Политическата мисъл на обикновения българин е почти напълно сведена до отношението му към циганите и турците. Това е една от най-големите победи за партиите от прехода и политическото статукво като цяло, които имаха нужда от тази безкритична маса, която да накланя везните и да легитимира чрез избори поредния посочен от медиите „спасител“. Свеждането на сложните отношения в обществото единствено до отношенията между етносите носи след себе си много и различни проблеми. От една страна то създава напрежение и разделение и то предимно в социалните групи с общи проблеми и с общи интереси. Като изключим партийния патриотизъм, който е просто средство за акумулиране на политическа сила, расизмът и национализмът в искрения си вариант виреят най-вече сред бедните прослойки на населението – и българско, и турско, а скоро можем да очакваме и цигански расизъм. Освен явната пропаганда на тези идеи от политически и бизнес кръгове, имащи пряка печалба от разпространението им сред електората, за техния възход има и друга причина.

Увлечението по национализма и по идеологизираната история е характерно за всяко общество в упадък. То предпочита да живее в едно измислено минало, вместо да приеме нетърпимото настояще. Това бягство от реалността води до ограничаване и в крайна сметка до пълно унищожаване на всяка креативна политическа мисъл. Историята е изключително важен елемент в изграждането на политическо самосъзнание и транспонирането й в съвременната реалност може да има пагубен ефект, ако тя е претоварена от идеологеми. Един достатъчно осезаем, за да бъде споменат пример е идеологизирането и фетишизирането на българските владетели от далечното минало. Казионните държавни историци създават цял един измислен свят, една приказка за мъдри владетели и благодарен народ. Транспонирана в настоящето, тази приказка е толкова влиятелна, че успява да ограничи ефекта от безрасъдното управление на настоящите “владетели”.То не би било търпяно от съвременните „поданици“ ако те не робуваха на идеята, че „все някой трябва да ни управлява”. Тази идея, при цялата безнадежност, която лъха от нея, все пак се крепи на една вяра в бъдещето – че все някога ще се появи някой, който „ще ни оправи”. Тази вяра се базира именно на убеждението, че някога сме имали „велики владетели”, следователно можем отново да имаме такива. Без тази приказка, ние щяхме да сме неспособни да приемем настоящото нетърпимо управление и да го отхвърлим като невъзможно.

Култивираният битов национализъм върши перфектна работа и за легитимиране на анти-социални мерки, които се манифестират като „удар срещу малцинствата“, а в същото време удрят 99% от населението. Подобен е случаят и с безконтролното ограбване на българските граждани от страна на чуждите инвеститори, като например от енергоразпределителните дружества. За да прикрият безчинствата им, сключилите договори с тях (в лицето на българския политически елит), прехвърлиха вината върху циганите, които бяха набедени за високите цени на тока. Същото се случи и с наводненията през 2014г., когато, за да прикрият престъпленията на държавната администрация, бяха избрани същите изкупителни жертви. С подобни примери може да се изпишат хиляди страници. Тези методи за отвличане на внимание се използват във всички „цивилизовани” страни, но имат ефект само там където обществото е достатъчно инфектирано от стереотипите, архаизма и безочието на съвременния национализъм.

Друг важен елемент от политическите страсти, бушуващи в главата на съвременния българин, е отношението му към Русия. Представата за ролята на Русия в съвременния свят, като за един последен бастион в борбата срещу запада, е многопластова – от една страна, в главите на русофилстващите патриоти Русия е една силна национална държава, в която родолюбеца с твърда ръка Путин, задържа руския народ в лоното на православните традиции и го предпазва от упадъчните западни ценности. От друга страна, в главите на също така русофилстващите, но гонени от носталгия към миналото, леви патриоти, Русия е просто новото име на СССР, а Путин е анти-фашист номер едно в света. И двата типа отношение са силно подкрепени от историческия образ на Русия като освободителка и „голяма сестра” (аналогично на „големия брат” на запад), изграден с помощта на поколения историци на държавна служба. Левите-русофили са жертва на толкова абсурдна самозаблуда, че самото им съществуване изглежда парадоксално. Те би трябвало да познават добре обекта на своите симпатии. Въпреки това за тях остават скрити основни характеристики на Руската Федерация. Да сочиш страната с едно от най-авторитарните управления от времето на Хитлер насам, страната с най-силното съвременно нацистко-движение в света, за бастион срещу фашизма означава или пълно политическо безхаберие, или може да се обясни единствено с психическо заболяване. Още по-необяснимо е развяването на сърпове и чукове и опита за фалшива реставрация на стария тоталитарен режим в Русия. Русия е една изцяло капиталистическа икономика и то от западен тип, така че, ако някой го гони носталгия по социалистическото минало, просто е сбъркал държавата. При другата група, така наречените национал-русофили, такива парадокси няма, дококото Русия се припокрива с представите им за тоталитаризъм с национален привкус. А колкото до „православните ценности”, те са трудни за дефиниране дори и от самите техни защитници. Обикновено те се изразяват в анти-гей, анти-женски, анти-семитски и т.н. предразсъдъци, които наистина намират доста добра почва в Русия, но напоследък се разпространяват доста успешно и в имунизирани доскоро страни като Германия, Франция и Англия. Така че радетелите за православна хомофобия могат спокойно да погледнат „по-интернационалистично” на разпространението на идеите си.

Единствената незасегната от досегашния анализ, част от българското политическо самосъзнание остана този на русофобстващите десни либерали. Този особен сорт хора са крайно чувствителни към всякаква руска пропаганда и руски икономически и политически интереси в България. Тези емоции щяха да бъдат прекрасни, ако не бяха съчетани с крайна нечувствителност към същото влияние, но идващо от запад. Тяхната политическа мисъл е неспособна (а и не желае) да анализира в детайли външните влияния в страната и ефекта от тях. Вместо това се съсредоточава в гео-политическия им произход, където може да се ориентира по-лесно: запад – добро, изток – лошо. Тяхната неспособност и отказ от обективен анализ се пренася със същата сила и в международен план. Външнополитическите събития се пречупват през същата призма, която осъжда енергично руските военни престъпления, а в същото време си затваря очите за западните такива.

Друга характерна черта на дяснолибералната политическа мисъл в България (а и по света) е еднообразието и липсата на креативност в сферата на икономическата пропаганда. Стъпвайки на основите на провалилия се либерализъм от края на 19-ти и началото на 20-ти век, те се самопоставят в авангарда на съживения чрез Тачеризма и Рейгънизма нов провал, известен като нео-либерализъм. Като религиозно-икономическа идеология, те следват светлия пример на останалите провали на 20-ти век, като марксизма. Десните либерали изпадат в догматичност и тотална липса на сосбтвени креативни идеи, като преповтарят до втръсване мантрите на пазарния фундаментализъм. Те продължават невъзмутимо да предписват приватизацията като универсално лекарство за всякакви икономически проблеми въпреки катастрофалните резултати от нея във всяка една страна, принудена да се вслуша в заклинанията им. За да завършим картинката е нужно да споменем и обекта на тяхното възхищение, от който те черпят икономически идеи (и средства) – САЩ. Избора й като символ на демократични ценности е почти толкова парадоксален, колкото и анти-фашистката представа за Русия. Достатъчно е да споменем само факта, че САЩ е държавата с най-много затворници на глава на населението в света. Въпреки добре излъсканата си фасадна демокрация, американсия режим не отстъпва по нищо на Путин по полицейщина и милитаризъм. Въпреки всички тези противоречия, неолибералната догма и про-американското низкопоколоничество са превзели голяма част от академичните кръгове в България и взети заедно, представляват преобладаваща идеология, както в университетите, така и сред държавните бюрократи.

Така, след вековно чакане, най-после можем отново да поставим България на три морета. Ако не реалната, то поне България в сферата на идеите, водена от родната политическа мисъл се простира от северно-атлантическия запад, през православните крайбрежия на Русия, та чак до блатото на национализма.

Евгени5150