Писателят Христо Карастоянов в програма „Хоризонт” на БНР, 3 октомври 2014, по повод трагедията в Горни Лом и поредния ден на национален траур…
Водещата Нина Колева: Ще можем ли да преживеем днешния ден за национален траур като ден за размисъл, или ще го отхвърлим като поредното мероприятие, организирано от държавата набързо, както го определи и Веселина Седларска. Една държава, която силно скърби за живота, който не е в състояние да опази. Имаме ли избор – да живеем по различен начин, заедно, или тук всичко, което ни се случва – защото нищо не се случва – ще се обяснява винаги с репликата: „Тук е така!…” – докато цялата територия заприлича на лунен пейзаж. Работниците от завод „Миджур” са се изпарили – това обяснява един от експертите, който е видял с очите си мястото на взрива. Тези петнайсет души са вече само душà. Ако до онзи ден тяхната свещичка е горяла на високо в църквата, то мястото й вече е долу, на земята… Тези петнайсет българи са избрали да работят в завода и са били наясно – сигурна съм – че тази работа крие риск за живота им. Съветник на техния избор са били бедността и страхът от глада. Това е големият проблем на България! Ако в едно изречение трябва да се опише драмата на много по-голямата част от нас, то ще звучи така: България е бедна и се страхува от глада!… Изборът на българите, които са се изпарили в сряда привечер, издава липсата на избор. Въпреки че според отец Стефан от Русе винаги имаме избор, освен в ситуациите, в които летим със самолет, който ще изчезне, или когато работната ни смяна ще бъде отнесена от взрив. Отец Стефан ще чуем по-късно в предаването. В ден като днешния сърцата ни имат нужда от припомнянето, че в тях има място за много любов към ближния. В ден като днешния не траурът, а смъртта заради безотговорност и в името на печалбата трябва да бъде водещата новина. И да остане водеща новина повече от три дни. Трагедията в Горни Лом разказва по зловещ начин историята ни на общество, което отдавна не играе като отбор. Това, че един футболен мач взривяваше емоциите на публиката онази вечер, щеше да е чудесно писателско решение, ако страданието в Горни Лом и страстите на стадиона бяха измислица, която има за цел силно да въздейства на читателя. За жалост измислица няма. С писателя Христо Карастоянов ще говорим за избора да сложим край на алчността и безхаберието. Здравейте, господин Карастоянов.
Христо Карастоянов: Здравейте, здравейте…
Нина Колева: Каква е истината? Не питам за онази истина, която ще отговаря на въпроса „Кой е виновен?” Питам за истината, която обяснява защо допускаме да живеем в очакване на поредния национален траур…
Христо Карастоянов: Ами защото крайно време е дните за национален траур да се превърнат в дни за размисъл. Не като тия фалшиви съботи… Ако не беше днешният такъв, в събота щях да се смея. Защото цял месец тече кампания, а внезапно за един ден трябва да решим кой от тези там шест хиляди кандидати за славата да си изберем. Но още по-лошото е, че дните за национален траур си остават дни, които се забравят на третия ден. А крайно време е да се превърнат в дни на… ако не национален гняв, то поне на национален срам! Защото зад всеки такъв ден на национален траур (изключвам два от тези вече много-много дни) зад всеки от тях стои действително алчността и арогантното безхаберие. Би било сравнително леко утешение, ако тези петнайсет души си бяха отишли в името на просперитета на тая държава. Само че те си отидоха точно мърцина! Заради нечия алчност. И зад всеки такъв ден стои стои тая същата алчност и това безхаберие на хора, които отгоре на всичко част от тях сега ги виждаме и по плакатите. Това е страшното…
Нина Колева: Сигурна съм, че помните онзи Спасовден на Бакаджика преди години, както и пети юни преди две години, когато взрив в склад за обезвреждане на боеприпаси край Петолъчката уби трима…
Христо Карастоянов: Същата работа, да! Помня ги… И специално за Спасовден някак си лицемерно, някак си подло се опитахме да кажем, че това е някакво Божия наказание – ей така, за въобще!… Сякаш Спасителят (защото Спасовден е денят на Спасителя) сякаш Той ни е крив! За това, че бил пуснат някакъв автобус, някаква катафалка, която изтрепа кротки богомолци! Това е някакво безумие, което…, което не го разбирам! Всичките ни дни на траур са такива! Всичките! До един!…
Нина Колева: В деня за национален траур, който има за цел да почете паметта на тези петнайсет българи, които отидоха на работа и просто се изпариха, скръбта не трябва да е тиха, нали?
Христо Карастоянов: Точно! Не трябва да е тиха!… Не е въпросът да слушаме Тони Бакстън и Бетовен в този ден, да спуснем наполовина знамената, защото и едното, и другото можеха да бъдат някакви белези на скръб, но в никакъв случай скръбта не трябва да е… Ето, вие казвате петнайсет души отишли на работа и не се върнали. Това какво е? Да, стават злополуки. Ама това злополука ли е или е някакво масово убийство?! Така че скръбта си е скръб, разбира се, но очаквам някой път, при поредния ден за траур, който вероятно няма да е чак кой знае колко далече, наистина да се превърне в ден на гняв!
Нина Колева: Трагедиите раждат трагедии, но трагедиите раждат и създават страх. Предлагам сега да чуем репортажа на Даниела Костова, нашия кореспондент в Ямбол, който разказва за страха, с който живеят хората в най-близкото до експлозията при Петолъчката село Лозенец.
Христо Карастоянов: А вие, госпожо Колева, ми кажете – кой може да слуша спокойно подобен репортаж и думите на тези хора?! Кой може да слуша спокойно за това как деца са изнасяни без да са дори облечени, заради…, заради ужаса да не падне една сграда от това, че там някъде на два-три километра някой си позволява да… Вижте, навремето светът прогърмя за това, че в Индия, в Бопал се взриви някаква химическа фабрика и загинаха маса хора. А знаете ли, че тук в Ямбол, в бившия комбинат „Димитър Димов”, химическия, мисля че точно същата американска компания строеше в рамките на комбината завод? На два километра от града. Какво е това? Искам да кажа, че не е от сега това безхаберие, тази арогантност. Имам чувството, че на всички власти в България през…, де да знам от кога насам, последната им грижа е сигурността и живота на хората, които управляват и водят към светли бъднини. Дрън-дрън!
Нина Колева: Ако днес е ден за национален траур, утре е ден за размисъл, неделя идва денят за избор. Имаме ли избор да сложим край на тази безотговорност и живот в името на печалбата!
Христо Карастоянов: Силно се страхувам, че не. Споменах и това, че някои от лицата, които са виновни за причините за някои от тези дни за национален траур ни гледат от плакатите. И като цяло! Защото не може всички да сме виновни за тези дни на национален траур, тоест – за причините им. Някой все пак е отговорен. И това са точно хората, които току си изберем, а защо ги избираме – един Господ знае. Хубаво, всички казваме – трябва да излезем да гласуваме! Добре! Нека! Да гласуваме! Но е крайно време да има една бюлетина сред тия бюлетини, дето ще ги пускаме, да има една бюлетина, която да гласи „Против всички!” Мисля, че тогава няма да се оправдаваме с ходене за гъби, и на риболов, и заради дъждовете. Тогава ще стане ясно, че няма избирателна пасивност, а има избирателна активност. И аз съм сигурен, че тогава ще бъде огромен процентът на тези, които гласуват. Ако има бюлетина „Против всички!” Уверявам ви! Тези двайсет и пет години го доказват.
Нина Колева: Това, че ще гласуваме против всички, обаче няма да доведе до нищо, което да съзидава.
Христо Карастоянов: А да не би сега като я няма тая бюлетина нещо да се съзидава в тая държава? Още веднаж ви казвам: ако тези петнайсет души бяха загубили живота си в името на нещо, което да бъде полезно за просперитета на държавата ни – не казвам за издигането и на нивото на не знам си къде си… – те загинаха наистина мърцина. България и след тяхната смърт ще си остане най-бедната страна в Европа. Там е проблемът. Защото ние избираме хора, които в крайна сметка са съучастници в тези масови убийства, които стават повод за дни на национален траур.