Нека поговорим за Газа, Сдерот и за расисткото оценяване на живота.

Откровен разговор за всичко, което не споменаваме, когато говорим за ракети, бомби и Газа. Нека поговорим за страха, за бедността, за тревогата и за расизма.

Автор: Лилах Бен Давид

Нека поговорим за Газа. Нека поговорим за една малка ивица земя, за която Бог не е забравил, но ние със сигурност се опитваме да забравим. Нека поговорим за едно от най-гъсто населените места в света или по-точно, направено да бъде едно от най-гъсто населените места в света, тъй като до 1948 г. повечето от неговите жители са живеели в Яфа, Бир Ал-Саба и в стотици други малки градове, които вече са изчезнали и вече са забравени. Нека поговорим за това какво е да живееш в най-големия затвор без покрив в света, нека поговорим за милион и половина души, които се управляват от чуждо правителство през собствените им въздух, море и земя, чужда сила, която решава кога тези хора ще или не ще получат лекарства, бетон, електричество и кориандър (след четири годишна забрана, през 2010-та Израел най-после разреши доставките на кориандър и други подправки към ивицата Газа, забранени до тогава, поради съображения за сигурност, бел. прев.). Нека поговорим за хора, за които нашето правителство иска от нас да вярваме, че не окупира, но в същото време запазва правото си да контролира техните граници, земя, вода и въздух, и колективно да ги накаже, когато настроението му се развали.

И нека поговорим за Сдерот. Лагер за временно настаняване, което е мека дума за бежански лагер, който се превърна в развиващ се малък град, което също е мека дума за пренебрегнат и изолиран град в периферията, който се превърна във фронтова линия, което е мека дума за захвърляне на мизрахим (източни евреи или евреи, репатриирани в Израел от арабски държави, бел. прев.) на границата между ашкеназим (западни или европейски евреи, бел. прев.) и арабите, превръщайки го в теоритична гранична категория между (правилната ашкеназка) ционистка националност и близкоизточния етнос, и който се е превърна във физическо разделение между „нас“ и нашия „враг“, както и лесна мишена за отчаяни атаки от другата страна – играещ същата роля като йерусалмския квартал Мусара преди десетилетия (след т.нар Война за Независимост на Израел от 1948-ма, арабският квартал на Йерусалим Мусара остана в еврейската част на града, но жителите му бяха изгонени в другата част, която тогава бе част от Йордания, което впоследствие беше изполвано от министерството на абсобрцията на Израел, за да настани в квартала множество нови еврейски репатрианти, дошли от арабски страни, бел. прев.). Но да попитаме защо 13 години бомбардиране на граждани в Сдерот не накараха правителството да действа по същия начин, както две ракети в Тел Авив направиха?!

Нека поговорим за расисткото оценяване на кръвта. На ционисткия пазар на кръв, най-евтината кръв е арабската. Можеш да я разлееш като вода, да я бомбардираш, обстрелваш, оградиш докато не се задуши, или да я изгориш с бензин (Мохамед Абу Хдеир) или бял фосфор (Операция Излято Олово). Малко по-малко евтина кръв, въпреки че все още е доста евтина, е на някой, който не е успял да намери своето място в клуб „солта на земята“: мизрахим, етиопски евреи, руснаци и хора, които използват автобусите на обществения транспорт и живеят в общински жилища, много от които са достатъчно опасни за живота, дори и когато не се намират в рамките на ракетния обхват. И нека поговорим за кръв, която не е евтина. Кръв, която изисква отмъщение. Кръвта на тези, чиято смърт е причина за национален траур, кръвта на тези, които са родени не само като евреи, но правилният тип евреи, с правилния цвят и на правилното място (Нафтали Френкел, Гилад Шаер и Еял Ифрах, бел. прев.).

И нека поговорим за факта, че у всички израелски евреи съществува расистка преценка – у културните и образованите, и най-вече у левите. Един ранен на протест срещу стената евреин (Лимор Голдщайн, бел. прев.) обединява израелските леви и провокира между тях прояви на солидарност, каквито не биха изразили дори и към хиляди ранени палестинци или десетки убити. И ако левите реагираха за всяко едно от 1520-те палестински деца, убити от Израел от 2000 г. насам по същия начин, по който реагират на смъртта на трима младежи от еврейските поселения (Нафтали, Гилад и Еял), то без съмнение, те отдавна биха се удави в собствените си скръб, заклеймяване и осъждане.

Нека поговорим за страха. Нека поговорим за децата, които плачат от сирените, огласяващи въздушно нападение и тичат, за да намерят бомбоубежището в рамките на 15 секунди (децата в Сдерот). И нека поговорим за деца, чиито домове се люлеят като разбесняло се махало от силата на артилерийски снаряди и които не разполагат с нито едно бомбоубежище, към което да тичат (децата в Газа). И нека поговорим за повече от 350 момчета и момичета, които вече не плачат, нито се смеят, нито растат, защото бяха разкъсани на парчета или изгорени живи, или погребани под развалините на собствените си домове, заедно с целите си семейства по време на клането, което наричаме „Операция Излято Олово“.

Нека поговорим за бедността. Нека поговорим за населението, което живее на милостинята на международната хуманитарна помощ. Нека поговорим за повече от 60 на сто безработица. Нека поговорим за прекъсването на електрозахранването и за възрастни хора и деца, които умират, защото здравната система се срива. Нека поговорим за фабрики за цимент и електроцентрала, които Израел взриви, за да създаде тази задушаваща бедност. И нека поговорим за израелския министър на икономиката (Йаир Лапид), който не може да спре да се нарича брат на всички, но явно не беше достатъчно брат, за да спаси завода Негев Текстил от затваряне. Нека поговорим за майките, чиито деца не ходят на училище, когато започнат да падат ракети Касам, но които сами трябва да отида на работа, защото никой не обезщетява пропуснатите от тях работни дни.

Нека поговорим за тревога. Тревогата на окупирани хора, живеещи под блокада, които не виждат никакъв начин да направят така, че гласът им да бъде чут от един свят, който не иска да слуша, че нямат нищо общо с изстрелването на ракети с малък обсег по техните съседи от другата страна на оградата. Нека поговорим и за тревогата на тези съседи, които вече 13 години живеят със сирени и падащи ракети и които знаят, че никой не го е грижа за тях. Нека поговорим за кмета Алон Давиди (кмет на Сдерот от 2013г насам, бел прев.), ашкеназки пришълец, изпратен към периферията, за да я озарява с чудесната си бледа светлина. Вместо да представлява интересите на жителите на своя град, той използва тяхната тревога, за да се изправи до военната машина на израелското клане и да поиска още евтина кръв от другата страна, когато последното нещо, което повечето граждани на Сдерот биха искали сега е да бъдат принесени в жертава, в името на поредния кръг от насилие.

И нека поговорим за надежда. Нека поговорим за разрушаване на незаконната блокада, което ще спре ракетния обстрел. Нека поговорим за общ език, за съвместна борба, за споделен живот, за държава, която не се стреми да прогони арабите, с което да сложи край на необходимостта да трие арабската култура от паметта на евреите мизрахим. Нека поговорим за деня след окупацията и блокадата, и омразата, и глада, и унижението. Нека поговорим за справедливост за Газа и справедливост за Сдерот – справедливост, която не идва за сметка на Другия. Да унищожим блокадата, апатията и расизма, и да ги заменим с хуманност.

Лилах Бен Давид е транссексуална феминистка активистка, живееща в Тел Авив. Можете да прочетете тази и други нейни статии на иврит, на страницита наmekomit.co.il.

Превод: Самуел