Интервютата с Джеймс Райсън и Лора Пойтрес, са проведени в Democracy Now! в реално време. От тях се разбира обхвата на трагедията в която днес живеем. Трагедия наречена правителство и корпорации.
Вече ви запознахме с Джеймс Райсън – за подслушването на телефонните разговори на американски граждани.
Тази седмица, чрез интервюто с Лора Пойтрес, ще ви запознаем и с Едуард Сноудън. Той е човекът, който алармира света за незаконното наблюдение от правителството на САЩ на дигиталната (компютърна) информация.
„Гражданин Четири“ е името на новият филм на Лора Пойтрес. Премиерата на филма беше на 10 октомври 2014г. Този документален филм отразява първият и последвалите го контакти на Лора Пойтрес, Глен Гринуолд и Оуен Макаскил с Едуард Сноудън, при които те установяват помежду си връзка и уговарят начина, по който Едуард ще предава информацията на Лора и Глен, за публикуването и в „Гардиън“.
Глен и Лора са „агресивни“ разследващи журналисти на „Гардиън“ – вестникът, в който материалите получени от Сноудън успяха да излязат на бял свят с помощта на тези журналисти-герои.
Следва интервюто на Лора с Ейми Гудман. Очаквайте и пълните интервюта на Ейми Гудман с Глен Гринуолд.
„На този етап не мога да ти предложа нищо повече от моята дума. Аз съм старши държавен служител от Разузнаването. Надявам се, разбираш, че контактът с теб е изключителен риск за мен… от сега нататък трябва да знаеш, че всяка граница, която пресичаш, всяка покупка, която правиш, всеки телефон, който набираш, всеки мобилен предавател, край който минаваш, приятел който имаш, страница която търсиш… са в ръцете на система, чийто досег е неограничен, но нейните пазители не са… Ако публикуваш материалите, аз вероятно ще стана затворник… Аз искам само да съм сигурен, че тази информация ще достигне до дома, до американският народ… Благодаря и внимавай! Гражданин Четири“
Това е едно от първите съобщения, които Едуард написа до Лора Пойтрес. По-късно, при срещата им в Хонг Конг, тя заснема повече от 20 часа. Този материал не е показван до сега и е основата на документалният филм, който Лора направи. Премиерата на „Гражданин Четири“ ще бъде скоро. Филмът е третият от нейната трилогия „9/11“. Първият е „Моя страна, Моя страна“ за Иракската война, последван от „Клетвата“ за затвора „Гуантанамо“ в Куба. Репортажите на Пойтрес за NSA (Национална агенция за сигурност на САЩ), донесоха на вестник „Гардиън“ наградата „Пулицър“ за служба на обществото.
Оуен Макаскил (ОМ): Прощавай, но аз не знам нищо за теб.
Едуард Сноудън (ЕС): ОК, аз работя за…
ОМ: прощавай но аз не знам дори името ти.
ЕС: О, прощавай, името ми е Едуард Сноудън, наричат ме Ед. Едуард Джоузеф Сноудън е пълното ми име.
ОМ: Каква ще е следващата ти стъпка. Кога мислиш да се разкриеш на публиката? Или…
ЕС: Мисля да е скоро. Имайки предвид реакцията. Това ескалира по-бързо от очакването. Мисля си, щом започнат да ме надушват, което трябва да е един от тези дни…
ОМ: Така ли.
ЕС: Аз ще се разкрия, само да отпътувам. И се надявам, когато съм заминал, каквото и да ми направят, ще се намери друг, който да довърши моята работа. Като хидрата: Можеш да отсечеш една глава, но на нейно място ще се появят две нови.
ОМ: Сега по-нервен ли си?
ЕС: Не. Не ме притеснява стреса, защото знаех какво ми предстои, аз доброволно се въвлякох във всичко това. Не се тревожа за това. Когато някой блъсне вратата неочаквано, тогава ще се развълнувам и афектирам. Но дотогава ще върша…
Ейми Гудмaн (ЕГ): Защо филмът ти се казва „Гражданин четири“?
Лора Пойтрес (ЛП): Това е името, което Едуард ползваше, когато влезе в контакт с мен през януари 2013г. Кореспондирахме в продължение на пет месеца, и той… аз не знаех кой е той. Дни преди пътуването до Хонг Конг аз имах само това име.
ЕГ: Но защо той избра „Гражданин четири“?
ЛП: Той ми го каза: „Аз не съм първият, не съм и последният, който ще си вдигне главата и разкрие информация, която хората трябва да знаят“. Та от там…
ЕГ: Едно от най-фрапиращите неща е, че Сноудън изглежда никога не е обмислял възможността да достави информацията анонимно. Нали?
ЛП: Аз всъщност бях шокирана. Той се свърза с мен през януари 2013г, и имахме дълга кореспонденция. И през първите три месеца предполагах, че той ще остане като анонимен източник. Не ми каза къде живее и работи. В един момент получих документи и след това той изчезна. През април той ми каза: „Трябва да знаеш, че всъщност възнамерявам да обявя, че аз съм източника на информацията“, и че не иска да се крие и не иска други да носят отговорността „ако има разследване“… и т.н.
Тогава му казах: „Щом работата е такава, бих желала да те срещна и снимам, за да разбера мотивите ти“. Първата му реакция беше, че не е сигурен, защото не иска материала да се върти около неговата личност. Той каза „Не аз съм Историята“. Аз отговорих: „Медията ще те превърне в Историята и тогава твоята мотивация ще е от значение“. Тогава вече той се съгласи. Така стигнахме до срещата в Хонг Конг.
ЕГ: Лора, той как те намери?
ЛП: Глен получи имейли през декември 2012г, с искане да се установи кодиран начин на разговор. Информаторът казваше, че има информация, от която Глен вероятно ще се интересува. Но беше много, много мъгляв и не казваше нищо специфично… Глен не ползваше кодиране по това време. Така и аз получих един анонимен имейл през януари от някой, който искаше „публичния ми ключ“. Този ключ се ползва за кодиране. Нарича се PGP. Имаш ключ, разменяте си ги с отсрещната страна и можете да комуникирате надеждно. Аз имах ключ. От известно време ползвах кодиране, така че това беше лесно за мен. Аз го попитах: „Кой си ти и какво искаш?“ Така започна тази кореспонденция.
ЕГ: Той пише: „Питаш ме защо те избрах? Аз не те избрах. Ти избра себе си.“
ЛП: След първият имейл аз попитах: „Защо аз? Искам да разбера това.“ Защото бях малко нащрек. Потенциално, това можеше да бъде уловка. Той каза, че ме препоръчва факта, че съм сложена в „списъка за наблюдение“ и че многократно съм спирана на американската граница. Глен беше писал за това, че съм спирана на границата. А аз бях публикувала кратко видео за друг служител в NSA, Уилям Бени, в уебсайта на „Ню Йорк Таймс“, през август 2012г. Предполагам, че той е видял тези два материала и е знаел, че работя върху материали, свързани с NSA. И че съм набелязана и може би имам личен интерес към темата.
ЕГ: Едуард ти писа: „Набелязването ти от системата на NSA означава, че добре познаваш заплахата, която неконтролираните секретни операции, могат да представлява за демокрацията. Това е история, която много малко хора могат да разкажат“ Ти говореше как десетки и десетки пъти си спирана на границата. Всъщност ти започваш „Гражданин Четири“ с това. Разкажи за тези премеждия. Колко пъти си спирана на границата?
ЛП: Мисля че около 40 пъти. Това започна през 2006г, и продължи до 2012г, докато Глен не публикува материал за това. Тогава те спряха да ме задържат и разпитват на границите. Аз бях направила филм за войната в Ирак и прекарах известно време в зоната на военните действия. Аз не мисля, че правителството на САЩ не гледа филми. Правителството е нещо като „Полиция на мисълта“, която казва, „не харесваме този филм и възнамеряваме да спрем това лице“. Тогава идва ред на разузнавателните служби, които са създали този таен процес на наблюдение. И като попаднеш веднъж в него няма начин да знаеш защо си там и как да се измъкнеш.
И тъй, всеки път кагато се връщам в Щатите, изпращаха граничен полицай в самолета и ме съпровождаха до един участък за разпит. И много различни неща се случваха. Всеки път беше различно. Понякога ще фотокопират бележника ми. Друг път кредитните ми карти. Веднъж конфискуваха компютъра. Веднъж камерата ми. Разпитваха ме какво върша и защо пътувам до местата в които отивах. Когато всичко това започна, аз бях наивна. Мислех си, че ако им обясня, че правя филми и участвам на фестивали, те ще ме свалят от списъка за наблюдение.
ЕГ: Вбеси ги когато започна да си записваш въпросите им.
ЛП: Да, това промени нещата. Тогава започнах да си мисля „това няма да свърши скоро“ и всеки път кагото пътувах започнах да си записвам имената на агентите, въпросите, времето на задържане и т. н. Те не бяха особено щастливи от това. Особено през 2012г, когато заминавах през Нюарк. Започнах да си записвам, а те ме заплашиха че ще ми сложат белезници заради това. Обяснението беше, че мога да ги нараня физически с химикалката…
Тогава вече започнах да публикувам. Не оставих в тайна тези неща. Заради спецификата на работата ми, аз се стремях да стоя „на тъмно“ и „осветляването“ ме затрудняваше. Но граничните агенти да ми нареждат да не си записвам и да ме заплашват, че ще ми сложат белезници – това беше отвъд границата на търпимото. Тогава се обадих на Глен и той направи статия за salon.com.
ЕГ: Това ли е отчасти причината за решението ти да направиш редакцията на материала за Едуард Сноудън в Берлин вместо в САЩ?
ЛП: Всъщност, преди Сноудън да влезе в контакт с мен, аз не бях сигурна, че ще мога да си съхраня заснетите материали, минавайки границата. По това време снимах няколко души, които бяха прицела на американското правителство. Например Уилиям Бени, Томас Дрейк, Джейкъб Епълбаум, а също така Джулиан Асандж. Тоест, аз снимах хора, за които знаех, че правителството се интересува от тях. Чувствах, че не е безопасно да пътувам с тези филмови материали. Затова се преместих в Берлин за редактирането им. Там получих първия имейл от Едуард Сноудън.
ЕГ: Да се върнем към първото видео, което света видя през юни 2013г. Ти го направи в стаята на Едуард в хотела в Хонг Конг и беше публикувано на уеб страницата на Гардиън.
„Едуард Сноудън: NSA и разузнавателните служби по принцип са фокусирани върху събиране на информация където и както могат. Самоубедили са се, че служат на националния интерес. Първоначално усилията бяха насочени предимно отвъд океана. Сега това все повече се засилва и у нас. И за да върши това, NSA се насочва към всякакъв вид комуникации. Тя ги поглъща, сортира, филтрира, анализира, премерва и складира по периоди – просто защото това е най-лесният, най-ефективен и ценен начин за постигане на целта. По този начин те шпионират някого, който е свързан с чуждо разузнаване или когото подозират в тероризъм, и складират комуникацията му. Всеки анализатор в службата, по всяко време може да се прицели в някого. Дали тази комуникация ще бъде използвана, зависи от размера на мрежата и правата, с които анализаторът е упълномощен. Аз, седейки на бюрото си, имах властта да подслушвам всеки – от теб, до твоят счетоводител, до държавния съдия, дори до президента.“
ЕГ: Лора, разкажи за това в развитие. За всичките тези разкрития, които потресоха света.
ЛП: Аз практикувам стил на заснемане наречен „директно кино“. Това е като да си в момента на събитието така, както то се случва и ти да го документираш. Всякакъв вид непредвидени неща съществуват, защото не знаеш какво ще стане в следващият момент. И тъй, събитията се развиха от писмата до срещата в Хонг Конг, която започна в понеделник и завърши на следващият понеделник. Аз всъщност не правех много интервюта. Единственото е това, което публикувахме на страницата на Гардиън. Всичко останало е филмирано така, както се случваше в онзи момент.
ЕГ: Какво се случи след като той се появи?
ЛП: В смисъл на реакцията от репортажа?
ЕГ: Точно, след като той излезе от хотела си… после в твоята стая и как той се измъкна от страната?
ЛП: Скоро след като Глен публикува първата история, партньорът на Едуард започна да получава имейли. Някой дойде в дома им да го търси. Ясно е, че правителството го заподозря, че той е източника. Новината се разгласи. Правителството знаеше, че той липсва. Тогава пуснахме видеото. Последният път, когато го видяхме в Хонг Конг, бе на срещата му с адвоката по човешките права.
ЕГ: Опиши дискусията в „Гардиън“ около това как да бъде публикуван изтеклия секретен материал!
ЛП: Оуен Макаши е разследващ журналист на „Гардиън“ който дойде в Хонг Конг с нас. Едуард Сноудън му обясняваше една програма наречена Tempora, като най-подробната програма за събиране на Интернет данни. В Обединеното Кралство се буферираше целият интернет-трафик. Той обясни на Оуен какво означава това. И Оуен, след Хонг Конг, подаде тази информация на колегите в „Гардиън“ и те го отразиха. Става дума за „GCHQ Tempora“.
ЕГ: Лора, обясни ни Tempora!
ЛП: GCHQ събира всичката информация, която минава през Интернет. Чрез буфер, те забавят трафика, за да могат да го обработят и да извлекат необходимото за тях от напълно всичко в Интернет. Най-важното е да осъзнаем мащаба за който Едуард ни съобщава. NSA и „петте очи“ желаят да поемат колкото се може повече информация. Тоест тотално вместо насочено. Тотално следене на нашата комуникация.
ЕГ: Във филма отразяваш анкетата на американския Конгрес през 2012г, преди разкритията на Сноудън. Конгресмен Ханк Джонус от Демократическата партия, разпитва тогавашният директор на NSA Кейт Александър за възможностите на агенцията да провежда подслушване:
Ханк Джонсон (ХД): NSA събира ли рутинно имейлите на американските граждани?
Кеит Александър (КА): Не.
ХД: търсачките на Гугъл?
КА: Не.
ХД: Текстови съобщения?
КА: Не.
ХД: Amazon.com?
КА: Не.
ХД: банкови сметки?
КА: Не.
ХД: Какво съдебно съгласие е необходимо на NSA, за да събира комуникации и информация за американски граждани?
КА: В рамките на САЩ, това е работа на ФБР. Ако става дума чужди граждани в САЩ, ФБР решава, но може да се консултира с NSA или други оторизирани разузнавателни служби. Но, за да направят това събиране на данни вътре в САЩ, трябва да имат решение на съда. Съдът трябва да го оторизира. Ние не сме оторизирани, нито пък го вършим.
ЕГ: Лора, какво ще кажеш за това изявление?
ЛП: Аз го сложих във филма като първо действие, преди Хонг Конг. Това, което ставаше в страната и отричането от страна на правителството. Още по-очевидно в това отношение е разпита на Джеймс Клапер от сенатора Рон Уайдън, който всъщност знае за програмата за събирането на метаданни, но не иска да го каже.
ЕГ: Кажи ни какво Джеймс Клапер беше принуден да каже след разкритията на Сноудън.
ЛП: За Сноудън това е важен момент, защото Рон Уайдън всъщност е представител на разузнавателните служби и той знае много добре, че NSA събира метаданните. Това е член 215 от Патриотичният акт – под буквалното определение „секретна интерпретация на закона“. Та Рон Уайдън, не желаейки да каже това, се опитва да провокира с въпроси Джеймс Клапер и Клапер излъга явно.
Това е един пример как правителството чисто и просто лъже в конгреса. Рон Уайдън знае, че това става, против е, но не дава гласност. Затова, един Сноудън, като Вестител, излиза публично да заяви, че хората имат право да знаят за тези неща. Уайдън и Удал, си мисля аз се опитваха да насочат разузнаването към повече прозрачност, но от друга страна те биха могли да говорят и да кажат много повече, защото са предпазени с имунитет и са овластени да кажат на народа тези неща.
ЕГ: Лора, с какво този филм би помогнал на бъдещите Вестители?
ЛП: Филмът започва с Уилям Бени, който 30 години работи в NSA. ФБР нахлу в къщата му с извадени пистолети. Едуард Сноудън прави друг избор; той има документи, за разлика от Бени, напуска страната и търси политическо убежище. Не знам до колко това е в помощ за подобни хора, но е по-скоро въпрос за нас; Защо тези хора трябва да правят подобни жертви, за да можем ние да знаем какво вършат нашите правителства? Мисля че това е големият въпрос.
ЕГ: За момент да прескочим до Уилям Бени. През 2012г, той даде първото си телевизионно интервю.
Уилям Бени (УБ): След 9/11 всички задръжки паднаха за NSA и те решиха… Белият дом, NSA и ЦРУ, да прекратят протекциите си за американските граждани и да събират информация в страната. Така те започнаха да събират данни от компаниите. Една от тези компании, за които аз знам, им подаде 300 милиона записа на комуникация на гражданин до гражданин в страната.
ЕГ: Коя компания?
УБ: „АТ&Т“. Това беше директно нарушение на конституционните права на гражданите. Освен това то нарушаваше „pen register” закона и акта за съхраняване на информацията, акта за разузнаването от 1947 г. Плюс всички закони във връзка с федералните комуникации управляващи Телекома. И така, взетото решение беше безвъзвратно. Не можех да остана. Трябваше да напусна.
ЕГ: Бил Бени излезе публично и разказа какво стана през 2007г. Eдна година след като той напусна NSA домът му беше обискиран.
УБ: Те нахлуха.
ЕГ: Кои са те?
УБ: 12 души от ФБР с извадени пистолети.
ЕГ: Ти къде беше?
УБ: Къпех се. Синът ми отвори. Те го изблъскаха с насочени пистолети и изтичаха по стълбите нагоре и ме намериха в банята. Влязоха, насочиха пистолетите в мен докато аз се… разбираш, нали.
ЕГ: Опряха пистолет в главата ти?
УБ: Да. Искаха да съм сигурен, че съм видял къде е пистолета и че съм разстроен от това.
ЕГ: Лора, той е един от заснетите във филма ти. Не само преди Сноудън, но и след него. Силен момент! С това Сноудън начерта пътя на такива като него. Бил, който е опериран от диабет, в инвалидната си количка, отива да свидетелствува, така както и други като него, за да разбере светът, страна след страна, какво ни очаква.
ЛП: Бил, а също и Том Дрейк, и Кърк Уайб, и Ед Лумис… За първи път хора от NSA направиха разкрития. И си мисля, че светът трябва да им отделя повече внимание. И хората действително застанаха нащрек. Но изглежда, не раздрусахме достатъчно нещата. Затова Сноудън направи разкритията си и действително имаше доказателствата и документите. Бил пътуваше по света за да говори за опасностите, която NSA и други разузнавателни служби представляват, и за заплахата, която те носят за демокрацията. В момента в Германия има разследване за това, което NSA върши. Текущо разследване и те го поканиха да свидетелствува. Това е по-нататък във филма.
ЕГ: Лора, ти завършваш с Джереми Скахил
ЛП: Аз чувствам, че въпреки риска, който Сноудън пое, нещата все още не са се променили… Та исках във филма да го няма чувството, че всичко приключва. В края на филма се върнахме на темата за войната срещу журналистите и имаше сцена с Уилиам Бени и Джереми Скахил, говорещи за тези рискове, за други „Вестители“, които също сигнализират за нередности и също са под заплаха. „Вестителите“ с цената на невероятен риск, разкриха нещо, което е много ценно и важно: 1,2 милиона души в САЩ са в списъка за наблюдение. И това е нещо което… Когато започнаха да ме спират на границата, аз питах властите: „защо съм в списъка за наблюдение?“ И правителството ми казваше „Ние няма да потвърдим или отречем, че има такъв списък“ Благодарение на риска и саможертвата на Сноудън, ние знаем, че правителството има списък за наблюдение. Има документи, потвърждаващи това твърдение, и е създадена възможност за съдебно разследване. Сега съдът може да каже: „Какъв е този списък с наблюдавани?“ и „това законно ли е?“. Ето къде са нещата сега.
ЕГ: Тази информация шокира дори Едуард Сноудън, както Глен му я разкрива… Той сега живее в Русия с приятелката си, която беше оставил в Хаваите, не смеейки да и каже с какво се занимава, защото не искаше тя да изчезне защото знае за нещата. Има доста слухове за „Оскар“ в тези дни преди премиерата. Какво друго очакваш от този филм?
ЛП: Аз съм режисьор на този филм заради хората, които ме допуснаха да ги снимам и които рискуваха живота си за това. Надявам, че филмът ще покаже риска, който тези хора поемат, и че трябва и други да се изправят и да ги защитят. Става дума за информация, която обществото трябва да знае. И че ние сме тези, които трябва да направим саможертва, да споделим информацията която хората трябва да знаят.
ЕГ: Джереми се появява в краят на филма, когато се разкрива, че втори „вестител“ следва Сноудън по стъпките му. Джеръми, ти на два пъти се свърза с този втори източник. Разкажи ни за него и какво той разкрива за списъците и за нападенията с Дронове.
Джереми Скахил (ДС): Не аз, а ти каза „той“. Искам да кажа, че пръв приоритет е да предпазим нашите източници – всяка разкрита информация е разкрита по начин, който цели да предпази източника.
Във филма виждаш, че имаме източник, който ни доставя 166 страници документи. Това не са публични документи на разузнавателната служба. Те показват правилата за поставяне на хората под наблюдение. Тези документи и други като тях отдавна бяха търсени от ACLU (American Civil Liberty Union, правозащитници, бел.ред.) и други съдебни организации и адвокати, които представят клиенти, несправедливо сложени в списъка на хората без „право да летят“. Виждаме непосредственият ефект от това, което Сноудън направи, защото тези материали се ползват вече в съдебното производство. Съдия на национално ниво обяви, че аспекти на тази програма за наблюдаване на хората, която не им позволява да знаят своя статус в списъка, са противоконституционни. Коалиция от групи за социални права са в сериозна борба с правният отдел на президента Обама за разкриване на тази информация, заявявайки, че фактически имаме паралелна тайна съдебна система, състояща се от правила, които народът и гостите на САЩ не трябва да знаят. Та как ще се бориш с обвинение в таен процес, когато никой не ти казва, че си набелязан като заподозрян терорист? Имаше и други документи, които публикувахме, класифицирани като секретни и които ни разкриват, че има над един милион души в тези списъци, че членове на семействата им, заподозрени, че имат комуникация със заподозрени за терористи, могат също да бъдат добавени в списъците.
Това, което направи Сноудън, беше извършено с огромен личен риск. Но пък имаше непосредствен ефект върху живота на милиони американски граждани. Той ни разкри още, че град Диарборн в Мичиган, с население от 96 хиляди души, който има най-голям процент от арабски американци и мюсюлмани на глава от населението, според разузнаването е второто по вероятност населено място, в което да живеят терористи. Очевидно е, че това е религиозно и етническо профилиране. И единствената причина да знаем това е Сноудън, той разкри това на американския народ и на света.
ЕГ: И сега за „Рамщайн“ – какво разкри този източник за дрон атаките?
ДС: Документите показват, че дрон-атаките са координирани от американската база „Рамщайн“ в Германия. Германски представител отрече, че американските бази в Германия играят каквато и да е роля в незаконни операции за убийства по света. Интересно е да се чуе това от тях, защото и те си мислят че са „правова държава“. Това, което мога да кажа, е, че или германското правителство лъже за ролята, която американската военна база играе в дрон-програмата, или не знаят, защото САЩ не им казват за какво ползват базата.