Половинчатите позиции убиват. При нас не съществува „средно положение“. Всеки, който заявява, че е анархист, е изправен пред решаващата дилема или да започне да действа или да замълчи и да се откаже от Анархизма. Защото, Анархизъм, през задната врата на Закона и с половинчати думи, не се прави.

Символика на случайностите.

Минаха вече две години и третото поредно съдебно дело на държавата срещу „Конспирация на огнените ядра“, наближава своя край. Театъра на съдебния процес достигна своята кулминация със “свещеното“ право на подсъдимите на „извинение“. Не е случайна символиката на думите. Всъщност, в правните среди, „извинението“ (като част от защитата) се счита за “свещено право на обвиняемия“. Това е върховният момент на апотеоз на съдебната власт, преди издаването на присъдата.

Обвиняемият трябва да се поклони пред съдиите (в Гърция над главите на съдиите винаги има икона на „Сина Божи“), за да измоли прошка за престъпленията и греховете си, за милост или за справедливост. На езика на символите, винаги сме предпочитали еретиците иконоборци пред справедливостта на Светата Инквизиция. В реалния свят , ние сме анархисти и никога няма да се извиним на никакъв съдия…

Кръстопът на паметта и отрицанието

Нашият отказ да се извиним пред съда не е някаква прищявка или случайност, а част от борбената история на„пропагандата чрез действие“ и анархистите – терористи. Вглеждайки се в миналото, поставяме себе си като наследници на другарите Емил Анри, Равашол, Огюст Вайан, и десетки други бунтовници.

По онова време, другарите са използвали съдебните зали, като средство, да се чуе гласа на бунта и да се унищожи страха от властта. “Извиненията“ им са такива, че преобръщат ситуацията и от пленници, те се превръщат в обвинители на съдии, свещеници и властници.

Презрителните им усмивки към палачите, пред Гилотината, оставят неизличим белег на непокорство в един робски свят.Обаче би било наивно да „обожествяваме“ нашите другари от миналото, канонизирането създава единствено духовници и вярващи.

Ние живеем в друго време и сме длъжни да се борим с предизвикателствата на нашата епоха . Днес , за да се чуе нашият глас извън стените на затвора, не се нуждаем задължително от трибуната, която ни дават залите на съдилищата. В цифровизираният технологичен фашизъм на интернет, където доминира насилствения образ на про-системната пропаганда , има и пукнатини,които въпреки усилията на властта, позволяват да се чуе и анархистичното слово.

Всяка епоха трябва да открие собственото си отрицание. Нямаме никаква причина да останем залепени към една традиция, която иска арестуваните анархисти да се „извиняват“ пред съдиите. Тези “извинения“, които до вчера бяха вид радикално държание пред съда, днес може да доведат до стерилно придържане към традициите и обожествяване на миналото, без перспектива за развитие. Манията към историята, идеализацията и копирането , превръщат радикалните традиции в консервативни и създават религиозна доктрина.

Днес, когато част от анархистите избират да си сервират претоплен марксизъм и си фантазират народни въстания, въоръжените бунтовници – анархисти, нямат никаква причина да си лепват етиката на политическа почтеност , който иска непременно политическите затворници да се “извиняват“ на съдиите. Съдиите от всички цветове (консерватори, демократи, фашисти) са просто институционални представители на властта и са избрали своя лагер. Тук няма място за диалектика, има състояние на война, между света който те представляват и ценностите, които защитаваме ние.

За тези две години в които сме подсъдими по това съдебно дело, защитихме безкомпромисно всички акции на Организацията, една по една. Изложихме причините заради които те бяха осъществени, защитихме за пореден път изборът ни станем градски партизани-анархисти, развенчахме мита за всемогъщата полиция. Изразихме нашата солидарност с арестувани другари в международен план, подкрепихме публично въоръжените действия, например бомбата на действащите нелегални структури на „Конспирацията на огнените ядра“ срещу директора на затвора „Коридалос“, (заради което ни добавиха ново обвинение в „морално подстрекателство“) и като цяло, няма да отстъпим и сантиметър във войната с врага.

Няма да позволим на врага да ни клевети и да изопачава нашите действия. Причините за това ни поведение, излязоха извън пределите на съдебната зала и в партньорство с радикални медии и анархистки мрежи, станаха обществено достояние. Нямаме нужда да се защитаваме поединично, с лични извинения. Всичко което сме казали е истина, войната продължава!

Оставайки непоколебими

Казвали сме и преди – това, което сме писали по различни теми, са наши индивидуални или колективни позиции, а не нова „свещена истина“ на “супер-революцията“, която искаме да наложим непременно. В позициите на хората и групите, които не се предават на врага и поемат политическата отговорност за въоръжени действия, думите могат да се различават, понякога прекалено много, но това, което единствено има значение е последователната бунтовническа дейност.

Ако някои анархисти, искат дори само от „естетически“ съображения или за лично удовлетворение, да се “извинят“ (покаят) пред съда, само за да изстрелят порой обиди и срещу съдебната система, то е ясно, че подкрепяме една такава идея. Същото важи и за борците, които вкарвайки делата в политически дискурс , на практика анулират обвиненията и демонстрират, че бунта нито може да се осъди, нито да се арестува.

Според нас, истинският проблем възниква,когато някои искат от една страна да поддържат публично един анархистичен профил, а от друга да печелят „смекчаващи вината обстоятелства“, позовавайки се на правни нередности, с цел да си извоюват по-лека присъда. Тогава вече, действително властта триумфира и се надсмива над половинчатите думи, оправдания и противоречия на вече бившите и съперници. Защото няма нищо по-лошо от това, да казваш, че си анархист и че си обявил война срещу държавата, а след това да и се молиш за милост и да търсиш смекчаващи вината обстоятелства. Някои, разбира се може и да спечелят по този начин една „куца“ свобода или по-леко наказание.Обаче за нас, паметта е най-строгия съдия, спомена за това което сме обещали, какво сме говорили и какво сме направили.

Ето защо, ние няма какво друго да кажем в съда, освен че сме непоколебими и непокаяли се анархисти-бунтовници от градската партизанска война и подкрепяме с цялото си сърце всички атаки на „Конспирацията на огнените ядра“, за които сме обвинени. Тези атаки са част от нас и ние сме част от тях. Анархията не е идеология, която събира прах по библиотечните рафтове, това е начин на живот и борба срещу властта.

Това направихме ние, създавайки едно анархистко конспиративно другарство. Така се роди едно ново анархистко движение, това на градските партизани, така продължава да съществува Конспирацията на огнените ядра.

Чрез атаките си , ние удряме слугите на Системата и нейните символи, разрушаваме банковите храмове на парите, подпалваме партийни офиси, атакуваме частните фирми за охрана и сигурност, поставяме бомби в съдилища, в центрове за задържане на емигранти, в клубове на фашисти, в парламента, в полицейски управления, църкви, къщи на министри, посолства, подпалваме военни машини и военни обекти, палим офиси на вестници и автомобили на журналисти, избирайки да живеем извън закона, далеч от естетиката на парите и властта, борим се срещу технологичната обвързаност и отчуждението в съвременния свят, борим се срещу културата на компромисите, срещу експлоатацията на природата и животните.

От момента в който избрахме пътя на градски партизани-анархисти, знаехме за възможността да срещнем смъртта в битка или да получим дългогодишна присъда. Обаче дори и сега, когато сме затворници на властта, знаем, че поне не сме живели като роби. Защото затворника ще намери начин да избяга, докато робът дори и при отворена врата, ще остане в килията си. За това не съжаляваме нито за миг. Хиляди пъти да ни осъждат съдилищата по целия свят, щяхме пак да направим същото. Хиляди пъти да се връщаше времето назад, пак същия живот щяхме да изберем!

Срещу„часовникарите“ и търговците на идеологии.

Изоставили сме, най-категорично, всичките си илюзии. Ние знаем, че думите ни няма да се харесат на тези, които предпочитат да си фантазират за лъскавия лайф-стайл начин на живот, който търгува с общочовешките ценности, рекламирайки щастието в образа на мобилен телефон и колелата на последен модел автомобил. Ние не сме и търговци на идеологии, които се стремят да получат достъп до по-широк кръг от клиенти.

Също така,ние не сме и „часовникари“ за да измерваме времето и сверяваме решенията си с часовника на „зрелите и обективни обстоятелства“ и алармите на предполагаемото „социално събуждане“. За нас, времето е тук и сега. Обръщайки се към тези, които имат уши да слушат и сърце да чувстват. Създаваме възможност за един индивидуален и екзистенциален насилствен бунт, който ще положи основите за колективно сваляне на съществуващия ред.

Всичко останало, което идва от страна на реформистката-антивъоръжена тенденция в анархисткото движение, е политиканство и евтини извинения, за да се прикрие липсата на активност и бавните действия. Днес в Гърция, анархистите от градската партизанска борба, трябва да се борят не само срещу държавните репресии, но и срещу клеветите на анархо-поповете от анти-въоръжената тенденция в антиавторитарните среди. Това е голямото противоречие на нашето време. Докато непоколебимо, градските партизани поемат отговорност за атаките срещу властта, премахвайки тъжната традиция от последните десетилетия, която показва анархистите постоянно като жертви на репресиите (с живописни мотиви като “преследван заради идеите си“, “случайно минавах оттам“, и пр), срещат войнственост, маргинализация и клевети от една сериозна реформистка тенденция, която паразитира вътре в анархистичните кръгове и се движи в рамките на половинчати алтернативи и самозалъгването в микрокосмоса от острови на лъже-свободата.

Затова не е случайно, че днес наблюдаваме в много случаи как реформистите-анархисти, обезоръжават самоорганизирани анти-институционални инициативи и ги подменят от многофункционални инструменти за борба в самоцелни и самодостатъчни. Така, всяка една инициатива, която е откъсната от анархистичното действие,скоро се оказва, че се е превърнала в безобидна алтернативна субкултура на един псевдо-анархистичен лайф-стайл.

В това състояние на апатия, разни анархо-попове, ни казват, че с твърдата си позиция пред съда, провокираме репресиите и произвола и държавата щяла да ограничи “правата“ ни.Истината е, че само защото отказваме компромиси, сме избрали това “юридическо самоубийство“. Фактът, че сме безразлични към многогодишните ни присъди, се дължи не на имунитет към пленничеството в затвора, а на това, че единственото, което ни интересува е е нашия бунт.

Един бунт, който никой затвор и никой съд не могат да подчинят. Ако миналият век са издигали бесилки и гилотини за анархистите, днес изграждат изолатори, специални крила в затвори с висока степен на сигурност. От непосредствената смърт в ръцете на палача, ние минахме към бавната смърт на цимента, решетките и катинарите. Обаче, точно тук е мястото където се срещаме отново с нашите другари от миналото. Ето тук се въоръжаваме с откази. Тук упоритостта и съзнанието каляват нашият бунт. Тук е мястото където пазим жива усмивката на загиналите другари, изправени пред ешафода, тук пазим спомена за гласа и последните им думи.

Да живее Анархията!

Примирие няма да има!

Долу властта!

Нека станат хиляди огнените ядра!

За разпространение на анархистическите бунтове!

Да живее Неформалната федерация на анархистите-Интернационален революционен фронт (FAI/IRF), да живее Конспирацията на огнените ядра!

Конспирация на огнените ядра – Затворнически ядро:

Йоргос Полидурас, Харис Хаджимихалакис, Христос Цакалос, Герасимос Цакалос, Панайотис Аргиру, Михалис Никопулос, Йоргос Никопулос,Олга Економиду, Дамяно Болано, Теофилос Мавропулос

Превод от гръцки: екип на Без Лого