Представете си, че статия в Правда огласи проучване на КГБ, разкриващо големи терористични операции на Кремъл по света, като целта му е да определи ключовите фактори, довели до успехите или провалите на тези операции, заключавайки, че за съжаление успехите са толкова малко, че е в ход преосмисляне на действията. Представете си, че статията цитира Путин да казва, че е помолил КГБ да извърши подобни проучвания, за да намери случаи на „успешно финансиране и снабдяване с оръжия на въстанически групи, но се оказва, че случаите са малко.” Това кара Путин да стане недоверчив към продължаването на подобни усилия.
Ако подобна невъобразима статия се появи, ще се надигнат възмутени викове до небесата и Русия ще бъде горчиво осъдена – и дори по-лошо – не само за открито признатите ужасни терористични практики, но и за реакцията на политическата класа: никаква загриженост, с изключение на това как се развива руският държавен тероризъм и дали резултатите му не могат да се подобрят.
Наистина е трудно да си представим появата на подобна статия, но тя наистина е факт. Почти.
На 14 октомври 2014 г. Ню Йорк Таймс публикува проучване на ЦРУ, разкриващо големи терористични операции по целия свят, провеждани от Белия дом, с цел да се определят факторите, довели до успехите или провалите на тези операции, заключавайки, че за съжаление успехите са малко и е нужно преосмисляне на действията в тази насока.
Статията цитира Обама, който казва, че е помолил ЦРУ да извърши подобно проучване, за да намери случаи на „успешно финансиране и снабдяване с оръжия на въстанически групи, но се оказва, че случаите са малко.” Това кара Обама да стане недоверчив към продължаването на подобни тактики.
Статията не предизвика нито гневни викове, нито възмущение – нищо.
Изводът изглежда ясен. В западната политическа култура се приема за напълно естествено и уместно Лидерът на Свободния свят да бъде терористична държава и открито да провъзгласява постигнатите резултати в подобни престъпления. И също така е естествено и правилно носителят на Нобеловата награда за мир и защитник на конституционалната демокрация, който държи юздите на властта, да се притеснява само как да провежда по-ефективно подобни действия.
Един по-задълбочен поглед потвърждава тези изводи. Статията се позовава на американските операции „от Ангола до Никарагуа и Куба”. Да добавим малко към пропуснатото от нея.
Ангола
В Ангола САЩ се присъединяват към ЮАР в подкрепата за терористичната армия УНИТА (Съюз за пълна независимост на Ангола) на Джонас Савимби, подкрепяйки го дори след тежката му загуба на зорко следените свободни избори в страната, когато дори ЮАР оттегля помощта си за това „чудовище, чиято жажда за власт донесе ужасна мизерия на неговия народ”, според думите на британския посланик в Ангола Марак Гоулдинг. Началникът на клона на ЦРУ в съседно Конго пък предупреждава, че „не е добра идея” да бъде подкрепян, „заради тежките му престъпления. Той е ужасяващо жесток.”
Въпреки подкрепените от САЩ големи терористични операции с много жертви в Ангола, кубински сили успяват да прогонят извън страната нахлулите от Южна Африка агресори, принуждават ги да напуснат окупираната Намибия и отварят пътя за анголски избори, на които, след своето поражение, Савимби „не приема мнението на почти 800 чуждестранни наблюдатели, че вотът… е свободен и честен” (Ню Йорк Таймс) и продължава терористичната война с американска подкрепа.
Постиженията на Куба в освобождението на Африка и края на апартейда са приветствани от Нелсън Мандела след освобождаването му от затвора. Едно от първите му действия е да обяви: „През всичките ми години в затвора Куба бе мое вдъхновение, а Фидел Кастро – непоклатима кула… [Кубинските победи] унищожиха мита за непобедимия бял потисник [и] вдъхновиха борещите се маси на ЮАР… повратен момент в освобождението на нашия континент – и моя народ – от бича на апартейда. …Коя друга страна може да даде пример за по-голяма самоотверженост от тази на Куба към Африка?”
За разлика от Мандела, терористичният командир Хенри Кисинджър е „бесен” от неподчинението на „мижитурката” Кастро, който трябва да бъде „смазан”, както цитират Уилям Леогранд и Питър Корнблух в своята книга Таен канал до Куба, позовавайки се на наскоро разсекретени документи.
Никарагуа
Що се отнася до Никарагуа, Рейгъновата терористична война продължава дълго след като Международния съд нарежда на Вашингтон да спре „незаконната употреба на сила” – а именно, международния тероризъм – и да заплати значителни репарации. На резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, призоваваща всички държави да спазват международното право (имайки предвид САЩ), Вашингтон налага вето.
Но трябва да се признае, че Рейгъновата терористична война срещу Никарагуа – продължена от Буш Първи, „държавника” Буш – е по-малко разрушителна от държавния тероризъм, който той ентусиазирано подкрепя в Салвадор и Гватемала. Никарагуа има предимството да има армия, която да се сражава с направляваните от САЩ терористични групи, докато в съседните държави терористите, атакуващи населението, са силите за сигурност, въоръжени и обучени от Вашингтон.
След няколко седмици ще отбележим Големия финал на терористичните войни на Вашингтон в Латинска Америка: убийството на шестима водещи латиноамерикански интелектуалци, йезуитски свещеници, от елитно терористично подразделение на салвадорската армия, батальонът „Атлакатл” – въоръжен и обучен от Вашингтон, действащ по изрична заповед на американското Върховно командване и с дълго досие на кланета на обичайните жертви.
Шокиращото престъпление от 16 ноември 1989 г. в Йезуитския университет в Сан Салвадор е последното от чудовищната терористична чума, разпространила се из континента след като Джон Ф. Кенеди променя мисията на Латиноамериканските военни от „защита на западното полукълбо” – една остаряла доктрина от Втората световна война – на „вътрешна сигурност”, което означава война срещу местното население. Резултатът е описан кратко и ясно от Чарлз Меклинг, който ръководи контрареволюцията и планирането на вътрешната отбрана на САЩ от 1961 до 1966 г. Той описва решението на Кенеди от 1962 г. като преминаване от толериране на „алчността и жестокостта на латиноамериканските военни” към „пряко съучастничество” в техните престъпления, към американска подкрепа за „методи, използвани от отрядите за изтребване на Хайнрих Химлер”.
Всичко е забравено, това просто не са „подходящите факти”.
Куба
В Куба президентът Кенеди лансира с цялата си ярост терористичните операции на Вашингтон, за да накаже кубинците за разгрома на водената от САЩ инвазия в Залива на прасетата. Както е описано от историка Пиеро Глейхесес, Кенеди „моли своя брат, главния прокурор Робърт Кенеди, да оглави държавната агенция от най-високо ниво, ръководеща операция „Мангуста”: програма за паравоенни операции, икономическа война и саботаж, лансирана от него в края на 1961 г., целяща да стовари „всички земни ужаси” върху Фидел Кастро, и най-банално да го свали.”
Фразата „всички земни ужаси” е цитирана от приближения на Кенеди историк Артър Шлезинджър в написаната от него полуофициална биография на Робърт Кенеди, на когото приписва отговорността за провеждането на терористичната война. Робърт Кенеди съобщава на ЦРУ, че кубинският проблем е от „най-висок приоритет за правителството на Съединените щати – всичко останало е второстепенно, като не бива да се жалят време, усилия и военна сила” в усилията да бъде свален режимът на Кастро и върху Куба да бъдат хвърлени „всички земни ужаси”.
Терористичната война, подета от братята Кенеди, не е незначително начинание. Тя включва 400 американци, 2000 кубинци, частна флотилия от бързи моторни лодки и 50 млн. долара годишен бюджет, ръководен отчасти от клона на ЦРУ в Маями, в нарушение на Закона за неутралитет и вероятно на закона, забраняващ операции на ЦРУ на територията на САЩ. Операциите включват бомбардиране на хотели и промишлени инсталации, потопяване на рибарски лодки, отравяне на посеви и добитък, замърсяване на захар за износ и т.н. Някои от тях не са упълномощавани от ЦРУ, но са извършвани от терористични сили, които агенцията финансира и подкрепя– разлика, която е без значение, когато става въпрос за официален враг.
Терористичните операции на „Мангуста” са ръководени от генерал Едуард Лансдейл, натрупал опит в тази сфера във Филипините и Виетнам. Неговият план призовава за „открит бунт и сваляне на комунистическия режим” през октомври 1962 г., който „за своя успех ще се нуждае от решителна американска военна намеса”, след като тероризмът и подривните дейности положат основите.
Разбира се, октомври 1962 г. е много важен момент в съвременната история. В този месец Никита Хрушчов изпраща ракети в Куба, което довежда до кризата, приближила човечеството зловещо близко до термоядрена война. Днес вече е ясно, че отчасти Хрушчов е бил мотивиран от огромното американско военно превъзходство, след като Кенеди отвръща на неговите призиви за намаляване на нападателните оръжия с рязко въоръжаване на САЩ, отчасти се е притеснявал от вероятната американска инвазия на Куба.
Години по-късно министърът на отбраната на Кенеди, Робърт Макнамара, признава, че Куба и Русия с право са се страхували от нападение. „Ако бях кубинец или руснак, и аз щях да си мисля така”, заявява Макнамара на голяма международна конференция по повод 40-годишнината от кубинската криза.
Уважаваният политически анализатор Реймънд Гартхоф, с дългогодишен опит в американското разузнаване, разкрива, че седмици преди избухването на октомврийската криза, кубинска терористична група, действаща от Флорида и упълномощена от американското правителство, извършва „смел набег с моторни лодки срещу хотел, разположен на плаж край Хавана, където се събират съветски военни техници, убивайки голям брой руснаци и кубинци”. Малко след това, продължава той, терористичните сили атакуват британски и кубински товарни кораби и отново нападат Куба, наред с други дейности, извършвани в началото на октомври. В един напрегнат момент от все още нерешената ракетна криза, на 8 ноември терористична група от САЩ взривява кубинско промишлено съоръжение, и то след като операциите на „Мангуста” са официално прекратени. Фидел Кастро заявява, че операцията, убила 400 работници, е насочвана от „снимки от шпиониращи самолети”. Опитите за покушение срещу Кастро и други терористични нападения продължават веднага след потушаването на кризата, като отново ескалират след години.
Хвърлена е известна светлина върху една по-незначителна част от терористичната война – многото опити за покушение срещу Кастро, определяни като цяло за детински лудории на ЦРУ. Но като изключим това, нищо от случилото се в Куба не предизвиква голям интерес или коментар. Първото сериозно проучване на английски език е публикувано през 2010 г. от канадския изследовател Кийт Болендер, озаглавено Гласове от другата страна: Устна история на тероризма срещу Куба – едно много ценно, но силно пренебрегвано изследване.
Трите примера на Ню Йорк Таймс за американския тероризъм са само върхът на айсберга. Въпреки това е полезно да имаме такова видно признание за всеотдайността на Вашингтон към убийствени и разрушителни терористични операции и колко незначителна е тази информация за политическата класа, която приема за нормално и уместно САЩ да е терористична суперсила, имунизирана срещу закона и цивилизационните норми.
Странно, но светът може да не се съгласи с това. Международно проучване на „Галъп интернешънъл” отпреди година показва, че САЩ е възприемана за „най-голямата заплаха за световния мир днес”, изпреварвайки с много втория в класацията Пакистан (чието място безспорно се дължи на индийския вот), като всички останали са много по-назад.
За щастие, тази незначителна информация се спестява на американците.
Ноам Чомски
Превод: Илиян Станчев