с цитираната по-горе, неотразима формула: “Свободата е неделима: не може да се отреже част от нея, без тя да бъде умъртвена”.

В този смисъл, за Бакунин формата на държавата е без значение. Основаващата се на всеобщото избирателно право, демократична република, може да бъде толкова деспотична, дори още повече от монархията. “Демокрацията” също е построена върху “надмощието”, господството и насилието, тоест върху “скрития деспотизъм”. Тя може да се превърне в най-непоносимия, най-страшния и най-безапелационен деспот, ако под предлог на представителството на всеобщата воля, започне да потиска с цялата тяжест на своето “колективно могъщество” свободата и свободното движение на всеки от своите подчинени граждани. Републиката има своята чисто “отрицателна стойност”, доколкото е премахване, унищожение на монархията. Но падането на монархията съвсем не ознаменува утвърждаването на свободата и справедливостта. (I-98-99, 136-137, 208; II-43-44; III-123-126, 187.)

Бакунин обаче сочи, че критиката на държавата въобще и на демократичната в частност, съвсем не предполага принципното уеднаквяване на монархията с демократичната република: “Най-несъвършената република е хиляди пъти за предпочитане, пред най-просветената монархия”. Последната е постоянно угнетяване, докато републиката познава моменти на относителна свобода. В демократичния режим се опитват да издигнат масите до обществения живот, монархията не прави никога това. (III-201).

Той изобличава безпощадно лъжливата природа и на “народната държава” на социалдемократите-марксисти. В “Алианса”, възразявайки срещу политиката на компромиси, в частност на каквито и да са съюзи с буржоазията, изгодни само ней, а не на традиционно мамените маси, той се разделя с няколко думи, с модния по онова време демократичен лозунг. “Народната” държава е “противоречие, фикция, лъжа…, много опасен капан за пролетариата. Държавата, колкото и народна да е по форма, винаги си остава институт на насилието, господството и експлоатацията и, следователно, вечен източник на страданията, робството и нищетата за народните маси”. (V-19-20.)

Бакунин не прави изключение и за така нар. диктатура на пролетариата, която по твърденията на марксистите трябвало да бъде преходна форма към утвърждаването на безкласовото социалистическо общество. Той казва: и тук, пролетариатът неизбежно ще се превърне в играчка на стихийните сили и на взелите властта негови “представители”, които ще изиграят предателска роля спрямо своите братя. Работникът, попадайки в законодателното събрание или сядайки в министерското кресло, ставайки държавен мъж, неизбежно се превръща в “буржоа и, може би, ще стане по-буржоазен от самите буржоа”.

“Всяка диктатура – лична или колективна, е тесногръда, сляпа, неспособна да проникне в дълбините на народния живот, нито да го обхване в цялата му широта. Революцията престава да бъде революция, действайки деспотично. Социалната революция може да бъде резултат само от непосредственото творчество на народните маси. Революцията се организира само отдолу нагоре.” (IV.20, 177, 185, 257 и др.)

В доанархистическия си период, Бакунин се е изказвал за възможността и дори за желателността на диктатурата. Такова е известното място в неговата “Изповед”. Същият характер имат и неговите предположения за възможната диктатура на Муравьов-Амурский, в когото първоначално той очевидно е вярвал, предполагайки, че радикалната диктатура, би била за предпочитане пред разпуснатия, неустойчив и непросветен деспотизъм на Романовците.

Всяка аргументация в защита на държавата му изглежда несъстоятелна. Биха били безмислени всякакви опити да се оправдава държавата с това, че тя ограничава само тази свобода, която е насочена “към несправедливостта и злото” и обратно, че обезпечава дейността, целяща доброто и справедливостта. Подобна аргументация е противопоказна на основната концепция за свободата, която не позволява разчленяването и ограничаването й, както и да се мотивира подобна операция, тъй като свободата престава да бъде такава. Подобна защита на държавата е само подновен вариант на старата тема за свободата на Ева, на която било забранено да поглежда само в една от стаите на двореца и т.н., и т.н…

Тази аргументация е безсилна и лицемерна също и от историческа гледна точка.

Всички теоретици на “обществения договор”, начиная с предшествениците на Жан-Жак Русо и свършвайки с неговите последователи, са били готови да утвърждават, че до момента на доброволното, свободно и съзнателно създаване на държавата, разликата между добро и зло въобще не е съществувала. Това е бил онзи фантастичен “златен век”, в който “егоизмът е бил върховен закон и единствено правило: доброто се е определяло от успеха, злото – само чрез провала, а справедливостта не е била нищо друго, освен признаване на свършения факт”. Общественият договор бил открил ерата на оразличаване на доброто от злото. Било конструирано понятието “общо благо”, провъзгласено като върховен критерий при определяне на целесъобразността и нравствеността на всеки акт. Всичко, което водило към обезпечаване и защита на общото благо, било добро и всичко противно на това благо, било признато за зло. (III-184-188.)

Така се родила съвременната “светска или лаическа” държава, отхвърлила космополитния морал на християнството, без да го издигне до хуманитарния. Държавата в своето обособено, затворено съществувание – твърде тясно, за да може да обхване интересите на цялото човечество – не е в състояние да осъществи изискванията на всечовешкия морал.

И така, в съвременната държава, християнството е само “предлог и фраза”. Действителното основание на държавния морал, на новия фетиш, погребал всички останали, подчинил на себе си всички нужди и изисквания на човечността като такава, обусловил цялата историческа практика на държавата, е “държавният интерес”. За да защити този “интерес”, за да отстои своята “ограниченост”, своя “колективен егоизъм”, държавата не само жертва индивидуалната свобода, но се въоръжава от главата до петите и се ползва от всеки случай, за да заграби чуждия залък, без да се спира пред кръвта и жертвите. Държавата е немислима вън от империализма. “Държавата трябва да изяжда, за да не бъде изядена, да завоюва, за да не бъде завоювана, да поробва, за да не бъде поробена… Държавата е най-вопиющото, най-циничното и най-пълно отрицание на човечеството… Тя признава човешкото право, човечността и цивилизацията само вътре в собствените си граници и още по-точно само вътре в своя апарат, и то преимуществено в горните етажи на държавната йерархия. Чуждите народности, и своята, намираща се вън от апарата, тя може да поробва, разгромява или унищожава” произволно.

“… Не съществуват ужас, светотатство, клетвопрестъпничество, жестокост, измама, кална сделка, цинична кражба, безсрамен грабеж и подла измяна, които не биха продължили да извършват ежегодно представителите на държавата, без всякакво вътрешно стеснение и извинение, освен еластичното, толкова удобно и заедно с това, толкова страшно слово: държавния интерес”. (I-69-70, 117; III-190-191; IV-89, 234.)

Така израства исторически тази огромна военно-полицейска, всепроникваща, самостоятелна, неумолима бюрократична същност, доминираща над хората, над техните стремежи, свобода, живот, изсмукваща като вампир от хората всичко, което в тях е най-скъпоценно и оригинално, и предаваща всичко това в жертва на отвлечената чиновническо-счетоводителска посредственост. Така държавата живее – със систематичния грабеж и насилие било под лицемерната маска на утвърждаването на призрачните свобода и равенство, било под лъжливия предлог на предпазване от злото и стимулиране на доброто, или накрая, просто по силата на присъщото й цинично самодоволство. И затова, не може да се мечтае, от порочната в основата си държава, толкова по-деспотична и агресивна, колкото е по-зряла и по-усъвършенствана нейната конструкция, да се роди надеждата за освобождение на човека и утвърждаването на човечността. Прав е Макиавели: “Престъплението… е необходимо условие за политическата мъдрост и за истинския патриотизъм…, могъществото на държавата се поддържа само чрез престъпленията”. (I-84; II-270; III-34, 192.)

В миналото държавата е имала могъщ предшественик и продължава да го има като свой съюзник до днес – църквата. Тяхната същност е една и съща; целите и средствата им съвпадат; съдбите им са еднородни. Църквата и държавата са еднакво убедени, че човекът е глупав по природа, че са необходими мерки за спасението му от самия себе си, от неговата глупост и корумпираност. Те са убедени, че свободата на човека трябва да бъде принесена в жертва за преобразяването му – в светец, съгласно църковния идеал или в добродетелен гражданин, съобразно държавния, макар че през всички времена църквата и държавата са били “най-главните разсадници на пороците”. И най-съвършенната държава не може да съществува без религията, понеже “Божественото провидение” санкционира постоянно държавните дела.

“Държавата, младши брат на църквата,… е историческото освещаване на всички деспотизми и на всички привилегии. Тя е политическото основание на всички икономически и социални поробвания, самата същност и център на всяка реакция”… “Държавата… е грамадно гробище, където се извършва жертването, смъртта и погребението на всички прояви на индивидуалния и местен живот… Държавата е абстракция, поглъщаща народния живот… Тя е израз на всички жертвания на личността”. (II-56, 219-220; III-194-195; IV-89-90, 258, 260, 264.)

Бакунин, чужд на всяко наивно превръщане на фикцията в независима реална същност, е разбирал превъзходно, че зад държавата-абстракция винаги е стоял някой определен и реален субект, извличащ за себе си и за приятелчетата си, недвусмислени, напълно осезаеми изгоди от държавния фетишизъм. Държавата и нейните институции защитават реалните класови интереси на господарите и на привилегированите.

Системата, с чиято помощ господстващите “правоимащи” и привилегировани класи осъществяват своите намерения и цели, се нарича патриотизъм. Бакунин си е давал ясна сметка за сложността на това понятие. В него, той е различавал четири основни типа: естествен или физиологически, религиозен или фанатичен, политически и икономически.

Естественият патриотизъм е първоначалната животинска страст, свойствена на всички степени на животинския живот и представлява елементарна проява на борбата за съществувание – това е всемирното изяждане един други. В условията на човешкото общежитие, естественият патриотизъм е “инстинктивна, машинална и съвършенно лишена от критичност, привързаност към обществено приетия, наследен, традиционен начин на живот и също толкова инстинктивна машинална враждебност към всеки друг начин на живот…” Естественият патриотизъм е най-ярката форма на човешката ограниченост и следователно е отрицание на човечността. В наши дни, този патриотизъм, по преимущество, е съдба на дивашките или полудивашки слоеве, съхранили се благодарение на нищетата и невежеството в цивилизованите общества.

Като правило, патриотизмът в нашето време носи печата на класовата целесъобразност. Той приема един или друг характер, в зависимост от ценностите, които под негова маска привилегированата класа защитава в даден момент. Надраствайки рамките на класовите искания, този патриотизъм става политика и едновременно “висш морал” на държавата. Патриотичното чувство от днес е дълг на гражданина, който го задължава на всякакви жертви. В капиталистическото общество, единственият искрен и естествен патриот е буржоата, защитаващ с помощта на своята държава, своите социални и политически привилегии. И затова, национализмът, националистическият шовинизъм и патриотизма, като класови методи на буржоазията за защита на интересите й, ще изчезнат само с гибелта на обществото на капитала. ( I-72; III-190-193; IV-90-101, 136.)

Отделни критици и до този момент намират мними противоречия във възгледите на Бакунин по “националния въпрос”. Говорят за пристрастието му към славяните, в частност към Русия, за ненавистта му към немците и пр. Ако оставим настрана отделни, прекалено остри, както е всичко у Бакунин, изрази и се запознаем с цялата съвкупност от неговите възгледи и разсъждения на тази тема, отсъствието на всякакви шовинистични нотки става безспорно. Би било нелепо да говорим за “руски патриотизъм” при Бакунин, след неговата вдъхновена реч през 1847 г. на полския митинг в Париж, след неговата “Изповед” или суровите му съждения по адрес на Русия в по-късните анархистически писания. Той казва, че “руското име е станало синоним на груб гнет и позорно робство”, не се скъпи на тежки изрази за руския цар, православната църква, висшите класи и срещу руската държава: “Повсеместните казионни кражби, хазнокрадството и ограбването на народа са най-точния израз на руската цивилизация”; “руската империя представлява и осъществява най-варварската, антихуманна, срамна, ненавистна и подла система”. Подобни категорични, публични изявления изобилстват в неговите съчинения. Бакунин наистина вярва в огромните възможности на руския народ – “тъмен, задушен от нищетата и варварското управление, но същевременно могъщ, своеобразен свят…, дишащ универсална свежест…, свободен от предразсъдъци”, вкоренен в западно-европейската култура. Той вярва, че руският народ ще внесе в историята “нова вяра, ново право, нов живот”. И казва за себе си: “Аз съм привърженик на руския народ, а не патриот на държавата или на Всерусийската империя и мисля, че не би се намерил друг, който да изпитва по-голяма ненавист от мен към нея”. Съмнително е че такава любов към руския народ и вяра в неговата бъдеща историческа роля, обусловени от културната му младост и неразкритите до край негови сили, биха могли да се квалифицират като патриотарско пристрастие. Съвършено по същия начин той се отнася и към Германия. Вярно е, че по адрес на немците у него се срещат немалко безпощадни характеристики. Но, оставяйки настрана германските социалдемократи, с които той е имал специални сметки и които във всеки случай, не са му оставали длъжни, Бакунин е критикувал “официална, бюрократична, военна, аристократична и буржоазна Германия”, той е критикувал “Кнуто-германската империя”, немския патриотизъм”, немските бюрократи и офицери – последните повече от всички; и накрая благочестивите, чиновнически и шовинистични теории на немския университет, но никога не е клеймял “народна Германия” и нейните народни маси. Империите – руска и германска, с всичките им атрибути, са едно, а народите – руски и германски – жертви на отечествените политически системи, са друго нещо. Сравнявайки немеца и славянина Бакунин действително е казвал, че първият “се е срастнал с палката”, докато другият “трябва да бъде държан под палка”. Но от тази обща характеристика, може би твърде субективна, съвсем не се правят изводи за необходимостта от унищожение на немците, като такива или за съвършенната им интелектуална и морална негодност. Напротив, той нееднократно отбелязва положителните качества на немския народ – те са “сериозни и работливи, учени, пестеливи, порядъчни, пресметливи и отчитащи се”, “организацията при тях е доведена до възможно най-високата си степен, каквато никой друг народ не е достигал”. Даже за ненавистните му немски офицери той намира такива думи: “Те превъзхождат всички офицери в света с положителните си и обширни теоретически и практически знания за военното дело, с горещата и напълно педантична преданност към военния занаят, по своята точност, акуратност, изложение, упорито търпение, а също и по относителната си честност”. В края на крайщата неговите забележки за отсъствие у немците на свободолюбивия патос, за привързаността им към дисциплината и дресурата, за тяхния страх и преклонение пред силата, съвпадат с характеристиките на такива негови съвременници, като Щирнер, Хайне, Берне и др., които никой не се е осмелил да нарече лоши немски патриоти.

И накрая, по повод прословутия бакунистки “панславизъм”, ето какво е казал: “Аз желая германското могъщество и величие, но не и угнетяването на славяните от Германия”. Неговата любов към славяните и в частност към руснаците винаги е била по-слаба от любовта му към свободата и равенството.

В обективно-психологически смисъл, решаващо възражение против упреците срещу зрелия Бакунин в “национализъм”, е неговата непознаваща чертите на отседналост, международна революционна дейност,

Могъществото на съвременната държава не е пречило на Бакунин да установи правилни перспективи за нейното бъдеще. Държавата е исторически необходима. Тя е била така необходима за човека, както неговата първобитна животинска природа, първоначалната му ограниченост или теологическите заблуждения на хората. Но държавата, порочна по същество, носи в себе си автоматично и лечението против историческото зло: тя е обречена на гибел и трябва да изчезне, понеже със самото свое съществувание буди чувства на протест, възпитава бунтовници и подготвя революцията. (II-270; III-192.)

Теорията на Бакунин за революцията е неразривно свързана с неговото учение за БУНТА. Последният не е само конкретно-исторически взрив на груповата или класова воля против угнетяването. В представите на Бакунин, бунтът е нещо онтологично, основна стихия на човешката природа, вън от която е невъзможно образованието и по-нататъшното битие на “човека”. Бунтът е първичен инстинкт, откъсващ човека от животинското “царство”, определящ неговото особенно битие и строящ неговата култура. (II-111, 147.)

Обаче, наличието на този могъщ първоначален инстинкт е недостатъчно за осъществяване на революцията. Затова е малко и нищетата с призрака на гладната смърт. Малко е и страстното чувство на отчаяние. Накрая, не е достатъчно и желанието за революция, волята за революция.

“Революциите не се импровизират”. “Революцията не е детска игра”. Необходимо е още цяло, осъзнато до край, антагонистично чувство, способно да вдигне не само отделни разгневени групи, но и широките народни маси. Необходимо е класово самосъзнание, тоест разбиране на непримиримостта между интересите на пролетариата с интересите на всички останали класи, нужно е разбиране, израстващо от всекидневния класов опит. “Необходим е и общонароден идеал, исторически изработващ се винаги от дълбините на народния инстинкт… нужна е обща представа за своето право, и дълбока страстна, може да се каже религиозна вяра в това право. Когато такъв идеал и такава вяра в народа се срещнат с нищетата, довела го до отчаяние, тогава Социалната революция е неотвратима, близка и никаква сила не може да я възпрепятства”. (I-94-95; IV-21, 177.)

Най-после, антагонистичното чувство, израсло до силата на убеденост в “своето право”, тласкащо масите към революция, естествено предполага необходимостта от осъзнаване на интересите и организация на класата.

Съществува своего рода традиционно убеждение, че анархистическото учение въобще, и учението на Бакунин в частност, не отделят или отделят твърде малко място за въпросите на организацията. Подобна гледна точка изглежда най-малко странна по отношение на Бакунин, дори само поради видната му роля в I-ви Интернационал и в Алианса. Но, освен общите съображения, в съчиненията на Бакунин има не малко места, където принципното значение на организацията е получило специално и всестранно разяснение.

Независимо от отсъствието на завършена теоретическа формулировка на понятието обществена класа, Бакунин не само е разбирал отлично класовата структура на капиталистическото общество, но с присъщата си гениална проницателност, е умеел да разкрива най-сложните, замаскирани ходове на буржоазната политика.

Капиталистическото общество е преди всичко система от антагонизми между буржоазията и пролетариата. Никакви исторически компромиси между двете класи не са възможни. Бакунин рисува буржоазията и формите на нейната експлоатация с безпощадни черти. Той говори за нейната “ненаситна алчност”, за “жестокото и подло скъперничество”, за нейната ненавист и “свирепост” спрямо експлоатираните от нея маси и за паническия й страх от последните.

Той е готов да признае крупните заслуги на буржоазията пред цивилизацията, но в настояще време, изпълнила до край своята историческа роля, тя е обречена на смърт по силата на законите на социалната еволюция. Неразбирането или нежеланието да се разбере единствеността на този исторически изход за нея, обуславя “глупостта”, “срамната импотентност” на нейните класови актове. И тъй като никога и при никакви условия привилегированата класа не завършва със самоубийство, то пролетариатът – в името на равенството и бъдещето на човешкия род – е длъжен да поиска смъртта на буржоазията и да я убие, така както някога, в името на равенството, тя уби феодализма. (II-26-27, 249, 287; III-133-136; IV-5-8, 26-271 214, 223; V-167.)

В статията “Организацията на Интернационала”, отговаряйки на въпроса: какво точно пречи на угнетените маси да разрушат ненавистния им буржоазен порядък, той отговаря: отсъствието на организация и на наука. Както съвременната държава организира военната и бюрократична сила за осъществяване на своите агресивни и отбранителни задачи, така и пролетариатът е длъжен да създаде своя международна организация, без разлика на професии и националности, за борба с експлоататорската буржоазия. Такава именно е задачата на пропагандирания от Бакунин Интернационал (МАТ – “Международната Асоциация на Трудещите се”). Съвършенно очевидно е, че не само международната организация на пролетариата, но и местните форми на обединение не са измислени от теоретици и филантропи. Те са, преди всичко, плод на определено икономическо развитие; те са резултат от самостоятелния пролетарски опит; те изискват оформено класово самосъзнание.

Международната организация предполага:

1) Наличие на национални съюзи, тоест подготвен пролетарски авангард и

2) Инициативата на отделни лица, преданни на пролетарската кауза. (V-30-35.) Бакунин отдава дължимото на Маркс, Енгелс и Бекер в строителството на Интернационала, независимо от най-дълбоките разногласия между тях и от това, че е считал, че в най-близко бъдеще ще бъде принуден “да се бори с тях на живот и смърт”.

Извънредно важно е да отбележим, че навсякъде, където Бакунин говори за социална революция, пролетарска кауза, пролетарска организация, той винаги е имал предвид не само индустриалния пролетариат, но и революционните слоеве на селячеството. С несъкрушима пророческа сила той говори за необходимостта от най-тесен съюз на работниците и селяните за извършване на социалната революция. Бакунин си дава сметка за реалните качества на съвременното му селячество, за неговата “тъмнота”, дребно-буржоазни навици, неорганизираност, способност да служи на реакцията (главно поради неправилната тактика на градските социалисти спрямо него), но той оценява и неговия “дълбоко вкоренен социалистически инстинкт”, неговия “първобитен, естествен социализъм”, неговия неукротим анархистически темперамент, пробуждащ се във важните исторически моменти. По-просветената работническа класа е длъжна да поеме инициативата за сближението, необходимо за триумфа на социалната революция. Тя не трябва да натрапва на селяните със сила своя собствен идеал, революцията не може да бъде деспотична и несправедлива. Пролетариатът трябва да съумее да пробуди в селячеството дремещите в него революционни сили, да го тласне към самостоятелно разрушаване на отживелия обществен ред. Само в съюза на индустриалния пролетариат със селячеството, социалната революция може да стане непобедима. (IV-169, 173-174, 178-179, 185-187, 222-223.)

В писмото си до Елизе Реклю, писано година преди смъртта му, след широката картина на световната реакция, нахвърляна с несравнимо майсторство, Бакунин дава забележителна прогноза за бъдещата социална революция, оправдана до край от съвременните ни събития: “Човечеството ще може да излезе от тази клоака, само с помощта на една колосална социална революция. Никога международната реакция не е била така страшно въоръжена против всяко народно движение. А с какво разполагаме ние за нападение срещу нейната непристъпна крепост? – С дезорганизираните маси… Остава другата надежда: бъдещата световна война. Тези колосални милитаристични държави рано или късно трябва да се унищожат и изядат една друга. Но, каква перспектива!”

Тези редове свидетелстват убедително от една страна за трезвостта, с която “бурнопламенния” Бакунин е умеел да разглежда реалната действителност, а от друга – за дълбоката вярност на неговата интуиция, достигаща силата на научното предвиждане.

Организацията на пролетарския Интернационал, чиято задача е разрушението на всяко господство, трябва да се различава съществено от държавната организация. Последната е изградена съобразно принципа на властта, докато първата се строи върху принципите на свободата. Интернационалът е естествена организация на масите, организация по професии и занаяти. Такава организация, продиктувана непосредствено от живота, не е нещо чуждо и външно по отношение на работниците, тя не усвоява началническия тон и действа на обединилите се в нея маси не с принуда, а с убеждение. Държавата, в лицето на своите органи, изисква от масите пасивно подчинение, убивайки тяхната инициатива и свобода. Работническият Интернационал се обръща преди всичко към инициативността и самодейността на пролетариата – Интернационалът е орган на пролетарското възмущение. Неговото разширяване, задълбочаване и въвличането в него на широките маси, е неговата основна задача. Държавата е немислима вън от определени граници. Интернационалът разрушава всякакви граници. Държавата организира живота отгоре надолу, подчинявайки го на един централизиран план. Интернационалът се строи отдолу нагоре, изхождайки от реалното отчитане на жизнените своеобразия. (IV-62-73, V-46-51: от статията “Организацията на Интернационала”.)

По-късно, през 1873 г., след изключването на Юрската Федерация от Интернационала, в прощалното си писмо до швейцарските другари, Бакунин настойчиво съветва пролетариата да насочи вниманието и силите си не към идеите, които за девет години са били развити в Интернационала в повече от “необходимото за спасение на света, ако само идеите можеха да го спасят”, а към “организацията на силите на пролетариата, която трябва да стане негово дело”. “Безкрайно слаби, като отделни лица, в отделните местности или страни, пролетариите ще придобият колосална, непреодолима сила в своя всемирен колектив”.

Обаче свободната организация не означава отказ от дисциплина. Отсъствието на доброволно координиране на работата в един колектив и отказа от доброволно подчинение при извършване на общата работа, парализира дейността на групата. Затова, изпълнението на разпорежданията на доброволно избрания от другарите му за определена цел и за определен срок ръководител, е необходимо. Но такава дисциплина е доброволно съгласуване на индивидуалните усилия, насочени към постигане на обща цел. В една свободна организация, каквато е Интернационала, тя не може да има властнически автоматичен характер, свързан с йерархията, наградите или наказанията.

Целта, стояща пред Интернационала е пълното освобождение на работниците от игото на капитала, ликвидиране на стария свят във всичките му форми (социал-икономически, политически, юридически); строеж на обществото на основата на свободата и справедливостта. Делото на Интернационала не е само социално и икономическо, но и “политическо” – в смисъл на унищожение на всяка държава. Именно в този пункт, пролетарската тактика на Интернационала е в пълен разрив с тактиката на всички политически партии, без да изключваме и така нар. социалистически партии. Последните се стремят да преобразуват политиката и държавата, да внесат в тях повече или по-малко радикални корективи, да ги напълнят с “ново съдържание”, което в края на крайщата променя само амбалажа на стария свят, запазвайки старите отношения на експлоатация и господство в него, затова Интернационалът изисква неотменимо осъждане и разрушение на държавата и категоричен отказ от политиката, която не е нищо друго, освен система от методи и средства, целящи овладяването на държавната машина.

Основните лозунги на Интернационала гласят:

1) Освобождението на работниците може да бъде само тяхно дело.

2) Икономическото подчинение на работника от собственика на оръдията на труда и суровините, срещу надници/ заплати, тоест наемният труд, е източника на всички видове робство – социално, икономическо, политическо, нравствено и умствено.

3) Затова, социал-икономическото освобождение на работниците е велика цел, на която трябва да бъде подчинено всяко “политическо” действие и движение, като обикновено средство.

Тези лозунги свидетелстват, че социаликономическото освобождение е основата на всяко освобождение, че борбата за политическо освобождение, допускаща временни компромиси с буржоазния радикализъм (якобинството) с цел овладяването и реформирането на държавата е извращение на принципите на Интернационала и отказ от неговата стратегия и тактика. Последният може да преследва единствено социал-икономически цели, насочени против господарите и собствениците, и социални борби, изострящи революционното самосъзнание на работническата класа. Политическата революция, която е неизбежно следствие от социал-икономическия преврат и ликвидирането на отношенията между наемния труд и капитала, заедно с премахването на последните, може да има за своя първа и единствена цел разрушаването на държавата. Само така може да бъде изтълкувана теорията и практиката на пролетарския Интернационал. Да се опитва отделянето на политическата от социалната революция, да се вижда в политическата средство за осъществяване на последната, означава напускане на пътя, който води към освобождението на трудовите маси, закрепване позициите на държавата и в последна сметка на социалното робство на пролетариата в “нови” форми, под нови знамена и “соц”-етикети.

Интернационалът трябва да остане чужд на всяка революция, която от самото си начало не започва “социалната ликвидация”. Работническата агитация във сички страни трябва да има изключително революционен социал-икономически характер. Именно този пункт разделя марксистите, привърженици на диктатурата, на етатизацията на икономиката, на абсолютната инициатива на държавата и на авторитета от анархо-комунистите федералисти, отричащи държавата и властта, утвърждаващи тактиката си върху принципите на свободата и инициативата на трудовите маси. Едните и другите признават “науката”, но първите декретират знанията от центъра, а вторите ги разпространяват чрез доброволните обединения, съответстващи на насъщните им интереси и природни склонности. Първите, като идолопоклонци, вярват във всемогъщата сила на вождовете-учители на човечеството, вторите – в непосредственото революционно творчество на масите. Първият блестящ опит за прилагане на тактиката на “революционния социализъм” (на анархокомунистите федералисти), за разлика от марксистите, даде Парижката Комуна, доколкото тя беше смел и ярък израз на отрицание на държавата. (III-20-22; IV-6, 12, 13, 16-22, 67, 73, 171, 251-252; V-20, 24-25, 30-33, 43-44, 51. Бакунин е изразил отношението си към “народната държава” на германската социал-демокрация, прокламирана в нейната Айзенахска програма, в т. IV-225-230, 236-237 и др.)

Новото свободно общество, израстващо върху развалините на държавата, е с федералистична организация. То се строи върху началата на доброволното и свободно самоопределение на неговите членове – от комуните към провинциите, нациите, обединените народи на Европа и грандиозния световен съюз, обхващащ цялото човечество. Автономността на всеки член на Федерацията, независимо от неговите размери и външна мощ, е неограничена, доколкото в самата нея няма опасност за автономията и свободата на другите й членове. Източник на правните норми за Федерацията (съюза) е общата воля на образуващите я автономни единици. Връзката между отделните ядра не е принудителна, а се основава върху свободното съглашение. Няма и не може да има вечни задължения, но доброволно приетото съглашение има задължаваща сила. Така построената Федерация не е гробище на идеала, подобно на държавата, а реален жизнен синтез, обединяващ всички местни своеобразия, лични и местни права и интереси.

Този комплекс от идеи по-късно, в основни черти, залегна в основата на теоретичните програми и тактики на анархосиндикализма и революционния синдикализъм.

***

Класовият опит и самосъзнание, организацията на работническата класа, съюзът й с революционното селячество, обаче не са били за Бакунин всичко, което е необходимо за делото на революцията. За тържеството на последната е било нужно още всичко онова, което е характеризирало самия него – революционно вдъхновение и неукротима страст към “разрушението”.

“В революцията – пише веднъж Бакунин – три четвърти е въображение /фантазия/ и само една четвърт е действителност”. В тези думи е ключът към философията на “разрушението”. Чужд на механичната представа за живота, Бакунин не е могъл да мисли “механично” за революцията. За него – професионалният “майстор” на революцията – революцията “не се майстори”, “не се прави”, “не се фабрикува”. Тя е многообразен, сложен и комплексен поток от явления. Тяхното взаимодействие ражда нови, неочаквани за първоначалното “счетоводство” сили. Към революцията е неприложима монотонията на теорията. Тя е пир на живота, ликуващо радостно творчество, “вдъхновение” и “великолепие”, образуващи самия живот. Само в известна своя част, революцията може да бъде предвидяна, да се комплектова и направлява. Преди да заложи и утвърди основите на новия порядък, революцията е огромен, управляван повече от инстинкта, отколкото от разума, хаос и брожение. И затова, в началния стадий на движението, естествено, разрушителните процеси играят преобладаваща роля.

“Народното въстание – по своята природа стихийно, хаотично и безпощадно – предполага винаги голями жертви, обсебвания и разрушения на собственост – своя и чужда… Но не може да има революция без мащабно и страстно разрушение – спасително и плодотворно, защото именно чрез него и само посредством него се зараждат и възникват новите светове”. (I-90.)

В тези случаи, когато Бакунин говори за “правене на революция”, той употребява израза не в смисъл на върховното й ръководство отавангардните революционни отряди, а в смисъл на пробуждане на потенциалните сили, таящи се в широките маси и даващи да се почувстват техните истински мащаби, техния истински размах, в самия процес на революцията. Отговаряйки на въпроса, какво могат и са длъжни да правят революционерите за разширението и организирането на революцията, той пише: “Те са длъжни не да я правят сами, чрез декрети, да я налагат на масите, а да я предизвикат в тях”. (IV-177, 257.)

Към основните потенциални слоеве на революцията Бакунин отнася и онези социални групи, които, без да играят определяща роля в революцията, могат да бъдат извънредно важни нейни участници: “школската и университетска младеж”, идващите от “най-дребната буржоазия спътници, инстинктивно пренебрегнали традициите и принципите на авторитета”, не можещи да поемат инициативата, но способни с лекота да се присъединят към социалното движение на работниците. (IV-30-36, 169, 188.) Накрая, Бакунин зачислява тук скитниците и дрипльовците, които не са обвеяни от истинския аромат на социалната поезия. Бакунисткият разбойник има малко общо с романтичното разбойничество на младия Шилер. Последното е геройствало безсилно в индивидуалистичните си походи против филистерството, влизайки в безизходен кьор-сокак. Бакунистката “паплач” е трябвало да се превърне в “сатанинска лава” и “аванпост” на бунта против феодалната държавност.

В тази работа – стимулирането на революционната енергия и вдъхновяването на масите – Бакунин не е знаел равни на себе си. Неговата революционност е неизтощима, фантастична и заедно с това дълбоко реалистична, толкова реална и фантастична, колкото е и самата революция.

Безброй илюстрации се намират в неговата “Изповед”, в по-сетнешната трескава преписка, която е водил през 1870 г. Той ту заявява, “че е пристигнал, за да се сражава и да умре”, ту съобщава по повод неудачния революционен опит, че “делото е само отложено”, ту подстрекава другарите си: “остават ви три или четири дни, за да извършите революцията”, ту изразява възторга си по повод действията на комунарите и т.н. и т.н. (II-5, 7, 11.)

При цялата си неприязън към якобинците, неговата тирада за хората от 1792 и 1793 г. е възторжена: “Те бяха бесни и успяха да разбесуват цялата нация. Или по-скоро, бяха най-енергичния израз на страстта, въодушевила цялата нация”. (II-41.)

Неговата революционност достига стихийна, почти нечовешка сила в гениалния и патетичен памфлет – “Писма до французина”:

“Спасете Франция чрез анархията. Развържете тази необуздана анархия както в селата, така и в градовете, развихрете я в цялата шир, така, че да се понесе като бясна лава, смитайки и разрушавайки всичко по пътя си: всички врагове и прусаци. Зная, че това е героичен и варварски начин… Но, вън от него за Франция няма спасение… Само отчаяната и дива енергия на нейните синове и дъщери, които са длъжни да избират между робството по пътя на “цивилизацията” или свободата по пътя на свирепата борба на пролетариата… Нужно е само и селяните да бъдат овладяни от бесовете, а само една анархистическа революция може да ги всели в телата и в душите им”.

Бакунин не се страхува от ужасите на гражданската война – от жертвите на хора и имущества, от лавата, изгаряща заедно с враговете и натрупаните със столетия ценности. Обществото, спасяващо се по този начин, няма да загине. Ще го спаси вътрешният му инстинкт за самосъхранение и силата на обществената инерция. Отвън за него въобще няма опасност, понеже историческият опит е показал, че народите никога не представляват такава страшна сила, каквато са в моментите, когато се превръщат в “бурно море”. Обратно, те са слаби именно тогава, когато са се обвързали с властническия порядък”. (IV-169, 181, 187-190.)

И когато Бакунин говори на пропагандистите, изпращани във френските села:

“… Който иска да прави пропаганда в полза на революцията, е длъжен сам да бъде революционер. За да вдигне хората, самият трябва да бъде обсебен от бяс…” (II-49.), тези думи не биха могли да бъдат приложени към никого с по-голяма пълнота и право, отколкото към самия него.

От всички стихии, враждебни на Бакунин, най-далече от него и най-ненавистна му е била стихията на опортюнизма. Изкуството на маневриране му е било съвършенно чуждо. За него е било немислимо – поради променените условия и неблагоприятната конюнктура – да се отклони от пътя, признат веднъж за верен. Каквото и да го е заплашвало по набелязания път – поражение, плен или смърт – отстъплението за него е било невъзможно. Бакунин е бил нравствен максималист от главата до петите. Там където е възниквало революционно дело, той е ставал негов редник. Йерархическите въпроси не са възниквали никога пред него, по силата на мировъзрението му. (“Във всяко сериозно дело – пише Арман Рос, един от най-близките му съратници – Бакунин винаги вървеше пръв, в първата редица”.)

Сериозни дела за него са били всеки бунт, всяко въстание, всяко движение против властта и в тях той е внасял, изисквайки същото и от другите, целия си, присъщ нему, практически идеализъм. Тук са били неговият дълг и неговата любов. (“Заради успеха си – е поучавал той млад свой съмишленик – революционната дейност трябва да търси опора не в подлите и ниски страсти, без висш, човешки идеал, никоя революция не ще възтържествува.”)

Вярата в своето призвание – истинският признак на гения – се пробужда в Бакунин рано и не го напуска никога. За пръв път, тя получава патетична формулировка още при встъпването му в кръжока на Станкевич: “Божията ръка – пише той – е начертала в сърцето ми тези свещенни думи, които обгръщат цялото мое съществувание: “Той не ще живее за себе си”…

Каква е главната идея в живота? Това е – любовта към хората, към човечеството и стремежът към съвършенство във всичко”. На тези редове е било съдено да станат мотото на целия му живот. В едно от следващите си писма от 1841 г., той още по-пророчески се приближава до темата за своето жизнено призвание: “Животът е блаженство, но не в нирвана, а такова, където бурята свисти и черните облаци надвисват, за да се слеят във висша хармония”.

Нима тези думи не са истинско предзнаменование на могъщия и страстен вопъл на буревестника, прозвучал, като оръдеен изстрел във финала на неравната, но вдъхновена бакунинова статия “Реакцията в Германия”?

В “Изповед”, обобщавайки стремежите на младите си години, Бакунин е записал следните забележителни слова:

“Да търсиш своето щастие в чуждото, своето собствено достойнство – в достойнството на всички обкръжаващи те, да бъдеш свободен в свободата на другите – ето моята вяра и стремежът на целия ми живот”.

Тези думи са най-точната програма на цялата му по-нататъшна дейност и най-пълната и вярна негова характеристика.

АЛЕКСЕЙ БОРОВОЙ

БАКУНИН В ПЕТ ТОМА:   “ГОЛОС ТРУДА”

Превод: Г. Константинов

ТОМ I:

http://vk.com/doc43711937_240395124?hash=492a679d301997e74a&dl=81a42742222afed4ca

ТОМ II:

http://vk.com/doc43711937_240395464?hash=6082c984ab54854e0d&dl=aff119d9f33d366a91

ТОМ III:

http://vk.com/doc43711937_240395511?hash=ac314ac0621a131deb&dl=15b6cda262ba7622b2

ТОМ IV:

http://vk.com/doc43711937_240395559?hash=72427914571ff1ad64&dl=7c6780b14a772c76e4

ТОМ V:

http://vk.com/doc43711937_240395628?hash=35956d16fa24e11325&dl=80446848a5f793bf3b